Р Е Ш Е Н И Е № 1 София, 13 февруари 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Искра Чобанова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 1195/2017 година.
Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия М. Т. Я. против решение № 164 от 12.10.2017год., постановено по внохд № 181/2017 год. по описа на Апелативен съд-гр.Бургас.
В нея са посочени основанията за проверка на атакувания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 НПК. Оплакването на защитата за допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения е насочено, както към дейността на първоинстанционния съд при изграждане на вътрешното му убеждение/с довод за едностранен и непълен анализ на събраната доказателствена съвкупност при игнориране на част от оневиняващите подсъдимия доказателства/, така и към въззивната инстанция, която формално е подходила към задълженията си при проверката на правилността и законосъобразността на постановената присъда.
Доводите в подкрепа на твърдението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за необоснованост защитата развива със собствен анализ на събрания по делото доказателствен материал, въз основа на който прави извода, че законът е нарушен, защото деянието на Я. е извършено при превишаване пределите на неизбежна отбрана, тъй като пострадалият е предизвикал нападението и защитата на подсъдимия е надхвърлила необходимото за отблъскването му.
Като не е съобразил посочените обстоятелства съдът е постановил незаконосъобразен съдебен акт, понеже вместо по по-леко наказуемия наказателен състав на чл. 119 от НК, деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, във вр. чл. 115, във вр. чл. 18, ал. 1 от НК. В резултат от неправилното приложение на материалния закон, наложеното наказание е явно несправедливо. Съобразно оплакванията се прави искане за изменяване на въззивното решение, намаляване на определеното наказание и размера на уважените граждански искове, а при алтернативност - преквалифициране на деянието по чл. 119 от НК или връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд.
Срещу касационната жалба са постъпили възражения от частните обвинители и граждански ищци М. Н. Й. и Е. М. Х., с които първият от тях счита, че жалбата е процесуално недопустима, тъй като в нея не се сочат данни в подкрепа на изложените касационни основания, а при условията на алтернативност- жалбата да се остави без уважение като неоснователна, каквито са и доводите във възражението депозирано от повереника на Е. Х..
Пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения, като се оспорва заключението на съдебномедицинската експертиза в частта й за характера на получените от починалия прободни наранявания.
Частният обвинител и граждански ищец А. Н. Й., редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител.
Поверениците на частните обвинители Е. М. Х., Й. Н. Й. и М. Н. Й. изразяват становище за неоснователност на жалбата на касатора.
Прокурорът даде заключение, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно да се остави в сила.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 60 от 06.06.2017год. по нохд № 381/2016год. на Ямболския окръжен съд подсъдимият М. Т. Я. е признат за виновен в това, че на 20.09.2015 г., около 22,30 ч., в [населено място], в частен дом, находящ се на [улица], умишлено е умъртвил Н. Д. Й. и е направил опит умишлено да умъртви Е. М. Х., като действията му били насочени спрямо повече от едно лице, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр.3-то, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на осемнадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг” режим.
На основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимият Я. е бил задържан по делото, считано от 21.09.2015г.
Подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци следните обезщетения:
- на Е. М. Х.-сумата от 120 000 /сто и двадесет хиляди/ лева, съставляваща претърпените от нея в резултат на извършеното от подсъдимия престъпно деяние неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.09.2015г. до окончателното изплащане на главницата, като за разликата над сумата от 120 000 лева до пълния предявен размер на гражданската претенция от 150 000 лева искът е отхвърлен като недоказан;
- на М., Й. и А. Н. Й. суми в размер на по 80 000 /осемдесет хиляди/ лева за първите двама и 50000/петдесет хиляди/лева за третия от тях, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди причинени от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 20.09.2015год. до окончателното им изплащане, като е отхвърлил исковете за разликата между уважените искове и първоначално предявените искови претенции. Съдът се е произнесъл по дължимата от подсъдимия такса на държавата върху размера на уважените граждански искове; по веществените доказателства и по направените деловодни и съдебни разноски, които възложил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение Бургаският апелативен съд е потвърдил присъдата.
Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна.
Възражението, че изводът за виновност на подсъдимия е неправилен, като са възприети показанията на разпитаните свидетели, близки на пострадалите, а са отхвърлени тези, които оневиняват Я. не намира опора в данните по делото. Впрочем, този довод не може да се квалифицира като процесуално нарушение, тъй като при наличието на противоречиви доказателства, право на решаващия съд е да даде вяра на едни, а да отхвърли други. Когато съдът е изложил съображения така, както изисква разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК, защо приема едни, а отхвърля други доказателствени средства и тези негови изводи не противоречат на формалната логика, не може да се приеме, че е налице съществено нарушение на процесуални правила. В конкретния случай, съображенията на първоинстанционния съд, в подкрепа на приетите за установени фактически положения, са на базата на съвкупната преценка на всички доказателства по делото.
Въззивният съд също е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК и е отговорил мотивирано на наведените от страна на защитата доводи за допуснати нарушения на закона и на процесуалните правила от страна на първоинстанционния съд, като преди това е изложил съображения защо споделя, както фактическата обстановка, така и анализа на доказателствата, направен от първоинстанционния съд.
Впрочем, макар и определени в касационната жалба като съществени нарушения на процесуални правила, всъщност по-голямата част от съображенията се отнасят до необоснованост на въззивното решение, което е и едно от оплакванията, съдържащи се в нея.
Възражението на защитата, с които се оспорва правилността на изготвените, депозирани и възприети заключения на съдебномедицинските експертизи, също не касаят допуснати съществени процесуални нарушения, а съдържат доводи, относими към обосноваността на направените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи.
Върховният касационен съд многократно в съдебната си практика е отбелязвал, че касационната инстанция може да отмени /измени/ въззивно решение само на посочените в чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК касационни основания, а необосноваността не е между тях. Това е така, защото въззивната инстанция е последната по установяване и приемане на правнорелевантните факти, поради което, когато при събирането и преценката на доказателствата не са допуснати нарушения на процесуални правила и вътрешното убеждение на съда е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, за касационната инстанция фактите са такива, каквито са приети от предшествуващите инстанции. В изложения аспект, решението на въззивния съд, с което е потвърдена присъдата по отношение авторството на деянието, предмет на обвинението, правната му квалификация и вината на подсъдимия е постановено при спазване на материалния закон и процесуалните правила. Ето защо, с оглед на направените доводи, единствената възможност при тези факти е да се провери правилното приложение на закона.
Като цяло, защитата не оспорва установените от съда фактически положения за времето, мястото и авторството на подсъдимия в деянието, предмет на обвинението, а се прави възражение по правната му квалификация.
Поведението на подсъдимия преди, по време и след извършване на деянието е изследвано хронологично от съдилищата и въз основа на събраните и проверени гласни доказателства /показанията на преките очевидци на развилите се събития-свидетелите С. Х., И. К. и К. Х. и пострадалата Е. Х./ е установено, че не е налице непосредствено и противоправно нападение от страна на пострадалите над подсъдимия, при което той да е действал при превишаване пределите на неизбежна отбрана.
Нещо повече - в основата на развилите се на 20.09.2015год. събития е поведението на самият подсъдим, който подготвен за саморазправа нахлул в дома на пострадалите около 22.30часа въоръжен с нож, след което, въпреки оказаната от пострадалия Н. Й. съпротива, успял умишлено да го умъртви и направил довършен опит умишлено да умъртви Е. Х., чийто живот бил спасен, единствено, благодарение на своевременно оказаната й медицинска помощ.
Установена по безспорен начин фактология от събраните и проверени по делото доказателства и доказателствени средства, а именно: предишните закани на Я. отправени към Х. чрез дъщеря й-свид. К. Х., поради това, че пострадалата го е напуснала и заживяла на съпружески начала с Н. Й.; поведението на подсъдимия на инкриминираната дата, свързано с подготовката за извършване на деянието и набавянето на хладно оръжие и насилственото му влизане в чуждо жилище, движен от основния мотив - да лиши пострадалите от живот, правилно са преценени от въззивния съд като обстоятелства, изключващи хипотезата на чл. 119 от НК, тъй като нападението не е предизвикано от пострадалите, а е инициирано и довършено от подсъдимия.
Множеството прободно-порезни наранявания нанесени на пострадалия Н. Й. в лявата половина на гръдния кош с наранявания по белия дроб, пневмоторакс с проникване на въздух в тази кухина и тотално колабиране на левия бял дроб с изключване на дихателната функция и острата кръвозагуба са довели до неминуемата и бърза смърт на Й., а порезните рани по лицето и лявата ръка сочат за защитни действия срещу нападението на подсъдимия, както са приели предишните съдебни инстанции.
Съдържанието на умисъла за убийството и квалификацията му като такова по чл. 116, ал. 1, т. 4, във вр. чл. 115, във вр. чл. 18, ал. 1 от НК двете предишни инстанции са извлекли и от съществуващите обективни факти, свързани със средството, с което е извършено деянието; от силата и насоката на удара с това средство, от местата на нараняванията на пострадалите /едно, от които е проникващо в гърба на Х., при опита й да се спаси от нападателя/; от интензивността на посегателството, както и от уязвимостта на органите от телата на жертите, върху който е било посегнато.Изводите в тази насока са съобразени с трайно установената съдебна практика отразена в Решения № № 517/77 г., Р 369/80 г., Р 1/83 г., Р 252/89 г., Р 32/91 г., Р 24/96 г. на ВС на РБ и указанията дадени в Постановление № 2/16.12.1957год. на Пленума на ВС.
Ето защо, двете решаващи по фактите съдилища правилно са приели, че подсъдимият е целял причиняване смъртта на пострадалите, действал е при пряк умисъл, като е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване.
Въз основа на това, въззивният съд е приел, че приложената от първата инстанция правна квалификация е правилна, като на всички поставени във въззивната жалба доводи-за превишаване пределите на неизбежната отбрана е отговорено с подробни съображения, изложени на стр. 13 в мотивите на решението. Затова, макар и обсъдена, хипотезата на чл. 119 НК не е била възприета, а е отхвърлена от въззивния състав.
Изводите на въззивната инстанция са правилни, законосъобразни и се основават на комплексна оценка на събрания доказателствен материал.
Неоснователен е и доводът за явна несправедливост.
Наказанието на Я. е определено по първата от трите санкционни алтернативи на чл. 116 от НК в размер на осемнадесет години лишаване от свобода, при отчитане подбудите за извършване на деянието и на наличните отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства /включително и белодробното му заболяване/, като е прието, че лек превес имат отегчаващите обстоятелства. В този размер наложеното наказание не е явно несправедливо, а съответства на обществената опасност на конкретното деяние и на дееца като извършител. Направените изводи от съдилищата по отношение на наказанието са законосъобразни и се споделят изцяло от касационната инстанция, която намира, че с това наказание ще се постигнат визираните в чл. 36 от НК цели на специалната и генералната превенции.
В жалбата не са изложени доводи в подкрепа на искането за коригиране на решението в гражданската му част, чрез намаляване размера на присъдените на гражданските ищци обезщетения, а и в пледоарията на защитника това оплакване не се поддържа, което не дава възможност на настоящия касационен състав да прецени налице ли е прекомерност на присъдените обезщетения. По изложените съображения касационната жалба на подсъдимия се явява неоснователна, защото не са налице основанията за отмяна или изменяване на обжалваното въззивно решение в желаната от него насока.
Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд на РБ, ІІІ н.о.
Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 164 от 12.10.2017год. постановено по внохд № 181/2017 год. по описа на Апелативен съд-гр.Бургас.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |