2 Р Е Ш Е Н И Е № 113 гр. София, 04.06. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 759 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д. срещу решение № 561/03.04.2012 г., допълнено в частта му за разноските с определение № 1762/05.06.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 2542/2011 г. на Пловдивския окръжен съд. С определение № 9/04.01.2013 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, с която, при постановена отмяна – в обжалваната пред въззивния съд част, на решение № 316/25.07.2011 г. по гр. дело № 142/2011 г. на Асеновградския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Народно читалище „Пробуда-1927”, [населено място], иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК за установяване неистинност на вписванията в трудовата книжка на жалбоподателката за прекратяване на трудовото й правоотношение на 29.12.2008 г. на основание чл. 325, ал. 2 от КТ и за продължителност на трудовия й стаж от 01.02.2004 г. до 29.12.2008 г., и в частта относно разноските по делото. Допускането на касационното обжалване е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: при оспорване истинността на друг документ по реда на чл. 193 от ГПК, допустимо ли е да бъдат приети по делото писмени доказателства, преклузивният срок за представянето на които е изтекъл. В касационната жалба се излагат оплаквания и се поддържат доводи и съображения за неправилност на въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 29.12.2008 г., когато на жалбоподателката-ищца е връчена при отказ заповед № 4/29.12.2008 г. за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 2 от КТ. Излагат се подробни съображения, че този документ е приет не по установения за това процесуален ред, а именно – едва във второто съдебно заседание на първоинстанционния съд, когато възможността за представянето му от страна на ответника е била преклудирана. Поддържа се и се излагат съображения, че по делото не е доказано и връчването на тази заповед на ищцата на 29.12.2008 г., като в тази връзка се сочи, че това не се установявало от събраните свидетелски показания и се изтъква, че ответникът е издал на жалбоподателката удостоверение обр. УП-3 с изх. № 1/10.03.2010 г., съгласно което тя е заемала длъжността „библиотекар” през периода 01.07.2008 г. – 23.02.2010 г. Горните съображения се преповтарят в писмени бележки, като касационната жалба се поддържа и в съдебното заседание. Жалбоподателката претендира заплащане на направените по делото разноски. Ответното Народно читалище „Пробуда-1927”, [населено място], не е подало отговор касационната жалба, не заявява становище по нея и в хода на касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1 от ГПК, съдът извършва проверката на оспорен по реда и в срока по чл. 193 от ГПК документ, чрез сравняване с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или чрез вещи лица, т.е. допустими са всички доказателствени средства. Възможно е към момента на откриването на производството по оспорването (чл. 193, ал. 2 от ГПК) тези доказателства да са вече събрани по делото или да са само посочени (писмените – и представени) от страните – в рамките на установените от закона преклузивни процесуални сроковете за това (чл. 127, ал. 2, чл. 131, ал. 3, чл. 143, чл. 144, чл. 146, ал. 3, чл. 147, чл. 266, чл. 63 и чл. 64 от ГПК). Няма процесуална пречка, обаче, във връзка с оспорването на даден документ по реда на чл. 193 от ГПК, страните да посочат и да представят и други, нови доказателства, включително писмени, които не са били посочени, представени и събрани към този момент, и които да бъдат събрани и приети по делото с оглед проверката на документа (приемането на обратното би било в противоречие с основните принципи на процесуалния закон, установени с чл. 5 – чл. 13 от ГПК). Когато производството по оспорването се открива (чл. 193, ал. 2 от ГПК) след изтичането на посочените по-горе преклузивни процесуални срокове за посочване и представяне на доказателства (респ. – след постановяването на определението на съда по чл. 140 от ГПК и след извършването на доклада му по чл. 146 от ГПК), с определението за откриването на производството по оспорването на документа (а при пропуск – и с последващо определение), съдът следва да укаже на страните разпределението на тежестта за доказване по чл. 193, ал. 3 от ГПК – според вида на оспорения документ, както и да им определи срок (доколкото такъв не е определен от закона – чл. 59 от ГПК) за посочване и за представяне (за писмените) на такива нови доказателства, които са във връзка с направеното оспорване, ако страните искат да ангажират такива по делото. Когато страните представят по делото такива нови писмени доказателства, допуснати само във връзка с оспорването на документа, – в рамките на нарочно определения за това срок от съда, но след изтичането на установените от закона преклузивни процесуални сроковете за посочване и представяне на доказателства за установяване на останалите релевантни за правния спор обстоятелства по делото (чл. 127, ал. 2, чл. 131, ал. 3, чл. 143, чл. 144, чл. 146, ал. 3, чл. 147, чл. 266, чл. 63 и чл. 64 от ГПК, и при положение, че съдът е указал на страните разпределението на доказателствената тежест в процеса, както и за кои от твърдяните от тях факти те не сочат доказателства, т.е. изпълнил е процесуалните си задължения по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК, в който случай настъпва процесуалната преклузия за посочване и представяне на доказателства), тогава тези нови писмени доказателства могат да бъдат обсъждани от съда единствено при извършването на проверката за установяване истинността, респ. – неистинността на оспорения документ, но не и с оглед установяването на останалите релевантни за правния спор обстоятелства по делото, дори когато тези писмени доказателства са относими към тях. Приемането на обратното би довело до заобикаляне на процесуалната преклузия за посочване и представяне на доказателства в тези случаи, когато тя вече е настъпила. При извършената проверка съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК на правилността на въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, настоящият съдебен състав намира следното: За да отхвърли предявения по делото установителен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК, въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено с връчването на 29.12.2008 г., при отказ от страна на ищцата да я получи, на заповед № 4/29.12.2008 г. на председателя на ответното читалище за прекратяване на трудовия й договор на основание чл. 325, т. 2 от КТ. Окръжният съд е приел също, че тази заповед е посочена от ответника още в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК, като е представена и е приета по делото едва във второто съдебно заседание на първоинстанционния съд, когато възможността за това е била преклудирана съгласно чл. 147, т. 1 от ГПК, но в същото заседание е било открито производство по оспорване истинността на друга – представена от ищцата по делото, заповед № 1/23.02.2010 г. на председателя на ответното читалище за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 1 от КТ. Предвид това, въззивният съд е приел за основателни оплакването и съображенията във въззивната жалба на ответника, че „най-малко във връзка с тежестта за доказване (на това оспорване) следва да се цени” заповед № 4/29.12.2008 г. Предвид възприетото по-горе разрешение на изведения по делото процесуалноправен въпрос, съображенията на окръжния съд, че допустимостта на заповед № 4/29.12.2008 г. като писмено доказателство по делото произтича от оспорването истинността на другата представена по делото заповед № 1/23.02.2010 г., са неправилни – в нарушение на съдопроизводствените правила. Основателни в тази връзка са и доводите в касационната жалба, че ответникът не е извършил по делото надлежно оспорване истинността на заповед № 1/23.02.2010 г. – такова по смисъла на чл. 193 от ГПК, респ. – по реда и в срока за оспорване истинността на документ. „Оспорването” на представената с исковата молба заповед № 1/23.02.2010 г., е направено още с подадения на 01.03.2011 г. отговор на исковата молба, но без във връзка с него ответникът да е изложил там каквито и да било твърдения и доводи, като съгласно уточненията (направени с молба с вх. № 5973/09.09.2011 г., както и във второто редовно проведено съдебно заседание на първоинстанционния съд от 17.05.2011 г.), това „оспорване” се изразява в твърденията на ответника, че такава заповед е подписана от председателя на ответното читалище, но никога не е била връчвана на ищцата. Така заявеното „оспорване” от страна на ответника не е такова по чл. 193 от ГПК – на истинността на документ, в случая – частен диспозитивен такъв. Неоснователни са обаче, останалите оплаквания и доводи, изложени в касационната жалба по отношение на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК. На първо място, неоснователни са оплакванията и съображенията на жалбоподателката, че като представена едва във второто съдебно заседание на първоинстанционния съд, – когато възможността за това е била преклудирана, заповед № 4/29.12.2008 г. следва да бъде изключена и не следва да бъде ценена като писмено доказателство по делото. Както правилно е приел въззивният съд, тази заповед е посочена още в отговора на исковата молба, където ответникът е изложил твърдения, че на 29.12.2008 г. ищцата е отказала да получи екземпляр от заповед за прекратяване на трудовия й договор и да се подпише за това, докато не й бъде изплатено присъденото й от съда (по предходно дело) обезщетение, поради което отказът й да получи екземпляр от заповедта е бил оформен в присъствието на свидетели. В доклада по делото по чл. 146 от ГПК, направен в първото съдебно заседание, проведено на 19.04.2011 г., първоинстанционният съд е посочил във връзка с тези твърдения в отговора на ответника, единствено, че същият признава, че от 01.02.2004 г. до 29.12.2008 г. страните са били в трудово правоотношение. В доклада липсват указания към ответника по чл. 146, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК, че същият не е посочил и представил по делото конкретната заповед, която твърди, че е връчена на ищцата на 29.12.2008 г. Както вече беше посочено, ответникът е представил заповед № 4/29.12.2008 г. в следващото съдебно заседание, проведено на 17.05.2011 г., когато първоинстанционният съд я е приел като писмено доказателство по делото, но в мотивите към първоинстанционното решение е намерил, че същата следва да бъде изключена от доказателствата по делото и „не следва да бъде кредитирана”, по съображения, че не е представена с отговора на исковата молба или в първото съдебно заседание, поради което възможността за това е била преклудирана. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд правилно (макар и не поради изложените в мотивите към обжалваното решение съображения за това, които по-горе бяха приети за неправилни) е приел за основателно оплакването във въззивната жалба на ответника, че заповед № 4/29.12.2008 г. не следва да се изключва от доказателствата по делото и следва да се обсъди („цени”) във връзка с прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Както вече беше посочено по-горе, процесуалната преклузия за посочване и представяне на доказателства от страните по делото настъпва само при надлежно изготвен доклад по делото по чл. 146 от ГПК, което включва и изпълнение на процесуалните задължения на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 2 от ГПК. След като в случая в доклада по делото, изготвен в първото по делото съдебно заседание, липсват указания към ответника по чл. 146, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК, че същият не е посочил и представил по делото конкретната заповед, за която в отговора на исковата молба твърди, че е връчена на ищцата на 29.12.2008 г., то представянето на същата – заповед № 4/29.12.2008 г. – в следващото съдебно заседание по делото, не попада под обхвата на посочената процесуална преклузия. Неоснователни са и оплакванията и съображенията в касационната жалба, че по делото не било доказано, включително със събраните свидетелски показания, връчването на жалбоподателката-ищца на заповед № 4/29.12.2008 г. на 29.12.2008 г. Съдържанието на тази заповед, издадена от председателя на ответното читалище, включва на първо място писмено изявление от страна на ответника-работодател за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325, т. 2 от КТ, считано от 29.12.2008 г., поради неявяване на ищцата да заеме работата, на която тя е възстановена с предходно съдебно решение, в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, без уважителни причини. Освен това, с тази заповед е наредено на ищцата да се изплатят: обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, неизплатено трудово възнаграждение, ведно с мораторната лихва върху него, както и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. Заповедта завършва с посочване на датата на връчването й на ищцата – 29.12.2008 г., както и с отбелязване, че ищцата е отказала да получи заповедта срещу подпис, поради което тя е връчена в присъствието на свидетели: С. Н. Ш. и И. В. Х., които са се подписали за това. Първата от тези свидетелки – Ш. – е разпитана по делото си и в показанията си тя ясно сочи връчването на заповедта на ищцата на 29.12.2008 г. – както е отразено в нея. Свидетелката заявява, че е „член на читалището в преброителната комисия”; че ищцата е далечна роднина на съпруга й; че свидетелката е присъствала на срещата на 29.12.2008 г., която се е провела в кабинета на кмета; сочи присъствието на другата свидетелка – „И.”, чиято фамилия не знае; заявява, че тъй като