Р Е Ш Е Н И Е № 32 гр. София, 07 февруари 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1349 по описа за 2016 г Касационното производство е образувано по протест на Апелативна прокуратура, Велико Търново, срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 294 от 25.11.2016г, по ВНОХД № 269/16, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Русе, № 36 от 18.07.2016 г, по НОХД № 391/16, като наказанието глоба е намалено на 5 000 лв и е присъединено към общото наказание, определено по реда на чл. 23 НК, отменен е режимът / „общ” / и настаняването в затворническо заведение от „открит” тип, и е приложен институтът на условното осъждане по чл. 66 НК, като е определен изпитателен срок от три години, преразгледано е основанието за отнемане на наркотичните вещества, като е приложен чл. 354 а, ал. 6 НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият Х. Г. Д. е признат за виновен в това, че на 22.10.2015 г в [населено място], по пътя от [населено място] за [населено място] и в [населено място], без надлежно разрешително, е държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества, както следва: марихуана, с нетно тегло 207, 9874 гр, на стойност 1 247, 92 лв, и метамфетамин, с нетно тегло 0, 51 гр, на стойност 12, 75 лв, или всичко, на обща стойност 1 260, 67 лв, с оглед на което и на основание чл. 354 а, ал. 1, пр. 4 вр. чл. 58 а, ал. 1 и 5 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода” и глоба от 6 000 лв. Със същата присъда е признат за виновен и в това, че на 22.10.2015 г в [населено място], противозаконно е повредил чужда движима вещ, като причинените щети са на стойност 1 084 лв, с оглед на което и на основание чл. 216, ал. 1 вр. ч. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на осем месеца „лишаване от свобода”. На основание чл. 23, ал. 1 и 3 НК, на подсъдимия е определено едно най-тежко общо наказание: две години „лишаване от свобода”, което да бъде изтърпяно чрез настаняване в затворническо общежитие от открит тип, при „общ” режим, към което е присъединено наказанието глоба частично, в размер на 5 000 лв, а инкриминираните наркотични вещества са отнети, на основание чл. 354 а, ал. 5 НК. Със същата присъда, подсъдимият е признат за невинен в това, че на 22.10.2015 г в [населено място], е държал боеприпас / 1 бр. ловен патрон /, без да има за това надлежно разрешение, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК вр. чл. 9, ал. 2 НК, е оправдан по обвинението по чл. 339, ал. 1, пр. 2 НК, а предметът на престъплението е отнет в полза на държавата, на основание чл. 53, ал. 2, б. „а” НК. С протеста се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Твърди се, че при оценката на доказателствената съвкупност е допуснато процесуално нарушение по чл. 14 НПК, че неправилно деецът е оправдан по чл. 339, ал. 1 НК, като е приложен чл. 9, ал. 2 НК, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не е съобразено с ръководното място на подсъдимия в престъпна структура, създадена за разпространение на наркотични вещества, че не са налице основания за смекчаване на наказателноправното му положение чрез намаляване на размера на наказанието глоба и приложение на чл. 66 НК. С протеста се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане с оглед влошаване на положението на подсъдимия. В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП пледира за уважаване на протеста. Защитата изразява становище за неоснователност на протеста. Подсъдимият моли да бъде оставен в сила въззивният акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият е заявил, че признава фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласява да не се събират доказателства за тези факти, а да се ползват събраните от досъдебното производство. В този случай, съдът решава делото в рамките на фактическите обстоятелства, обхванати от признанието, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, като не е допустимо да бъдат приемани други факти, несъвместими с тези по обвинителния акт. Правилната преценка на съда, че признанието кореспондира на събраните доказателства, е гаранция за законосъобразност на проведената диференцирана процедура. При съдебно следствие по общия ред съдът дължи оценка на събраните доказателствата / от двете фази на процеса /, за да формира изводите си по релевантните факти, и ако е нарушил чл. 14 НПК, това пряко се отразява на верността на доказателствените му изводи. Друго е положението при съкратеното съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. Тогава съдът преценява доколко признанието на фактите по обвинителния акт кореспондира на доказателствата от досъдебното производство и ако даде положителен отговор, не събира други доказателства, а ползва събраните по делото. В този случай, съдът не би могъл да допусне самостоятелно нарушение по чл. 14 НПК, тъй като правилността на оценката на доказателствата е условие за законосъобразност на съкратеното съдебно следствие, чиято специфика се свежда до произнасяне само в рамките на фактическите обстоятелства, описани в обвинителния акт. Ето защо, при законосъобразно проведена процедура на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, какъвто е настоящият случай, доводът за допуснато нарушение по чл. 14 НПК е неоснователен и не може да бъде споделен. Неоснователно е и оплакването за нарушение на материалния закон, касаещо произнасянето по обвинението по чл. 339, ал. 1 НК. Съображенията за това са следните: Инкриминираното деяние се отличава с явно незначителна степен на обществена опасност, която произтича от броя на боеприпасите / един ловен патрон /, и от мястото на съхранението му, което не сочи на непосредствена опасност да бъде използван по предназначение / укрит в автомобила, управляван от подсъдимия, собственост на баща му /. От друга страна, за степента на обществена опасност на деянието е отчетено и обстоятелството, че деецът не разполага с оръжие / и няма достъп до такова /, откъдето и възможността да увреди обществените отношения е само хипотетична. Правилно е становището на въззивния съд, че деецът се отличава с ниска степен на обществена опасност. По делото няма доказателства за обстоятелството, че той заема ръководна позиция в престъпна организация, разпространяваща наркотични вещества, а и такъв факт не е отразен в обвинителния акт, респективно, не фигурира сред фактите, обхванати от признанието по чл. 371, т. 2 НПК. Ето защо, правилно въззивният съд е отбелязал, че недопустимо първата инстанция е ценила факт, който не е доказателствено обезпечен, и е изключила този факт от кръга на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наказателната отговорност. В насока на това, че степента на обществена опасност на дееца е ниска, са и данните относно съдебното му минало / подсъдимият не е осъждан /, липсата на криминални прояви / до момента на деянието /, млада възраст / роден е на 10.08.1995 г /, критичността му към извършеното. При това положение, правилно е становището на съдилищата, че кумулативните предпоставки на чл. 9, ал. 2 НК са налице, поради което законосъобразно е постановено оправдаване на посоченото основание по обвинението за престъпление по чл. 339, ал. 1 НК. Следователно, не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, поради което не може да бъде уважено искането на прокурора за отмяна на решението и връщане на делото за пререшаване на въпроса, касаещ обвинението по чл. 339, ал. 1 НК. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана при условията на чл. 58 а, ал. 1 НК, като са обхванати в пълнота обстоятелствата, имащи значение по чл. 54 НК. Отчетен е превес на смекчаващите обстоятелства: чисто съдебно минало на подсъдимия, съдействието му на полицейските органи / предаване на част от инкриминираното вещество /, младата му възраст, изразеното съжаление за стореното. Съобразена е и завишената степен на обществена опасност на деянието по чл. 354 а НК, изводима от количеството на предмета на престъплението и неговата стойност. Превесът на смекчаващите обстоятелства е обусловил определяне на наказанието, близо до минималния размер, а именно: три години „лишаване от свобода”, което е редуцирано с една трета, на основание чл. 58 а, ал. 1 НК / и е получено наказанието две години „лишаване от свобода” /. Вярно е становището, че наказанието глоба също подлежи на смекчаване / с оглед превеса на смекчаващите обстоятелства /, при което това наказание е сведено до минималния размер от 5 000 лв. Правилно е прието, че определеното по съвкупност най-тежко общо наказание „лишаване от свобода” / за срок от две години / не се налага да бъде изтърпяно ефективно. В тази насока, е имало основание да се отдаде приоритетно значение на ниската степен на обществена опасност на извършителя, произтичаща от младата му възраст и положителните данни за личността му. Неговата житейска незрялост е проявена и в импулсивния опит / необмислено поведение / да напусне местопрестъплението при наличие на спрял в непосредствена близост автомобил / превозното средство, с което служителите на МВР са пристигнали не е било обозначено със знак „Полиция” /. Ето защо, ако бъде взето предвид, че процесът на формиране на личността при подсъдимия все още не е приключил, от съществено значение е въпросът къде / при каква обстановка и в каква среда / този процес ще се развие. Следователно, правилно е прието, че за неговото поправяне и превъзпитаване не се налага незабавното му настаняване в пенитенциарно заведение, а целите по чл. 36 НК успешно биха могли да бъдат постигнати чрез условното му осъждане по чл. 66 НК. С оглед на изложеното, наложеното наказание / като размер и начин на изтърпяване / се явява справедливо съобразно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК, поради което релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е налице. По тези съображения, протестът е неоснователен и като такъв следва да бъде оставен без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение на Великотърновски апелативен съд от 25.11.2016 г, по ВНОХД № 269/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: