7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 686 гр. София, 13.11. 2020 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ : БОЯН ЦОНЕВ ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 2103 по описа за 2020 г, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Аркус“ АД със седалище и адрес на управление в [населено място], подадена чрез процесуалния представител адв. Д. Ц. от ВТАК срещу решение № 170 от 11.3.20 г, постановено по в.гр.дело № 149/20 г на Окръжен съд-Велико Търново, Гражданска колегия, въззивен състав, с което е потвърдено решение № 608/2.1.20 г по гр.дело № 1889/19 г на РС-Горна Оряховица, като са уважени предявените от С. З. Г. срещу касатора обективно съединени искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, както и в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и вместо него е постановено друго, с което на основание чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ е уважен иска за присъждане на обезщетение за оставане без работа в периода 16.8.19 г до 16.2.20 г в размер на 5042, 88 лв. В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно.Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и постановяване на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни, ведно със следващите се от това законни последици. Ответницата по касационната жалба С. З. Г. не взема становище по същата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение е прието, че между страните е бил сключен трудов договор № 156/22.1.16 г със шестмесечен срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя.Трудовият договор е със срок до завършване на определена работа- приключване на производството на оръжия и боеприпаси по сключен от работодателя договор № АК-13-01/11.6.13 г с конкретен възложител.Прието е, че след приключване на работата по договора трудовото правоотношение, макар прекратено с изпълнение на възложената работа е многократно изменявано с допълнителни споразумения, като срокът им е било удължаван/променян до приключване на работата по следващи договори, сключени между работодателя и други възложители, в резултат на което ищцата е работила при ответника за времето от 22.1.2016 г до 16.8.2019 г.За неприемлива е приета позицията на ответника, че всяко следващо допълнително споразумение представлява нов трудов договор, тъй като е сключено за изпълнение на работа на друг възложител.Последователното сключване на трудови договори със срок до завършване на работата по всеки следващ договор между работодателя и негов клиент, не е съответно на целта на този вид срочни трудови договори, тъй като показва, че нуждата не е нито временна, нито е удовлетворена с приключване на работата, а напротив-работодателя има нужда от същата работна сила и за следващите поръчки-т.е постоянно. Избраният от работодателя начин на осигуряване на работна сила, цели да избегне сключването на трудов договор за неопределено време и прекратяването му съобразявайки изисквания, които са икономически по-обременителни.Работникът отнапред е лишен от възможността да знае какво ще бъде времетраенето на трудовото му правоотношение и дали с всяко следващо допълнително споразумение ще бъде продължен срока му и или договора ще бъде прекратен.Последователното сключване на срочни трудови договори с един и същи работник или служител, за една и съща работа при еднакви условия е прието за недопустимо.Прието е, също така, че сключеното между страните допълнително споразумение от 8.4.19 г не отговаря на изискването за ясно определяне на вида и и обема на работата-условие, необходимо поради това, че срокът на договора е определяем именно чрез времето, необходимо за довършване на уговорената работа.В случая няма данни ищцата да е запозната с вида и обема на поръчката и времето за изпълнението й, както и на предходните такива.Недопустимостта за сключване на последователни трудови договори между същите страни с еднакво съдържание, както и липсата на ясна конкретизация на работата за която е наета ищцата води до нищожност на клаузата срок и обосновава извода, че трудовото правоотношение се е трансформирало в безсрочно, поради което не може да бъде прекратено на основание чл.325 т.4 КТ.Предвид изложеното решението на първоинстанционния съд е потвърдено, в частта с която предявените искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ са уважени. По иска с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ въззивният съд е приел следното : от представеното пред въззивния съд удостоверение на „Агенцията по заетостта“ и от извършената в с.з констатация по трудовата книжка на ищцата е установено, че в 6-месечен срок от прекратяване на трудовото правоотношение не е полагала труд по трудово правоотношение.При това положение искът е основателен за сумата 5042, 88 лв и периода 16.8.19 г-16.2.20 г, като в тази част решението на РС е отменено, а искът е изцяло уважен. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси : 1.Превърнал ли се е в безсрочен трудов договор, сключен на основание чл.68 ал.1 т.2 КТ за определена работа и клауза за изпитване, ако следват поредица от сключени допълнителни споразумения на същото основание, но за друга точно определена работа, осигурена по други търговски договори с различни възложители. 2.Забрането ли е сключването на срочен трудов договор по чл.68 ал.1 т.2 КТ с предмет определена работа, която е част от обичайния трудов процес на работодателя, но осигурена по различни търговски договори с различни възложители. 3.Кой е момента за настъпване на преклузията за представяне на доказателства за оставане без работа от страна на ищеца, по предявен иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ. По първите два въпроса се сочи се противоречие със следната практика на ВКС : решение № 44/29.1.2010 г по гр.дело № 142/2009 г на ВКС, Трето ГО, решение № 46/29.1.10 г по гр.дело № 558/09 г на ВКС, Трето ГО, решение № 159/18.2.2010 г по гр.дело № 803/2009 г на ВКС Трето ГО, а по третия от поставените въпроси се сочи противоречие с решение № 80 от 2.6.20 г по гр.дело № 4031/19 г на ВКС, Четвърто ГО. Относно първите два въпроса. Соченото противоречие с решение № 44/29.1.2010 г по гр.дело № 142/2009 г на ВКС, Трето ГО, решение № 46/29.1.10 г по гр.дело № 558/09 г, решение № 159/18.2.2010 г по гр.дело № 803/2009 г на ВКС Трето ГО не е налице, тъй като цитираните решения са абсолютно неотносими.Те не засягат въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, тъй като третират хипотези на уговорки с последващ работодател, поел задължения по чл. 123 КТ..