читалището не е разполагало със средства, цялата присъдена на ищцата сума не е била събрана, а само част от нея, поради което ищцата отказала да получи парите и да подпише заповедта, като заявила, че когато получи парите ще подпише и заповедта; свидетелката заявява, че тя самата е подписала заповедта, като не помни точно съдържанието на документа, но е сигурна, че се е подписала заради отказа на ищцата да получи парите. Предвид посоченото по-горе съдържание на заповед № 4/29.12.2008 г., без всякакво съмнение свидетелката има предвид в показанията си именно тази заповед. Поради възникналия спор във връзка с отказа на ищцата да приеме частично плащане, нормално е свидетелката да запомни именно тази част от съдържанието на заповедта, а не останалата й част, представляваща писменото изявление от страна на работодателя по чл. 335, ал. 1 от КТ за прекратяването на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325, т. 2 от КТ. Показанията на тази свидетелка-очевидец напълно кореспондират със съдържанието на заповедта, която е подписана от свидетелката, като те не са в противоречие с показанията на останалите разпитани свидетели по делото, които не съдържат информация за срещата на 29.12.2008 г., както и с писмените доказателства по делото. Няма и никакво основание, включително обстоятелства, които да сочат на евентуална заинтересованост, поради които показанията на свидетеля Ш. да не бъдат кредитирани от съда. Изтъкваното в касационната жалба, удостоверение обр. УП-3 с изх. № 1/10.03.2010 г. (съгласно което ищцата е заемала длъжността „библиотекар” при ответника през периода 01.07.2008 г. – 23.02.2010 г.), както и представената също с исковата молба, заповед № 1/23.02.2010 г. на председателя на ответното читалище (съгласно която трудовото правоотношение между страните се прекратява на основание чл. 325, т. 1 от КТ, считано от 23.02.2010 г., без отбелязване върху тази заповед тя да е връчена на ищцата) са ирелевантни за правния спор. След като по делото по несъмнен начин се установява връчването на ищцата на 29.12.2008 г. на заповед № 4/29.12.2008 г., с което трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, т. 2 от КТ – съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ, – така, както това е отразено и в трудовата книжа на ищцата (макар там погрешно да е посочено „чл. 325, ал. 2 КТ” вместо „чл. 325, т. 2 КТ”), то този юридически факт и правните му последици, които вече са настъпили, по никакъв начин не могат да бъдат променени с тези последващи, издадени от страна на работодателя документи. Тъй като допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на правните му изводи в обжалваното въззивно решение, не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, правният спор по установителния иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. Искът следва да се отхвърли като неоснователен, тъй като – по гореизложените съображения, оспорените с него обстоятелства, вписани в трудовата книжка на ищцата, не са неистински. Като е достигнал до същия краен извод – за неоснователност на предявения по делото установителен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК и го е отхвърлил, въззивният съд, като краен резултат е постановил правилно решение, респ. – допуснатите от него нарушения на съдопроизводствените правила не са се отразили на изхода на правния спор и не са съществени по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. С оглед на това и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, въззивното решение следва да се остави в сила – в допуснатата до касационно обжалване негова част. Предвид крайния изход на делото, на жалбоподателката-ищца не се следват разноски, присъждането на каквито тя претендира, а ответното читалище не е направило пред настоящата съдебна инстанция претенция за присъждане на разноски. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 561/03.04.2012 г., допълнено в частта му за разноските с определение № 1762/05.06.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 2542/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която е отхвърлен, предявеният от С. Д. Д. срещу Народно читалище „Пробуда-1927”, [населено място], иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК за установяване неистинност на вписванията в трудовата й книжка за прекратяване на трудовото й правоотношение на 29.12.2008 г. на основание чл. 325, т. 2 от КТ и за продължителност на трудовия й стаж от 01.02.2004 г. до 29.12.2008 г., както и относно разноските по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.