Р Е Ш Е Н И Е № 90 София, 04 юни 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април, две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА БОНКА ЯНКОВА при секретар: Мира Недева и с участието на прокурора от ВКП Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия Бонка Янкова н. дело № 350/2019 година Производството е образувано по касационна жалба, подадена от адвокат Б. Б. от АК В., упълномощен защитник на подсъдимия Д. С. Б., срещу решение № 18 от 19.02.2019 г. на Варненски апелативен съд, по ВНОХД № 380/2018 г., с което е изменена присъда № 52 от 18.06.2018 г. на Варненски окръжен съд, постановена по НОХД № 1505/ 2017 г. С посочената присъда Варненски окръжен съд признал подсъдимия Б. за виновен в това, че на 17.08.2017 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст – Г. К. Д., с ЕГН [ЕГН], като деянието е извършено чрез употреба на сила и заплашване, поради което и на основание чл. 149, ал.5, т.3 във вр. с чл.149, ал.2, т.1 във вр. с ал.1 от НК, вр. с чл.54 от НК му наложил наказание от петнадесет години лишаване от свобода, което на основание чл.58а, ал.1 от НК намалил с 1/3 и определил наказание в размер на десет години лишаване от свобода, което подсъдимият да изтърпи при първоначален строг режим. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимия по мярка за неотклонение задържане под стража. С присъдата подсъдимият Б. е осъден да заплати сумата от 15 000 лв. обезщетение за претърпените от пострадалата Г. К. Д. неимуществени вреди. Съдът се е произнесъл и по въпросите за веществените доказателства и разноските по делото. По протест на прокурор и по жалба от подсъдимия Б. пред Варненски апелативен съд е образувано ВНОХД № 380/2018 г., в което първоинстанционната присъда е била проверена и с атакуваното пред ВКС решение протестът е уважен, съответно наказанието на подсъдимия е увеличено от десет години на единадесет години и четири месеца лишаване от свобода, а жалбата е оставена без уважение. Развитите в касационната жалба съображения разкриват комплексно недоволство от въззивния съд. Твърди се, че решението е неправилено, постановено в нарушение на материалния закон, при непълнота и неправилно интерпретиране на доказателствата, неизяснена фактическа обстановка и при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Ангажирани са следователно трите касационни основания по чл.348,ал.1,т.1–т.3 от НПК, но аргументацията позволява извод, че всички изброените недостатъци са обосновани изцяло на плоскостта на основното оплакване – заявената явна несправедливост на наложеното наказание. В конкретен план, аналитичната дейност на апелативния съд се оспорва с доводи за необсъдени и в същото време налични в кориците на делото доказателства в полза на подсъдимия, свързани с личността и поведението на пострадалата, а именно – свободното и общуване с възрастни и непостоянство в депозираните от нея показания. Твърди се, че преценени в този аспект, действията му не съдържали белези на бруталност, а деянието – на изключителност, различаваща го от обикновените случаи на престъпления от този вид. Нарушението на закона се аргументира с неправилното определяне на наказанието при условията на чл.54 от НК, а претендираната правилна норма – чл.55,ал.1,т.1 от НК, за приложението на която се настоява е изведена от следните обстоятелства : поведението на подсъдимия след деянието, обективиращо критичност и разкаяние, направените самопризнания още в първия му разпит, здравословното състояние, установено документално по делото и сочещо на поведенчески отклонения от ранна детска възраст, диагностицирано, съгласно посоченото в жалбата, като „личностно разстройство с черти на емоционална устойчивост“ (вероятно се има предвид неустойчивост, вж.л.150 от НОХД № 1505/2017 г., бел.ВКС) диссоциален тип и предприетите от родителите му усилия за лечение. При заявено отсъствие на отегчаващи обстоятелства, искането в жалбата е изброените да се оценят като многобройни смекчаващи, а заболяването на подсъдимия - като изключително и така оценени да обусловят приложението на смекчената отговорност по чл.55 от НК, съответно наказанието да бъде намалено. Алтернативното искане е делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд . В съдебно заседание пред касационната инстанция подс. Д.Б. не се явява, като писмено е заявил отказ от лично участие. Упълномощеният му защитник - адвокат Б. поддържа жалбата с изложените в нея оплаквания и доразвива подкрепящите ги доводи. Насочва вниманието върху заболяването на подсъдимия, интерпретирайки го като единствената причина за деянието, с кратък преглед на научните изследвания в областта на сексологията, психиатрията и психологията, с акцент върху предложенията на специалисти по материята за промяна в класификатора на Световната здравна организация и включване на педофилията като сериозно психично заболяване. На тази основа, заявеното в касационната жалба основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК се аргументира допълнително с доводи за нарушение по чл.339 от НПК, изразено в пълно игнориране на поставени идентични въпроси пред апелативния съд, на които не е даден отговор във въззивното решение. Твърди се, че наказанието в размер на седемнадесет години при предвиден максимум от двадесет години лишаване от свобода е определено без ясни критерии, а твърденията за негативни последици за детето са неверни и недоказани. Счита, че самото развитие на детето и безотговорността на хората около него са довели до извършване на престъплението. Поддържа основното искане - за намаляване на наказанието и алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане от друг сстав на Варненски апелативен съд Частният обвинител и граждански ищец Г. К. Д., чрез законният си представител, нейната майка М. К. Д., редовно призовани не се явяват пред ВКС. Не се явява, редовно призована и упълномощения повереник - адвокат С. И. от АК В., от която е постъпило възражение против касационната жалба, с молба същата да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346,т.1 от НПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. По доводите за съществени процесуални нарушения, които следва да се обсъдят с приоритет, доколкото при евентуалното им констатиране, налагащо ново разглеждане на делото, се явява безпредметно произнасянето по доводите, засягащи касационните основания по т.1 и т.3 на чл.348 от НПК, ВКС намира за необходимо да посочи следното: Производството пред първата инстанция се е развило по правилата на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият Б. на основание чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. В обхвата на последните отсъстват претендираните фактически данни, свързани с поведение или действия на 10 годишната Г., предхождащи или съпътстващи инкриминираното деяние, поради което и развиване на аргументи на тази плоскост е несъвместимо с процедурата, по която делото е протекло, а искането от съда да ги цени е в разрез със задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 06.04.2009 г. на ВКС, по т.д. № 1/2008 г., ОСНК (виж, т. 8 от решението). Отделно от това заявената в касационната жалба „склонност“ на пострадалата за “свободно общуване“, след като дори защитната теза на подсъдимия не е основана на твърдения да е провокиран от детето, е напълно неотносима към мотивите за извършване на престъплението, а явно в тази посока се търси различната и и благоприятна за дееца оценка. Подобни възражения не са поставяни на вниманието на апелативната инстанция и тя не е имала основание да ги обсъжда, поради което е и неоснователен упрека за тяхното игнориране. Респективно непроизнасянето по непредявени възражения няма за последица претендираната липса на мотиви . Действително поставените пред въззивния съд съображения са били подробно обсъдени и са получили изчерпателен отговор в решението, съдържанието на което покрива регламентирания в чл.339,ал.1 и ал.2 от НПК стандарт. Въззивният съд много подробно се е аргументирал защо не приема тезата на касатора за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК ( вж л.7 – л. 11 от възз. решение, л.52 – л.56 от възз.дело), а недоволството всъщност е от отказа на въззивната инстанция да я сподели. Ето защо и като неоснователни се преценяват заявените в жалбата и доразвити пред ВКС оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, изразени в липса на мотиви и едностранчив доказателствен анализ, в частност необсъждане на доказателства в полза на подсъдимия, свързани с поведението на пострадалото дете. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание и изведеното на това основание оплакване за нарушение на закона, изразено в неприлагане на чл.55 от НК Същите могат да се обобщят в две посоки : първо, игнориране от съдилищата на обективно съществуващи - изводими от данните по делото смекчаващи обстоятелства и подценяване действителното значение на отчетените и второ, надценяване на тези, утежняващи положението на подсъдимия, както и допуснато с двукратното отчитане на едно и също обстоятелство, а именно осъждането по НОХД № 310/2010 г.,на РС Варна , нарушение на чл.56 от НК. Възраженията са неоснователни, а доколкото действително съдилищата са допуснали непрецизност при обективната оценка на съдимостта на подсъдимия, то тя не рефлектира върху размера на наказанието и не обуславя неговото намаляване, както и не обективира нарушение по чл.56 от НК На първо място, като неоснователни се оценяват доводите, с които се иска изброените в жалбата обстоятелства да бъдат отчетени като смекчаващи и в същото време, в количествен план - като многобройни. Всички те са изтъкнати пред въззивната инстанция, която ги е обсъдила, анализирала и аргументирано е отхвърлила с доводи, които няма причина да не бъдат споделени . Въззивният съд, с оглед избрания подход при обсъждане на индивидуализиращите обстоятелства, след като не е отхвърлил изрично, очевидно е споделил приетите от окръжния съд смекчаващи обстоятелства, към които последният е отчел изразеното от подсъдимия негативно отношение към стореното и установеното при него разстройство в сексуалното влечение (вж стр.13 от мотиви, л.187 от първоинстанционното дело). С основание апелативният съд е отказал да сподели изложените в защитната пледоария, само маркирани във въззивната жалба, пространни съображения, за намаляване на наказанието, почти изцяло припокриващи се със заявените и пред касационния съд. При установените фактически обстоятелства, апелативният съд не е имал основание да не се съгласи с отказа на първоинстанционният съд да третира самопризнанието като смекчаващо обстоятелство. Характеристиките му правилно са отчетени от съдилищата само като формално условие за разглеждане на делото по глава 27 от НПК, без да носят белезите на спомагащо за разкриването на обективната истина поведение и изводите им са в пълно съотвествие със задължитените указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 06.04.2009 г. на ВКС, по т.д. № 1/2008 г., ОСНК (виж, т. 7 от решението). Възрастта на подсъдимия също е оценена правилно, като обосновано е прието, че сама по себе си тя не налага допълнително смекчаване на наказанието. Извършил е деянието малко преди да навърши 26 години и тази възраст несъмнено го характеризира като млад човек, но няма оценъчното значение, което се претендира в касационната жалба, защото не разкрива белези на незрялост, доколкото е достатъчно отдалечена от 18 години, приети като гранични за личностното оформяне на индивида. Отделно от това, младата му възраст, съпоставена с останалите релевантни факти не налага извод, че това обстоятелство е от естество да надделее над отегчаващите обстоятелства и само по себе си да обоснове намаляване на наказанието. Основният акцент и пред инстанциите по същество, и пред ВКС се поставя върху здравословното състояние на подсъдимия и конкретно установеното сексуално разстройство, диагностицирано от вещите лица като педофилия. С отбелязването, че този въпрос не е пренебрегнат от съдилищата, а е подробно е изследван, съществено тук е липсата на заявеното в касационната жалба подценяване на действителното му значение. Проблемът несъмнено е от медицинско естество и в този смисъл, съгласно чл.144,ал.1 от НПК въпросите за здравословното състояние на подсъдимия и връзката с мотивацията му са изисквали експертно изследване, което е и сторено. Макар и да не се изтъква в жалбата, с оглед задължението на ВКС да следи за абсолютни процесуални нарушения, следва да се посочи, че здравният статус на подсъдимия е поставен на всеобхватно, компетентно и обективно изследване, поради което и с отказа на апелативния съд да назначи повторна експертиза, без да са били налице предпоставките по чл.153 от НПК, не е допуснато съществено процесуално нарушение. Изяснено е, че подсъдимият не страда от психично заболяване, непозволяващо му да разбира свойството или значението на извършеното, поради което и в юридически смисъл е наказателно отговорен и този въпрос не е предмет на оспорване. Установената от компетентно извършената експертиза проблематика в медицински аспект засяга волевите способности на подсъдимия да подтиска желанието си за полово удовлетворяване, ползвайки малолетни лица и именно върху нея е съсродоточена защитната теза. Вещите лица от първоначално изготвената в досъдебното производство комплексна съдебно -психиатрична и психологична експертиза и от назначената при първоинстанционното съдебно разглеждане на делото разширена експертиза, с включено вещо лице невролог, са категорични, че се касае за личностово разстройство с черти на емоционално неустойчивия и дисоциален тип, без данни за неврологично заболяване. Констатирано е разстройство в сексуалното влечение – педофилия, определена от вещите лица като „психосоциално разстройство, чиято същностна характеристика са действия или фантазии за сексуални действия с деца в предпубертетна възраст..“ Както се отбеляза по-горе, без съмнение, същността на диагностицираното разстройство в сексуалното влечение, каквото представлява педофилията, касае проблематика от обхвата на медицината и в този смисъл, изследвана чрез способа по чл.144 от НПК не позволява различно от даденото и от вещите лица значение, а именно само като разстройство в сексуалното влечение, но не и като психично или неврологично заболяване. Прогнозните предложения на специалисти в съответните отрасли - сексология, психология и психиатрия и евентуални бъдещи промени в класификатора на СЗО, не могат да получат търсеното от защитата значение, защото предположенията не са доказателствено средство по НПК, респективно не са източник на надлежна доказателствена информация. Диагностицираното сексуално разстройство несъмнено е със съществено значение в общия обем на относими за индивидуализирането на наказанието на подсъдимия Б. обстоятелства и е било отчетено с нужното значение като смекчаващо, но с оглед характеристиките си, в аспекта на актуалното експертно становище, не притежава онази изключителност, за която настоява защитата и не е от естество да обслужи исканото определяне на наказанието в условията на чл.55 от НК . В обобщение, предходните инстанции не са пропуснали да съобразят имащи значение за смекчаване отговорността на подсъдимия обстоятелства, а преценените – проявената критичност и диагностицираното сексуално разстройство на подсъдимия са отчетени с нужната степен на тежест и с вярното им значение. Необходимо е да се посочи, че ВКС категорично не споделя предложената от защитата теза за стоящи извън собствената мотивация на подсъдимия инкриминиращи фактори, основана върху вменяване в тежест на обществото, чрез заявената „безотговорност на хората около него“ и на самото дете и „неговото развитие“ случилото се с него. Освен лишен от каквато и да е документална основа, опитът да се омаловажи, на това основание, случилото се и от тук да се аргументира облекчаване на наказателно правното положение на подсъдимия, с оглед обстоятелствата по извършване на престъплението и възрастта на детето, е напълно несъстоятелен и несподелим. По отношение на отегчаващите обстоятелства, въззивният съд в принципен план не е допуснал надценяване тежестта на отчетените като отегчаващи за индивидуализацията на наказанието. С основание е споделил изводите на първата инстанция, направени при оценката на подробно изброените в мотивите към присъдата обстоятелства (стр.11- стр.13, л.186 - л.187 от първоинстанционното дело) и е изложил допълнителни доводи в тяхна подкрепа. Взел е предвид изключително високата степен на обществена опасност на деянието, обусловена от характера, вида и интензитета на насилствените блудствени действия към момиче в детска възраст (десетгодишно) и обстоятелството, че стореното представлява за детето сериозна психо - травма. Като отегчаващи са отчетени и конкретните обстоятелства по извършването на деянието, разкриващи висока морална укоримост - детето е отведено в светлата част на деня – около 18 часа, от обществено място - входа на блока, в който живее и където си играело, както и вида на употребената сила и заплашване, включително и използването на нож. Посочените обстоятелства правилно са отнесени към имащите негативно значение и обуславящи утежняване положението на подсъдимия, респективно изискващи завишена наказателна санкция. Неоснователен е упрека към съдилищата за отчетена от тях „бруталност“ в действията на подсъдимия, данни за която липсвали в делото. Всъщност, внимателният прочит на мотивите и на двете инстанции не установява съдилищата да са се ангажирали с дефиниране на инкриминираните действия като „брутални“. Те са определени така само в касационната жалба, но няма как съдържанието на инкриминираните действия, които са обективно и безспорно установени да не бъде отчетено и именно това са сторили съдилищата, поради което и не търпят упрек. При минимални изисквания за съставомерност по чл.149 от НК, включващи извършването на действия, обичайно сведени до докосване, опипване и други типични за този вид посегателства, процесните, извършени от подсъдимия действия, чрез които е осъществено престъпното деяние, изразени в анално проникване и орален акт, съобразено и с постигнатото полово удовлетворение (при достатъчно за съставомерността по чл.149 от НК да е само целено) няма как да не бъдат отчетени. Относителната тежест на отделните блудствени прояви и техният интензитет следователно правилно са оценени като по - високи в сравнение с обичайно извършваните престъпни прояви от същия вид и твърденията за противното, развити в касационната жалба са несподелими. Основателно, но не с търсения от касатора резултат, като обуславящо редуциране на наказанието, е оплакването за допуснатата от инстанциите непрецизност в отчитане обективната съдимост на подсъдимия. Осъжданията на последния - общо две на брой, действително са били включени в престъпната квалификация, като в обвинителния акт изрично е посочено, че деянието е извършено в условията на двете хипотези на опасния рецидив ( вж стр. втора от обвинителния акт), но нарушение на чл. 56 НК не е допуснато, защото съдилищата не са отчели двукратно едно и също обстоятелство, в случая – осъждането по НОХД № 312/2010 г. на ВРС. Неясно защо, противно на посоченото в обвинителния акт, първостепенният съд е приел, а апелативният съд декларативно се е съгласил, че първото осъждане – по НОХД № 312/2010 г. е неотносимо за квалификацията на деянието. От приложените данни за съдимостта на подсъдимия се установява, че същият е осъждан два пъти : 1/с влязла в сила на 02.06.2010 г. присъда по НОХД № 312/2010 г. на РС Варна, за престъпление по чл.149,ал.1 от НК е признат за виновен и му е наложено наказание от единадесет месеца лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл.66,ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години и единадесет месеца и 2/ с влязла в сила на 11.11.2010 г. присъда по НОХД № 5126/2010 г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.149,ал.3 от НК, за което и на основание чл.58а от НК му е наложено наказание от четири години и четири месеца лишаване от свобода, постановено за изтърпяване при строг режим. На основание чл.68,ал.1 от НК е постановено изтърпяването на наказанието от единадесет месеца лишаване от свобода, също при строг режим. С влязло в сила на 8.05.2014 г. определение на ОС Варна, подсъдимият Б. е освободен условно предсрочно от изтърпяване на остатъка от една година, три месеца и деветнадесет дни, с изпитателен срок в размера на неизтърпения остатък. По обвинителния акт, престъплението, предмет на настоящото дело, е осъществено на 17.08.2017 г. и преценено към този момент, посочените осъждания (за първото, петгодишният срок по чл.30, ал.1 съгласно ал.2 на същият текст е с начало 2.05.2014 г. и очевидно към инкриминираното деяние не е изтекъл) го квалифицират като осъществено и в двете хипотези на опасен рецидив, регламентирани в чл.29, ал.1,б.а и б.б от НК, както е било формулирано и обвинението, макар и в диспозитива да е отразено само словесно, без цифрово да е посочено. При липса на протест пропуска на предходните инстанции да отчетат вярно квалифицирането на деянието като извършено в условията на опасен рецидив и по двете хипотези на чл.29, ал.1 от НК няма как да бъде отстранен, но същественото е, че не е допуснато накърняване положението на подсъдимия, защото не е отчетено двукратно едно и също обстоятелство, доколкото първото осъждане е съобразено само като характеристични данни, не и като квалифициращо обстоятелство . За да увеличи размера на определеното от първия съд наказание лишаване от свобода, апелативннят съд е констатирал допълнителни отрицателни данни, които окръжният съд е пропуснал да отчете: тежкото емоционално състояние на пострадалото дете и в прогнозен план продължителното неблагоприятно отражение при израстването му и полицейските регистрации на подсъдимия. Въззивният съд е изложил пространни, но разбираеми мотиви, поради което и упрекът, отправен в изложението на защитата, че наложеното наказание в размер на седемнадесет години ( с редукцията по чл.58а от НК – единадесет години и четири месеца, бел.ВКС) е определено без ясни критерии е голословен. Макар и дейността на апелативния съд в собствената му оценка за индивидуализиране на наказанието да не е безукорна, като краен резултат изводът е верен, поради което и размерът на определеното наказание, преценен в рамките на предвидените санкционни параметри се явява адекватен на стореното. Правилно въззивният съд е отчел при индивидуализиране на наказанието тежестта на последиците за пострадалото десетгодишно момиче, обусловена и от темпоралната им непредвидимост в бъдеще. С отбелязването, че необосноваността не е касационно основание, възражението на защитата за недоказаност на това обстоятелство позволява обсъждането му в аспекта на заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК. Преценено в тези рамки е неоснователно, защото в аналитичната си дейност апелативният съд не се е отклонил от регламентираните процесуални правила. Негативните последици за детето са били обект на задълбочено експертно изследване и апелативния съд е имал основание да ги обсъжда и цени (вж. въззивно решение, стр 56 от възз.дело), поради което твърдението, че липсват „такива доказателства“ е неоснователно. Неправилно, според настоящият състав, данните от полицейските регистрации на подсъдимия Б., от 2006 г. и 2009 г., са отчетени от апелативния съд като допълнително утежняващо обстоятелство. В съзвучие с презумпцията за невинност, посочените регистрации, дори и като характеристични данни не следва да намерят място в общия обем на ценените относими данни и съдебната практика е устойчива в това си разбиране ( вж. Р № 214/11.01.2018 г. по н. д. № 1007/2017 г., ВКС, III н.о. Р № 469 от 20.11.2013 г. н. д. № 1345/2013 г., ВКС, II н.о). Отделен е въпроса, че касаят прояви с голяма давност и са във време, когато самият извършител е бил непълнолетен или във възраст близо до пълнолетието. Подценено е обаче значението на конкретната възраст на пострадалото дете, която само е спомената, без да е оценена адекватно. Съобразяването на посоченото обстоятелство не е в конфликт със забраната по чл.56 от НК (в този см Р № 464 от 22.12.2009 г. по н. д. № 521/2009 г., на ВКС, II н.о), а е израз на задължението за всеобхватност на преценката в дейността по отмерване на справедливо наказание. С компенсаторното отчитане на последното, пропуснато от въззивния съд отегчаващо обстоятелство, обобщената оценка еднопосочно очертава явния им превес и в този смисъл несподелими са развитите в касационната жалба съображения за определяне на наказанието при превес на смекчаващите обстоятелства, още по-малко – в условията на чл.55 от НК. Смекчаващите обстоятелства не разкриват многобройност, нито някое от тях, включително и акцентираното в жалбата здравословно състояние на подсъдимия и в частност диагностицираното сексуално разстройство - педофилия, са с елемент на изключителност. Макар и инстанциите да не са обсъждали в конкретен план наличието на втората кумулативна предпоставка по чл.55 от НК извода им за отсъствието на основания за определяне на наказанието по този ред е верен. Данните от делото, включително и общият размер на ефективно изтърпяното предходно наказание, несъмнено очертават отрицателен отговор на въпроса – дали и най-лекото наказание, в случая пет години лишаване от свобода се явява за подсъдимия Б. несъразмерно тежко. Ето защо ВКС намира така определеният размер на наказанието, в рамките на предвидената санкция, за справедлив, поради което и липсват основания за неговото корегиране. Отмереното от въззивния съд в размер на единадесет години и четири месеца лишаване от свобода( след редукцията по чл.58а,ал.1 от НК) наказание, според настоящия съдебен състав ще съдейства за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия Б. и ще му даде възможност да преосмисли поведението си и да го насочи към зачитане правата на личността. При медицинските данни за подсъдимия и конкретно, съгласно установеното по делото, че не страда от тежка психопатия или от разстройство на съзнанието, което не изключва вменяемостта, действително не са възникнали предпоставките по чл.40,ал.4 от НК за предприемане към него на съответни медицински грижи, но от това не следва, че проблемът е неглижиран, в каквато посока е общото оплакване в жалбата, нито следва генералното заключение, че държавата е дезинтересирана от здравословното състояние на лица като подсъдимия. В действащия Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража, в глава десета, раздел първи са предвидени редица мерки, чрез които се гарантира опазване здравето на лишените от свобода и са уредени условията за осигуряване и полагане на съответните медицински грижи, включително при необходимост и за предприемане на лечение. Предвид гореизложеното и като не намери основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1,т.1 от НПК, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 18 от 19.02.2019 г., постановено по ВНОХД № 380/2018 г. по описа на Варненски апелативен съд. Решението е окончателно . ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.