Хипотезата на прекратяване по чл.325 ал.1 т.4 КТ е засегната в друг аспект, а именно : обсъден е въпроса относно преминаване на работници с безсрочни трудовите правоотношения при условията на чл.123 КТ и задължението за запазването им за срок от две години от новия работодател, както и последвалата трансформация в срочни, по силата на допълнителни споразумения, със срок до завършване на определената работа, предвид окончателното приключване на цялата дейност на работодателя в определено направление. От това следва, че липсва противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Относно първите два въпроса не е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото същите не са обусловили решаващите мотиви на съда : съдът е уважил исковете като е приел, че сключените в периода 2016-2019 г с работодателя срочни трудови договори не съдържат ясно и отнапред съдържаща се формулировка относно естеството, обема и времетраенето на работата и трудовото правоотношение се е трансформирало в безсрочно такова, което не може да бъде прекратено при условията на чл.325 ал.1 т.4 КТ.Не са обсъждани въпросите относно сключените от работодателя търговски договори с други възложители, същите са засегнати единствено по повод анализ на доказателствата по делото, но не са обусловили/подготвили решаващите изводи на съда, поради което не могат да обосноват достъп до касационен контрол. Мотивите на въззивния съд са изцяло в съответствие със съществуващата безпротиворечива съдебна практика, обективирана в редица решения : решение № 236/23.06.2015 г. по гр. д. № 440/2015 г., IV г. о. и, решение № 22/31.01.2012 г. по гр. д. № 450/2011 г., III на ВКС, с която се приема, че при срочният трудов договор за определена работа по см. на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ се касае до работа, която би могла да се дефинира по вид, обем и качество още към момента на сключване на трудовия договор и от тази гледна точка да се тълкува "срока" за извършване на тази работа, при което реализирането на възложената работа изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение, възникнало на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ и по силата на договореността, трудовото правоотношение се прекратява. - срокът по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ (за извършване на определена работа) следва да се определя от съдържанието на трудовия договор, т. е. в договора трябва изрично и точно да се определи работата, за изпълнението на която той е сключен. Касае се за работа, която би могла да се дефинира еднозначно още към момента на възникване на правоотношението, иначе не би могло да се счита, че има уговорен "срок" за извършването й. Ако работата не е надлежно индивидуализирана, нито е определяема, съобразно други елементи на съдържанието на трудовия договор, то липсва уговорка за срок. Такъв трудов договор се явява безсрочен и не може да бъде прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ. -Прекратяването на трудовото правоотношение при условията на чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ настъпва по силата на факта на завършване на работата. Касае се за безвиновно прекратително основание, което не предполага изявяване на воля от никоя от страните : ако работодателят издаде заповед, тя има само декларативен характер. Конститутивният ефект (прекратяване на правоотношението) не се влияе от това, издадена ли е заповед или не. Поради това определяемият срок по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ следва да бъде посочен в трудовия договор чрез пълно индивидуализиране на работата, до завършването на която се сключва.Следователно работата трябва да бъде дефинирана по вид, обем и качество още към момента на сключване на трудовия договор, за да може да се определи "срока" за извършването й. Индивидуализацията на работата следва да бъде описана по начин, който да позволява недвусмислен извод кога същата ще се счита завършена. В противен случай уговорката за срок не поражда действие. -Всяка неяснота при първоначалното определяне на вида и обема на работата изключва възможността да бъде определен срокът на действието му, поради което трудовият договор следва да се счита сключен за неопределен срок, а основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, поради завършване на определената работа, е неприложимо. В съответствие с посочената практика в случая е прието, че договорът не е сключен за извършване на определена работа, тъй като характерът й на такава не може да се определи от съдържанието му още към момента на неговото сключване и при това положение за работника не съществува яснота кога точно ще изтече срока, който е определящ за времетраенето на трудовото правоотношение. Въззивното решение е постановено в съответствие с установената съдебна практика, която не се нуждае от актуализиране или изменение. По третия от поставените въпроси е налице соченото противоречие с решение № 80 от 2.6.20 г по гр.дело № 4031/19 г на ВКС, Четвърто ГО.Съгласно това решение уредената в чл. 313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания, в срока по чл.312 ал.2 ГПК.Процесуалната преклузия обаче не се отнася за доказателства за установяване на новонастъпили факти.Следователно допустимо е събирането на доказателства за оставането без работа единствено за времето след изтичане на срока по чл.312 ал.2 ГПК, когато шестмесечния срок по чл.225 ал.1 ГПК изтича след този момент. В случая ищцата не е представила доказателства за оставането си без работа до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, а едва в проведеното пред Окръжен съд-Велико Търново.Не са били налице и твърдения за липса на възможност за ангажиране на релевантните доказателства, предвид допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Поради противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т. ГПК със създадената по въпроса безпротиворечива съдебна практика в частта, относно иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ, следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и в частта относно разноските по делото. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 170 от 11.3.20 г, постановено по в.гр.дело № 149/20 г на Окръжен съд-Велико Търново, Гражданска колегия, въззивен състав, с което е потвърдено решение № 608/2.1.20 г по гр.дело № 1889/19 г на РС-Горна Оряховица, като са уважени предявените от С. З. Г. срещу „Аркус“ АД обективно съединени искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ. ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 608/2.1.20 г по гр.дело № 1889/19 г на РС-Горна Оряховица и вместо него е постановено друго, с което на основание чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ „Аркус“ АД е осъден да заплати на С. З. Г. обезщетение за оставане без работа в периода 16.8.19 г до 16.2.20 г в размер на 5042, 88 лв, както и в частта относно разноските по делото. ЗАДЪЛЖАВА касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество в размер на 100, 86 лв по сметка на ВКС. След изпълнение на горното указание делото да се докладва на председателя на Четвърто ГО за насрочване в ОЗ с призоваване на страните. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.