Р Е Ш Е Н И Е № 192 гр.София, 25.06.2014г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Т., като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 5663/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Ф. А. С. чрез адв. Е. Ф. от АК Д. срещу въззивно решение № 219/26.06.2013 г. на Габровския окръжен съд, постановено по гр.д. № 209/2013 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 307/05.03.2014 г. по въпросите за квалификацията на иска за обезщетение за вреди от дискриминация, която е установена по реда на Глава ІV, раздел І от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр), с решение на Комисията за защита от дискриминация (КЗД); за правната сила на решението на КЗД и съдът преразглежда ли отново въпроса извършена ли е твърдяната дискриминация, когато страните по гражданския спор са участвали в производството пред КЗД; за отговорността на ищеца да възстанови на насрещната страна съдебноделоводните разноски при отхвърляне на иска, разгледан по ЗЗДискр, във връзка с чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. По първите дава въпроса е допуснато касационно обжалване, тъй като са разрешени в противоречие с решение № 73/12.06.2013 г. по гр.д. № 311/2011 г. от ІV ГО ВКС. Настоящият състав споделя тълкуването, дадено в цитирания съдебен акт по реда на чл. 290 ГПК, че в случаите, когато дискриминационното действие е установено в производство по Гл. ІV, Раздел І от ЗЗДискр – от Комисията за защита от дискриминация, съответно от административен съд при обжалване решение на КЗД, претенцията за обезщетение за вреди от установеното дискриминационно действие, се квалифицира по чл. 74 ЗЗДискр. Облигационният иск е от компетентността съответно на общите или от административните съдилища /чл. 74, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДискр/, в зависимост от вида на отношенията, по повод на които е осъществено дискриминационното третиране – дали са отношения на равнопоставеност или на власти и подчинение – в този смисъл още и Определение № 12/15.02.2013 г. на смесен петчленен състав на Върховния административен съд и Върховния касационен съд по адм. д. № 2/2013 г. Предвидената в ЗЗДискр защита – по съдебен ред и пред Комисията за защита от дискриминацията са алтернативи, които засегнатите от дискриминационното третиране лица могат да избират. Целта и на двете е да се установи и санкционира факта на дискриминация, относими са за всички случаи на дискриминационно третиране и спрямо всички правни субекти. Разликата е, че Комисията за защита от дискриминация няма компетентност да се произнесе за вида и размера на претърпените вреди от дискриминационното действие, както и да обезщети пострадалия. Искът за обезщетение може да се предяви само пред съд - съответният административен съд за вреди от дискриминационни действия или бездействия на органи, осъществяващи държавна власт и общите граждански съдилища за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност между субектите. Претенцията за парично обезщетение може да бъде предявен пред съд /административен или общ/ наред с иска за установяване на нарушението по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, при което ще е налице обективно кумулативно съединяване на искове, в който случай съдът ще установява и дискриминационното поведение. Няма пречка, искът за обезщетение да бъде предявен и по-късно, при вече влязло в сила съдебно решение по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр – той се разглежда по общия ред и е с правно осн. чл. 74 ЗЗДиср. В случаите, когато дискриминационното действие е установено в производство по гл. ІV, раздел І от ЗЗДискр – от Комисията за защита от дискриминация или от административен съд по пътя на обжалването, съдът по иска за обезщетение за вреди по чл. 74 ЗЗДискр – административен или граждански, не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът на обезщетението. По въпроса за отговорността на ищеца да възстанови на насрещната страна съдебноделоводните разноски при отхвърляне на иска по чл. 74 ЗДиср, в мотивите на решение № 871/20.01.2011 г. по гр.д. № 1452/2009 г. на Върховния касационен съд ІV ГО е прието, че щом съгласно чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр, за проведените по закона съдебни производства не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда, ищецът не дължи на ответника суми по чл. 64 ГПК отм., съответно чл.78 ГПК, независимо от резултата по спора. Прието е, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДиср се явява специална по отношение на чл. 78 ГПК, от което е изведено заключение, че не могат да се присъждат суми за сторени разноски за процесуално представителство на страната, в чиято полза е разрешен спора. В случая въззивният съд е постановил обратното на даденото тълкуване – след като отхвърлил претенциите на Ф. С., я е осъдил да заплати на ответниците сторените от тях съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира за правилно разрешението в обжалваното въззивно решение. Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ чл. 7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спора, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не мога да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъди по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебноделоводните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. По касационните оплаквания: Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ответникът по касация О. „Е. С.”, [населено място] и Б. Д. Г., представлявани от адв. Е. К., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че въззивното решение е правилно. Подробно развити съображения са изложени и в писмени бележки, докладвани в открито съдебно заседание. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Ф. А. С. е предявила искове срещу О.„Е. С.”, [населено място] и директора на училището Б. Д. Г. за заплащане солидарно на обезщетения за причинени й имуществени и неимуществени вреди, резултат от проявена пряка дискриминация при уволнението на С. от длъжността учител по български език и литература, заемана в основното училище. Дискриминационното действие е установено от Комисията за защита от дискриминация, при участието на работодателя и неговия служител – директора Г.. Исковете са отхвърлени от въззивната инстанция, на осн.”чл. 45, вр. чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 71, ал. 1, т. 3 и чл. 74 от Закона за защита от дискриминацията”. Съдът приел, че при уволнението на С. не е осъществена спрямо нея дискриминация от страна на директора на училището. Прието е, че решението на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) не се ползва със сила на присъдено нещо и не може да послужи като основание за завеждане на иска. Исковете са отхвърлени и ищцата е осъдена да заплати на ответниците съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. При служебно извършената проверка за валидност и допустимост на съдебното решение, касационната инстанция не откри такива пороци. В противоречие със задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК и възприетото тълкуване от настоящия състав, въззивният съд е квалифицирал неправилно исковете. Проявата на дискриминация е деликтно деяние, но при действащи специални разпоредби в ЗЗДискр, общите по ЗЗД се прилагат субсидиарно. Отговорността на работодателя за дискриминация при упражняване правото на труд не е идентична с тази по чл. 49 ЗЗД, както е приел въззивният съд. Съгласно чл. 18 и 19 ЗЗДиср работодателят е длъжен да предприеме ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на дискриминация на работното място и при неизпълнение, носи отговорност по този закон за актове на дискриминация, извършени на работното място от негов работник или служител. Подобно на хипотезата по чл. 49 ЗЗД, е уредена отговорност за вреди от чужди действия, но отговорността на работодателя по чл. 19 ЗЗДискр е лична, като по характера си е близка с тази по чл. 47 и чл. 48 ЗЗД. Работодателят, при нарушение на общото правило по чл. 18 ЗЗДискр, няма право на регресен иск против преките извършители, защото не отговаря вместо тях. Увреденият може по избор да предяви иска за обезщетение срещу работодателя и/или лицата, които са проявили дискриминация – чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. Отговорността на ответниците, с оглед естеството на задължението им, е солидарна. Въззивният съд в противоречие с дадените по-горе разрешения по чл. 290 ГПК, сам е преценявал проявено ли е от работодателя чрез неговия служител Б. Г. дискриминационно третиране на Ф. С. при уволнението й. В заключение, въззивното решение е неправилно, следва да се касира и спора да се разреши по същество от касационната инстанция. С решението по чл. 65 ЗЗДискр, КЗДС е установила, че при прекратяване на трудовия договор между Ф. А. С. и О. „Е. С.”, [населено място], извършено със заповед на директора на училището Б. Д. Г., е проявена пряка дискриминация на основата на признак „образование”. Установеното относно извършването на нарушението, кои са нарушителите и засегнатото лице следва да бъде зачетено от съда по иска с правно осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. Това решение обаче нито установява, нито обвързва съд по обезщетението относно претърпените от С. вреди – има ли такива, какви са, те в пряка причинно-следствена връзка с дискриминационното третиране ли са, какъв е размерът на справедливо им овъзмездяване. Относно иска за заплащане на имуществени вреди в размер на 5850,23 лв. – загубен доход от трудово възнаграждение за 12 месеца, включително осигуровките и евентуалното обезщетение за безработица, липсва пряка причинно-следствена връзка между дискриминационното действие и вредата - липсата на трудов доход. Вярно е, че условията, при които е поставена Ф. С., за да подаде молба за прекратяване на трудовото й правоотношение и прекратяване на същото, са признати за дискриминационни действия, но уволнението не е отменено. През релевантния за спора период, прекратяването на трудовото правоотношение е факт. Отмяната на уволнение се извършва по специално установен от законодателя ред – от самия работодател или по исков път по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. С. е имала правната възможност да предяви иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, включително и на основание твърдение за дискриминационно третиране и в същото производство или друго, самостоятелно, да предяви исковете по чл. 74, ал. 1 ЗЗДисктр. По изложените съображения, искът за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, следва да бъде отхвърлен. Относно претенцията за заплащане на неимуществени вреди от 10 000 лв.: От събраните по делото доказателства се установява, че С. преживяла негативни емоции, изпитвала чувства на напрежение и тревожност при прекратяване на трудовия договор. Налице са вреди от неимуществен характер във връзка с установеното от КЗД дискриминационно действие. При определяне на паричното обезщетение следва да се изходи от конкретните обстоятелства при извършване на деянието, вредата, нейният интензитет; жизненият стандарт в страната като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда; създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз. Съдът, като прецени горните обстоятелства, намира, че обезщетението за причинените неимуществени вреди на С., по справедливост, следва да се определи на 1 500 лв. За разликата, до търсената сума от 10 000, искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Основателна е претенцията за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 22.11.2012 г. до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищцата С. има право на съдебноделоводни разноски съразмерно уважения размер на иска, както и насрещните страни – съразмерно отхвърлената част от исковете, включително и в частта, в която производството е било прекратено поради отказ от иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди над 5850,23 лв. Искът е предявен в размер на 6600. С. е упълномощила адвокатско дружество „Ф., Р. и партньори” и адв. Е. Ф. да я представлява по делото. Представени са доказателства за платено адвокатско възнаграждение от доверителя на адв. Ф. в размер на 1500 лв. Сумите за пътни и дневни командировъчни пари не са съдебноделоводни разноски, нито адвокатски хонорар, поради което не могат да се претендират на осн. чл. 78 ГПК. Неоснователно е и искането на адв. Ф. за определяне и присъждане, в полза на адвокатското дружество, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Видно от обсъдените по-горе доказателства, адвокатската защита не е поета като безплатна. Този извод не се променя поради обстоятелството, че платените по-горе 150 лв., според записаното, са за изготвяне на искова молба. Представено е и второ пълномощно, с идентично съдържание относно упълномощителната сделка, в което, извън текста по упълномощаването, в горната дясна част на документа, над текста „ПЪЛНОМОЩНО” е записано „чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА”. Този документ не удостоверява наличие на основанията по цитираната правна норма, нито, че довереник и доверител са се уговорили за предоставяне на безплатна адвокатска помощ. В заключение, ответниците следва да заплатят на С. 13,50 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. О. „Е. С.”, [населено място] и Б. Д. Г. са заплатили общо адвокатско възнаграждение за представителство по делото във всички инстанции, в размер на 1150 лв, от тях 600 лв. за представителство във Върховен касационен съд. Възражение за прекомерност на платеното в касационна инстанция от ответниците адвокатското възнаграждение, е направено от Ф. С., чрез адв. Ф.. То е неоснователно. Всеки един от двамата ответника, доколкото друго не е упоменато, е заплатил по 300 лв. за процесуално представителство пред Върховен касационен съд. Тази сума не надвишава минималния размер, определен в чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което и не са налице основанията по чл. 78, ал. 5 ГПК за редуциране на сумата, дължима от С. по чл. 78, ал. 3 ГПК. Тя трябва да заплати общо на ответниците 1046 лв. съдебноделоводни разноски за всички инстанции. При така постановеното, като краен резултат, въззивното решение следва да бъде отменено само в частта, с която искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр е отхвърлен за сумата от 1500 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, както и в частта за съдебноделоводните разноски. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 219/26.06.2013 г. на Габровския окръжен съд, постановено по гр.д. № 209/2013 г. частта, с която искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр е отхвърлен за сумата от 1500 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, както и в частта за съдебноделоводните разноски и вместо това ПОСТАНОВИ: ОСЪЖДА солидарно О. „Е. С.”, [населено място] и Б. Д. Г. да заплатят на Ф. А. С., сумата в размер на 1500 лв. обезщетение за причинени й неимуществени вреди от установена с Решение № 154/14.06.2012 г., пряка дискриминация, на осн. чл. 74, ал. 2 ЗЗДикр, законната лихва от 22.11.2012 г. до окончателното изплащане на главницата, както и 13,50 лв. съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. ОСЪЖДА Ф. А. С. да заплати общо на О. „Е. С.”, [населено място] и Б. Д. Г. сумата в размер на 1046 лв. сторени от тях по делото във всички инстанции съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 2 и 3 ГПК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 219/26.06.2013 г. на Габровския окръжен съд, постановено по гр.д. № 209/2013 г. в останалата част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: