Р Е Ш Е Н И Е № 81 гр. София, 30 януари 2024 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА при секретар Елеонора Михайлова, при участието на прокурора Красимира Филипова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1117 по описа за 2023г. Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимият Л. А. В. срещу нова въззивна присъда № 23/09.06.2023г. по НОХД № 20231200600522/23г. на Благоевградски окръжен съд, четвърти въззивен състав. От така постановената въззивна присъда е останал недоволен подсъдимият, който чрез защитника си е подал касационна жалба, в която се ангажират основанията, свързани с допуснати съществени нарушения на процесуалните правила , както и с явна несправедливост на наложеното наказание. Оспорва се и присъденото обезщетение по предявения граждански иск като такова в необосновано висок размер. Алтернативно се иска отмяна на присъдата и признаване на дееца за невинен или отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. На трето място се предлага намаляване на наказанието под минималния размер с три години изпитателен срок, както и намаляване на присъденото обезщетение. В допълнение защитата твърди, че въззивната инстанция не е изследвала обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не е успял да разкрие обективната истина по делото.Съдът използвал общи и абстрактни изречения, за да формулира изводите си, в противоречие с основния императив – обвинението да бъде доказано по несъмнен и категоричен начин. Следващото оплакване е, че не бил даден отговор на основното и повтарящо се възражение на защитата за непоследователност в показанията на пострадалата. Прави се позоваване на недобросъвестно затаяване на информация от пострадалата за естеството на провежданите четири на брой разговори с общо времетраене от десет минути. Твърди се в различие относно уведомяването от подсъдимия на пострадалата за естеството на тяхната среща – поради това, че е имал „мерак“(желание) по отношение на нея и дали това е преди срещата, по време на разговорите, или при пристигането и на срещата. Позовава се на различия в показанията й относно начина на осъществяване на принудата, както и мястото на съвкуплението, което било установено от първата инстанция, но не и от въззивната. Пострадалата, за разлика от свидетелите И., Д. и С., спестявала обстоятелства относно собственото „разкрепостено“ поведение. Оплакването се фокусира върху избирателно ползване на доказателства с игнориране на тези, които ползвали защитната теза по делото, както и върху необсъждане на противоречията в обвинителните доказателства. На следващо място се претендира и обосновава оплакването за наличието на касационното основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание. Излагат се поредицата от смекчаващи според защитата отговорността обстоятелства като млада възраст, чисто съдебно минало, трудова ангажираност, като се акцентира на показан положителен резултат от започнало поправяне и превъзпитание. Твърди се липса на отегчаващи обстоятелства и предвид на това, и многобройността на смекчаващите обстоятелства, се иска намаляване на определеното наказание под минималния размер на предвидената санкция. В допълнението се излагат съображения и по особеното мнение по делото. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание дава становище за оставяне на касационната жалба без уважение, като изтъква, че не е налице нито едно от ангажираните касационни основания. В пледоарията си държавният обвинител се спира на анализа на показанията на пострадалата, доверяването им се, във взаимовръзка с показанията на нейните родители. Заявява, че били изложени аргументи за важността на показанията на полицейските служители В. Ц. и И. К., като бил дадени пояснения защото не са взети предвид показанията на свидетелите В. и С. и липсата на относимост към извършеното деяние на съобщеното от тях. Възприемането на обясненията на подсъдимия за доброволност при съвкуплението като защитна теза било аргументирано от въззивната инстанция, чрез позоваването на обстоятелства с важна доказателствена стойност – за упражнена сила, установимо чрез констатираните наранявания при освидетелстването на пострадалата. Прокурорът заключава, че при така формираното по надлежен ред вътрешно убеждение, съдът в крайна сметка приложил правилно материалния закон. По отношение на оплакването за наказанието, прокурорът отбелязва, че така наложено, то не се явява явно несправедливо. Посочва, че смекчаващите обстоятелства не са изключителни или многобройни от такъв характер и множественост, че да изискват наказание под предвидения минимум. Моли да се остави в сила въззивната присъда. Гражданската ищца и частна обвинителка В. Д. се явява лично, представлява се от повереник. Последният пледира да се остави в сила въззивната присъда, като твърди, че възраженията на защитата са неоснователни. Било безспорно установено както авторството, така и начина на извършване на деянието. Позовава се на наличието на умисъл в действията на подсъдимия. Моли да се остави в сила въззивната присъда и иска да бъде осъден подсъдимият да заплати разноските пред касационната инстанция. Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Дал писмено становище делото да се разгледа в негово отсъствие. Представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба. Допълва изложените съображения с доводи относно липсата на отговор от страна на въззивната инстанция защо изводите на първостепенния съд не са верни. По основния и главен факт, който е бил спорен по време на процеса, дали има извършена принуда, въззивната инстанция била отделила само едно изречение. Защитата твърди, че това обстоятелство, ведно с липса на отговор на което и да е от депозираните пред инстанциите по същество възражения, били опорочили формирането на вътрешното убеждение на съда. Прави позоваване на касационна практика с предмет произнасяне по подобно обвинение. Същевременно се поддържа и оплакването н. за явна несправедливост на наложеното наказание, като съображенията в тази насока се допълват с „немалкия период от време, който е изминал от момента на извършване на деянието…“ Пледира да се отмени присъдата и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, алтернативно поддържа искането за намаляване на наказанието. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С първоинстанционната присъда № 80003/20.02.2023г. по НОХД № 591/2020г. на Петрички районен съд подсъдимият Л. А. В. е оправдан да е извършил престъпление по чл.152, ал.1, т.2 от НК, съответно е отхвърлен предявения граждански иск. Признат е за виновен в извършване на деяние по чл.354а, ал.5 , вр. ал.3 , пр.2, т.1, пр.1 от НК, като е оправдан по първоначалното обвинение за извършено деяние по чл.354а, ал.3, пр.2, т.1 от НК. Приложен е чл.78а от НК, подсъдимият В. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание глоба в размер на 700лв. По протест на прокурор от РП- Петрич по отношение и на двете обвинения, атакуваната по касационен ред въззивна присъда първоинстанционната е била отменена в частта,в която се съдържа произнасянето по обвинението по чл.152, ал.1, т.2 от НК, като подс. В. е бил признат за виновен по това обвинение и му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, с приложение на чл.66, ал.1 от НК. Уважен е гражданския иск до размер 20 000лв. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Приложен е чл.23 от НК, като е присъединена наложената глоба към определеното наказание лишаване от свобода. Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице, каквото е защитникът на подсъдимия. След като я разгледа по същество, съставът на ВКС намери че жалбата се явява неоснователна. По делото не се спори по същината на установените факти. Фокусът на оплакването е в допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в липса на отговор от страна на въззивната инстанция на направени възражения с идентичен характер като пред касационния състав, което защитата приравнява на липса на мотиви. Основното оспорване е във връзка с наличието на осъществена принуда, което е така според обвинителната теза. Защитата настоява за доброволен акт от страна на пострадалата и действия на подсъдимия с нейното съгласие. Не може да се оспорва обаче обстоятелството, че пострадалата мигновено след акта на съвкупление се е оплакала на баща си и съответно след обаждането му, на полицейските органи. За въззивната инстанция не е имало никакво основание да не възприеме показанията на пострадалата, които се потвърждават от получените и установени чрез надлежно освидетелстване наранявания. Вярно е, че не е даден нарочен и много подробен отговор защо не се възприема тезата на защитата и като цяло не се интерпретира позицията на съда от първата инстанция. Същевременно съдът е дал ясно да се разбере какви са неговите мотиви, за да приеме, че деянието изнасилване е осъществено от подсъдимия от обективна и субективна страна. Оплакванията на защитата и оспорване на доводите на въззивната инстанцията имат характер на претенция за необоснованост на съдебния акт, което не съставлява същинско касационно основание. Защитата се е опитала да прикрие същността на тази своя претенция с твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в липса на мотиви, което възражение не се приема от касационната инстанция и се определя като неоснователно. Въззивният съд много ясно се е позовал на показанията на пострадалата и на нейните родители, както и на установеното състояние на пострадалата, видно от извършеното освидетелстване. При наличието на тези доказателства и съответно възприемането им като достоверни от въззивната инстанция твърдението на защитата за липса на мотиви може да се интерпретира единствено и само като действително възражение за необоснованост на съдебния акт. Оспорването на защитата на показанията на пострадалата чрез твърдения за необсъдени противоречия в тях отново се развиват на плоскостта именно на необоснованост на съдебния акт. Отделните несъвпадения в разказа на пострадалата не могат да променят извода за наличието на среща, за извършено съвкупление при използвана принуда във формата на сила. Налице е опит за дискредитиране на пострадалата чрез събиране на разкази за нейно „разкрепостено поведение“. Касационната инстанция не намира никакво основание за обсъждане на подобни разкази, както всъщност правилно е сторила въззивната инстанция, те нямат никакво отношение към действията на подсъдимия и употребената принуда. Всъщност, от защитата се проявява в известна степен неразбиране на правото за свободния избор на личността и че това, което може да предприеме пострадалата при среща с едни лица от мъжки пол, не може да замести и да неглижира нейната воля, нейното нежелание за физическа близост с подсъдимия. Пострадалата е човешко същество, което има право да живее и да се реализира в социалното общуване само по своя собствена воля. Няма модел на поведение, който да позволява на подсъдимия да интерпретира в свой собствен интерес решенията на пострадалата за интимна близост с други лица и да ги съотнася към себе си. Той е можел да има физическа, интимна и сексуална връзка с пострадалата само с нейното съгласие. Такова е липсвало, а той е преодолял несъгласието с използване на сила, като действията са подробно описани във възприетата от въззивната инстанция фактическа обстановка. Поради това напълно и в съзвучие с показанията на пострадалата, а и с останалите доказателства, подкрепящи обвинителната теза, съдът е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъпление по чл.152, ал.1, т. 2 от НК. Не е имал основание да се съобрази с нито едно доказателство, представено като защитна теза от подсъдимия и неговите процесуални представители. Неизлагането на отделни съображения относно невъзприемането на защитната теза не може да е съществено процесуално нарушение, доколкото от възприетите факти се извлича пълното й отричане. Направеното позоваване на отделна съдебна практика на ВКС – Р № 30/01.03.2016г. по н.д. № 1605/2015г. не може да бъде споделено като аргументиращо идентичен подход по отношение оценка на доказателствата. Наказателното право в случая не е прецедентно, всеки отделен казус се отличава със собствена специфика по отношение личността както на подсъдимите, така и на пострадалите. Цитираното решение носи белези на обсъждане на съвсем друга фактическа обстановка и модели на социално поведение, поради което категорично не може да послужи за обосноваване на защитната теза. Наложеното наказание е снизходително и не може да се възприеме искането за намаляването му. Аргументацията в тази връзка на защитата е противоречива, доколкото от една страна се оспорва изобщо, че подсъдимият е извършил престъпление, а от друга страна се твърди, че поправителния процес е бил вече започнал. При липсата на признание такова заявление е прибързано, поправителния процес логически може да започне само след влизане на присъдата в сила, тоест когато подсъдимият бъде окончателно признат за виновен. До настоящия момент собствено, на подсъдимия, признание за вина липсва и такова обстоятелство не може да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието. Касационната инстанция не намира за възможно при това положение да прояви по-голяма снизходителност от тази на въззивната инстанция, която и без това е твърде щедра. В тази връзка и на плоскостта на касационното оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание обаче следва да се отбележи допуснато нарушение на закона на въззивната инстанция при определяне му (на наказанието), макар и не във връзка с конкретно определеното по чл.152, ал.1, т.2 от НК. Въззивната инстанция е имала възможността да коригира присъдата и по двете обвинения, тъй като е имала на разположение иницииращ процесуален инструмент – протест на прокурор. Въпреки това въззивната инстанция е отменила само частично присъдата, по отношение на обвинението по чл.152 от НК и е постановила нова присъда само в тази част, включително се е произнесла по гражданския иск. В останалата част присъдата е потвърдена, тоест тя съобразно правилата на процеса, е влязла в сила относно освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Без да се съобразява с това обстоятелство, въззивната инстанция е приложила чл.23 от НК по отношение на административното наказание глоба в размер на 700лв. и определеното наказание от три години лишаване от свобода с петгодишен изпитателен срок, въпреки разнородния характер на санкциите. Очевидно е, че общо наказание може да се определя само по отношение на наказателните санкции, но не може да се смесва наложеното наказание за престъпление с наложеното административно наказание. Привидно наказателноправното положение на дееца не се променя значително, тъй като административното наказание глоба не отпада, но кумулирането на тази санкция със същинското наказание лишаване от свобода принципно го влошава, най-малкото при решаването на въпросите, свързани с давността. Това нарушение на закона изисква намеса на касационната инстанция, като се измени атакуваната въззивна присъда и се отмени приложението на чл.23 от НК. В тази връзка касационният състав не намери основание за корективна намеса и в гражданската част на присъдата, предвид невисокия размер на присъдената обезщетителна сума, сравнимо с тежестта на извършеното престъпление, като се съгласява с изложените доводи от въззивната инстанция в тази връзка. Възраженията относно особеното мнение по делото не могат да бъдат предмет на разглеждане и не им се дължи отговор, доколкото то касае вида на изтърпяване на наложеното наказание, а съответен протест или жалба от частно обвинение в този аспект липсва. При приемането за неоснователни оплакванията по двете касационни основания, съдът намери, че въззивното решение следва да се остави в сила в оспорваните му части, като се измени само относно неправилното приложение на чл.23 от НК, което означава и намаляване на наказанието по същество. Претенцията на повереника относно присъждане на направените пред касационната инстанция разноски за адвокатски хонорар в размер на 2 000лв. предвид изхода на делото се явява основателна. Подсъдимият В. следва да бъде осъден да заплати тази сума на пострадалата, която е частна обвинителка и гражданска ищца. С оглед на това и на основание чл.354 ал.2, т.1 вр.ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 23/09.06.2023г. по НОХД № 20231200600522/23г. на Благоевградски окръжен съд, четвърти въззивен състав, като ОТМЕНЯ приложението на чл.23 от НК и присъединяването на административното наказание глоба в размер на 700лв. Потвърждава въззивната присъда в останалата и част. ОСЪЖДА подс. Л. А. В. да заплати на частната обвинителка и гражданска ищца В. С. Д. сумата в размер на 2 000лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.