Р Е Ш Е Н И Е № 24 гр. София, 10 март 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и след становище на прокурора от ВКП КИРИЛ ИВАНОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1121/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по касационни жалби лично от подсъдимите П. Й. С., М. Б. С. и Т. С. К., както и от служебния защитник на подс. Т. К. – адв. Е. К., срещу решение № 260125 от 12.10.2021г. по внохд № 302/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, втори наказателен състав. С присъда № 131 от 15.05.2010г., постановена по нохд № 748/2009г., Окръжен съд – Стара Загора е признал подс. П. Й. С. за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК, поради което му наложил наказание доживотен затвор. Със същата присъда подс. П. С. е признат за невиновен за отнемането на част от инкриминираната сума, както и по обвинението деянието да е извършено при условията на чл. 29, ал. 1, б. „б“ от НК. Подс. С. е признат за виновен и в извършване на престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК му е определено едно общо най-тежко наказание доживотен затвор, като е постановено същото да бъде изтърпяно при първоначален „специален“ режим в затвор. Със същата присъда подс. М. Б. С. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шестнадесет години и шест месеца и е оправдан да е отнел част от сумата, предмет на обвинението. С цитирания съдебен акт С. е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК. На основание чл. 23, ал. 1 от НК му е определено едно общо наказание от шестнадесет години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим. С присъдата подс. Т. С. К. е осъден на осемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода за деяние по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, оправдан за част от сумата, предмет на обвинението, и е осъден на три години и шест месеца лишаване от свобода за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК. На основание чл. 23, ал. 1 от НК му е наложено едно общо най-тежко наказание от осемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим. На подсъдимите са възложени направените по делото разноски. Съдът се е произнесъл и по веществените доказателства. Първоинстанционният съдебен акт е потвърден с решение № 49 от 21.04.2011г. по внохд № 329/2010г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, трети наказателен състав. С решение № 414 от 17.11.2011г. по нд № 1874/2011г. на ВКС, първо н.о. решението на Апелативен съд – Пловдив по внохд № 329/2010г. е оставено в сила. С решение на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ от 27.02.2020г. по делото „С. срещу България“, жалба № 32723/12 е констатирано нарушение на чл. 6, § 1 от Европейската конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/. По искане за възобновяване, депозирано от осъдените лица М. Б. С., П. Й. С. и Т. С. К., на основание чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК, с оглед постановено окончателно решение от 27.02.2020 г. на Европейския съд по правата на човека по делото „С. срещу България“, пред ВКС е образувано нд № 297/2020г. С решение № 83 от 06.07.2020г. по нд № 297/2020г. на ВКС, второ н.о. е възобновено производството, като е отменено решение № 414 от 17.11.2011г. по нд № 1874/2011г. по описа на ВКС, първо н.о. и решение № 49 от 21.04.2011 г. по внохд № 329/2010 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив и делото е върнато на Апелативен съд – Пловдив за ново разглеждане от друг състав. След връщането на делото за ново разглеждане е постановено атакуваното сега решение № 260125 от 12.10.2021г. по внохд № 302/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, втори наказателен състав, с което присъда № 131 от 15.05.2010г. по нохд № 748/2009г. на Окръжен съд – Стара Загора е потвърдена. В касационната жалба, подадена лично от подс. П. С. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Прави се общо оплакване за несправедливост на процеса по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ. Претенцията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с: незаконосъобразно извършен оглед в национален парк „име“; извършване на процесуални действия по разследването с подс. М. С., без да му е осигурен достъп до адвокат; прилагане на процесуални способи без участие на поемни лица; незаконосъобразно допускане на доказателства и доказателствени средства; привидно изключване от доказателствената съвкупност на обясненията на подс. М. С. от 26.02.2009г.; липса на мотиви поради необсъждане на възражения от въззивния съд; превратно тълкуване на доказателствата. Оплакването за нарушение на материалния закон се прави с доводи за погрешна правна квалификация, като се твърди, че се касае до грабеж в [населено място] и кражба от офис в /населено място/; че не е изяснен признака „особено големи размери“; че не е изяснено от чие владение е отнета инкриминираната сума. Правят се в условията на алтернативност искания – за отмяна на въззивното решение и признаване на подс. С. за невиновен по поддържаното обвинение; за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд; за изменение на решението с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и съответното намаляване на наложеното наказание. В молба – допълнение към касационната жалба подс. П. С. излага допълнителни доводи към заявените процесуални нарушения, като твърди превратно тълкуване на приобщените обяснения на подс. М. С.; възразява срещу възприемането на изводи във връзка с ИМЕЙ на телефон, чиято кутия е била предадена от свид. Х.; твърди недопустимост на свидетелстването на Я., Н., Д. и А.; счита, че е налице нарушение при избора на поемни лица за огледа, извършен в парк „име“. Касационната жалба, подадена лично от подс. М. С., съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Подкрепящите доводи, развити от този касатор, както и направените искания, са идентични с тези, направени в жалбата от подс. С.. В молба – допълнение към касационната жалба подс. М. С. излага допълнителни съображения за допуснати от въззивния съд нарушения. Посочва липса на мотиви поради необсъждане от апелативния съд на направено възражение по отношение на ползвания от този подсъдим мобилен телефон, както и превратно тълкуване на определени доказателства. Твърди, че е осъден единствено върху дадените от него обяснения на 07.08.2009г. Касационната жалба, подадена от подс. Т. К., е с идентично съдържание и искания, като тези от подсъдимите С. и С.. В молба – допълнение към касационната жалба от този подсъдим се излагат допълнителни съображения, като се сочи превратно тълкуване на доказателствата с твърдения за неверни изводи от обсъжданите доказателствени източници. Навежда се довод, че осъждането му е само въз основа на обясненията на подс. С., дадени на 26.02.2009г. От подсъдимите П. С. и Т. К. е постъпило и допълнение към касационните жалби, в което са развиват подробни доводи в подкрепа на направените в тях оплаквания. Множество съображения са развити в подкрепа на тезата на касаторите за незаконосъобразно извършване на процесуално-следственото действие оглед в м. „име“ и свързаната с това претенция за изключването на протокола от това действие от доказателствената съвкупност. Пространно са аргументирани и нарушения, свързани с неосигуряване на адвокатска защита на подс. М. С. още от момента на задържането му и провеждането на претърсване и изземване в жилището му. Навеждат се и съображения, свързани с констатираното в решенията на ЕСПЧ изтезание на подс. С. и се претендира изключване от доказателствения материал на вещите и предметите, намерени и иззети при извършения оглед. Твърди се неустановеност на предмета на деянието с оглед първоначалната липса на описание на банкнотите по серийни номера и последващи действия, в резултат на които не може да се установи идентичността им; непопълване на делото с относими доказателства поради неизследване на документи, установяващи наличието на паричните суми в касите на „фирма“, от което се претендира незаконосъобразност на изводите, че предметът на деянието е в особено големи размери. Развиват се съображения, че осъждането на С. и К. е само въз основа на „оговор“, при това без в ценените обяснения на подс. С. да се съдържат уличаващи ги факти. Към това допълнение с писмена молба се е присъединил подс. С.. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият П. С. не се явява, като същият изрично е декларирал, че не желае да присъства. За него се явява служебния му защитник – адв. Г. Л., който поддържа изцяло подадената касационна жалба и моли за уважаване на изложените в нея доводи, като допълнително изтъква, че наложеното на подсъдимия наказание е несъразмерно тежко с оглед извършеното деяние. Служебният защитник на подсъдимия М. С. – адв. И. Н. поддържа подадената касационна жалба с изложените в нея аргументи, пледира, че решението на Апелативен съд – Пловдив е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване правото на защитата на подзащитния му, както и че наложеното наказание е явно несправедливо. Моли за оправдаване на подсъдимия или за намаляване на наложеното му наказание. Подсъдимият М. С. поддържа изложеното от защитата и направените писмени изявления по делото. Подсъдимият Т. К. също е декларирал, че не желае да присъства в съдебното заседание, не се явява, за него явява служебният му защитник – адв. Е. К., който пледира за уважаване на жалбите и допълненията към тях, акцентира, че се касае до грабеж на малозначителна вещ и кражба в особено големи размери, и моли за изменение на режима на изтърпяване на наказанието в общ. Повереникът на частния обвинител К. Г. П. – адв. М. Т., моли за оставяне в сила на въззивното решение като мотивирано, законосъобразно и справедливо. Представителят на ВКП взема мотивирано становище за неоснователност на подадените касационни жалби. Счита, че с оглед и проведеното Апелативен съд – Пловдив съдебно следствие безспорно е установено, че тримата подсъдими са извършили престъплението, за което са били обвинени, като за това са налице многобройни писмени и гласни и веществени доказателства. Приема, че в атакуваното съдебно решение е направена подробна обосновка предвид постановеното решение на ЕСПЧ, анализирани са оплакванията на подсъдимите, цитирана е и съдебна практика на ЕСПЧ и по други дела. Наказанията на тримата подсъдими приема за законосъобразни и справедливи с оглед изложените подробни доводи за личността им и изключително тежкото престъпление, което се отличава с висока степен на обществена опасност дори за престъпленията от този вид. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. С последната си дума подс. М. С. моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационните жалби, съображенията на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Подадените касационни жалби са процесуално допустими като подадени срок от процесуално легитимирани лица срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 1 от НПК. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Оплакванията в касационните жалби и от тримата подсъдими и в допълненията към тях са еднопосочни, което позволява те да бъдат разгледани заедно. Съществената част от тях са възражения срещу доказателствената дейност на въззивния съд, свързани с възприемане на доказателства, събрани чрез незаконосъобразни процесуални действия и превратна оценка на доказателства. Претендира се също липса на отговор от контролирания съд на защитни възражения. Такива оплаквания подлежат на разглеждане от касационната инстанция на плоскостта на решаване на въпроса дали са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да водят до опорочаване на вътрешното убеждение на решаващия съд. Не следва обаче да се разглеждат доводите, свързани с необоснованост на направените в решението фактически изводи, защото необосноваността не е предвидена като касационно основание. 1.Внимателният и критичен прочит на атакуваното решение сочи, че то не страда от порок „липса на мотиви“. Въззивният съд е извършил пълноценен и обстоен анализ на всички доказателства по делото, аргументирал е фактическите си и правни изводи, като тези изводи се правят не само предвид съществения обем на съдебния акт, но и поради неговото съдържание, даващо възможност на страните и на касационната инстанция да разберат съображенията, поради които тримата подсъдими са признати за виновни и осъдени. Вярно е, че решението преповтаря ненужно съдържанието на доказателствените източници, с което се утежнява изложението, но това не пречи да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. Съобразно изискването на чл. 339, ал. 2 от НПК, въззивната инстанция дължи отговор на възраженията на страните, за да мотивира кои от тях възприема и кои – отхвърля като неоснователни. В тази връзка, претенцията в жалбите, че не е отговорено на направени възражения пред апелативния съд не може да бъде възприета, защото направените съществени доводи са били обсъдени. Така, на стр. 119 и сл. от решението (л. 990 от внохд № 302/2020г.) се съдържат съображенията за законосъобразност на проведения оглед в м. /име/, както и в частност отговор на доводите на подс. П. С. за липсата на законен повод за това действие. Макар да не са формулирани в решението изрични доводи по възражението на същия подсъдим във връзка със „снимката на патроните“ във фотоалбума на извършения оглед, цялостните съображения за валидността на това процесуално следствено действие са аргументирали включването в доказателствената съвкупност на неговите резултати, а и конкретно по отношение на патроните, въззивният съд е изложил пространни мотиви, обсъждайки и заключението на допуснатата и изслушана в хода на въззивното съдебно следствие балистична експертиза. Претенцията на касаторите за необсъждане на възражението им, че извършените на 26.02.2009г. претърсвания в [населено място] не са били при условията на неотложност, също е без основание, доколкото съдът е обективирал (на стр. 24 и стр. 122 от решението, л. 942, л. 991, гръб, от делото) преценката си за валидност на протоколите, отразяващи посочените процесуално-следствени действия, като се е съгласил в тази насока с преценката на първоинстанционния съд. Съображенията за липса на отговор на защитните възражения за това, че иззетите при огледа в м. „име“ вещи и предмети са пряко свързани с изтезанието на подс. М. С., също не може да бъде възприето. Въззивният съд пространно е разсъждавал по отношение на възможността да бъдат използвани в процеса на доказване веществените доказателства, приобщени при извършения оглед, обсъждайки доказателствата по делото, като е посочил прецедентната практика на ЕСПЧ в тази връзка. На практика тези доводи в касационните жалби са израз на несъгласието на подсъдимите със съдебната оценка на процесуалната годност на определени доказателства, макар че се релевират като липса на мотиви. 2.Касаторите в жалбите си са направили оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, които са същите като тези, за които са претендирали липса на мотиви. Както вече стана дума, въззивният съд е отговорил на възраженията срещу процесуалната законосъобразност на извършените действия – огледите в м. „име“, извършените претърсвания и изземвания и възможността да бъдат ползвани при доказването приобщените веществени доказателства. Тези съображения отново се поставят пред касационния съд, като те са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и не се констатират причини да бъдат ревизирани нейните заключения. 2.1.Пловдивският апелативен съд при разглеждане и решаване на делото изцяло е съобразил решенията на ЕСПЧ по делото К. срещу България (жалба № 39014/12) и по двете дела С. срещу България (жалби № 38152/11 и № 32723/12), като последното е дало основание за възобновяване на производството по делото. Възобновяването на делото на основание чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК, след като от Европейския съд е направена констатация за нарушени права на лицето в наказателното производство, поставя пред съда, на който делото е върнато за ново разглеждане, задачата да отстрани допуснатото нарушение и спази правилата за законосъобразно формиране на вътрешното си убеждение. Това свое задължение въззивният съд е изпълнил, като е изключил от доказателствената съвкупност тези доказателства, при събирането на които е осъществено нарушение на правата по чл. 3 от ЕКПЧ по отношение на подс. М. С. и които са ползвани при решаване на делото при предходното му разглеждане преди възобновяването. Без основание е оплакването в касационните жалби, че изключването е само „привидно“, защото обстоятелствата, изводими от обясненията на този подсъдим, дадени при разпитите му на 26.02.2009г. пред орган на досъдебното производство и пред съдия, не са послужили за обосноваване на изводи по фактите. Никъде в контролираното решение не се съдържа позоваване на тези обяснения, а соченото в жалбите, че те „стоят в кориците на делото“ не означава, че са послужили за формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, като последният изрично и мотивирано не ги е ценил. 2.2.Възражението на касаторите, че извършените процесуално-следствени действия са били незаконосъобразни, понеже са липсвали законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление е било разгледано в решението подробно и е вярно аргументирано отхвърлянето му (стр.119-120 от мотивите, л. 990 по делото), така че не се налага преповтаряне на дадения отговор. Съобразно аргументите в касационните жалби, изискването за наличие на законен повод и достатъчно данни е поставено към предпоставките за извършване на действие по разследването – в случая, за извършване на оглед. Тези доводи са неприемливи, понеже законният повод и достатъчното данни са предпоставки за образуване на досъдебното производство. Наличието на такива предпоставки обаче не е изискуемо по отношение на всяко конкретно действие по разследването, предприето в рамките на образувано досъдебно производство. В доктрината Ч..М, „Досъдебното производство по НПК-теория и практика“, С.. 2013. (стр.628) се приема, че „за процесуалната валидност на огледа е без значение от какъв източник е постъпила информацията, дала основание на разследващия орган да пристъпи към провеждане на това действие“. Следователно, поводът за извършването на огледа в м. „име“ не е обстоятелство, което да влияе при преценката за законосъобразност на действието. Поради това не се дължи отговор на пространно развитите в допълненията към касационните жалби доводи за основанието и причината за извършването на това действие. То е осъществено в рамките на образувано наказателно производство, няма процесуално изискване за неговата валидност в съставения протокол да бъде вписан източникът на данни и тяхната конкретика, послужили като повод за това действие. Въззивният съд е защитил изводите си досежно валидността на извършения оглед в м. „име“ (първият оглед на 26.02.2009г.) и възможността установените чрез него доказателства да бъдат ползвани като основа на изводите му. В допълнението към касационните жалби, поддържано и от тримата подсъдими отново се излагат съображения за незаконосъобразност на това действие както във връзка с нарушаване на процесуалните правила на извършването му, така и такива за нарушаване на правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ. Настоящият касационен състав не намира причини да се дистанцира от преценката на контролирания съд. Оплакването, че при огледа не са участвали поемните лица, а са присъствали само на изземването, е разгледано от апелативен съд подробно, като са обсъдени и показанията на разпитаните като свидетели в хода на въззивното съдебно следствие поемни лица Р. Щ. и Х. С.. Въпросът за оценката на свидетелските показания както на поемните лица, така и на полицейските служители, присъствали при това действие, е такъв, който се решава от инстанцията по същество и не е присъщ на касационната такава, така че пресъздаването в допълнението на касационните жалби на показанията на посочените двама свидетели и на свид. Б. няма как да провокира новото им обсъждане. Нямат основание твърденията, че поемните лица не са присъствали при изследване на мястото и фиксирането на обстановката, доколкото заявените от тях при разпита им обстоятелства, като е отчетена значителната отдалеченост във времето на събитието, са съпоставени с отразеното в съставения протокол, което е довело въззивният съд до извод, че няма данни преди извършване на огледа да е имало въздействие върху мястото, което е било негов предмет (вж. стр. 120-121 от мотивите, л. 990 от делото). Видно е, че поемните лица са присъствали при установяване на конкретните обстоятелства така, както са отразени в огледния протокол, като са удостоверили с подписите си в него извършеното действие и неговите резултати. Соченото от касаторите обстоятелство, че някои от полицейските служители (свид. Б.) вече са знаели за местонахождението на бидона, не ползва тезата, че поемните лица не са присъствали на огледа, защото в протокола не е отразено по какъв начин е локализирано мястото, а са описани характеристиките на местността, разриването на почвата, установяването на капак на бидон, отварянето му, неговото съдържание и т.н. По-нататък, отговорът на поставения в жалбите въпрос дали подс. М. С. е присъствал на това действие и дали е следвало да бъде вписан в съставения протокол, е без отношение за преценката за неговата валидност. Развитият от касаторите довод, че поемните лица не са били избрани от органа, извършващ съответното действие по разследването (изискване по чл. 137, ал. 2 от НПК), не може да бъде възприет като обстоятелство, съществено опорочаващо извършеното действие. Изискването органът по разследването да избере поемните лица е насочено към това да се гарантира, че те отговарят на изискванията на чл. 137 ал. 2 от НПК - да нямат друго процесуално качество и да не са заинтересовани от изхода на делото. В настоящия случай не са налице данни по отношение на конкретните поемни лица Щ. и С. да са били налице пречките, предвидени в закона, нито пък се установяват някакви техни лични характеристика или моментно състояние, които да предпоставят опорочаване на тяхното участие в осъщественото действие. Така че само обстоятелството, че не извършващият действието орган е избрал поемните лица не може да доведе до незаконосъобразност на действието, след като тези лица отговарят на законовите изисквания. Развитата теза в касационните жалби за нарушение на принципа на непосредственост и за липса на подробно описание на иззетите при огледа парични суми, също не може да бъде възприета. Тук не е мястото да се теоретизира по отношение на прогласения в чл. 18 от НПК принцип, но само ще се отбележи, че началото на непосредственост означава, че съдът и органите на досъдебното производство „трябва да се поставят в колкото може по-непосредствена близост до интересуващите процеса факти и обстоятелства“ П.. С., Наказателен процес на НРБ, изд. „Наука и изкуство“, 1979г., с. 182. Не са налице обстоятелства по делото, поставящи под съмнение съблюдаването на този принцип при извършване на коментираното действие на досъдебното производство. Що се касае до подробното описване на намерените и иззети банкноти, с което оплакване касаторите се опитват да поставят под съмнение установеността на предмета на деянието, то също не може да бъде възприето. Описанието на намерените при огледа предмети е достатъчно конкретизирано и съответства на вида, в който те са били намерени. Както е посочено в решението на въззивния съд, е напълно проследима идентичността на иззетите парични средства при огледа, тези, които са били предмет на оглед на веществени доказателства, съответно изброени като купюри и бройки, и предадените в БНБ и изследвани банкноти. (стр. 25-26 от решението, л. 943 по делото). Така че оспорването на предмета на деянието е без основание. При тези съображения, чрез които се отхвърлят като неоснователни възраженията на касаторите, се обосновава извода, че правилно и законосъобразно въззивната инстанция е ценила като писмено доказателствено средство протокола за оглед (л. 136 и сл. , т. 1 от ДП), както и е включила в дозателствената съвкупност вещите – предмет и средство на престъплението, имащи отношение към предмета на доказване, открити при провеждането му, надлежно опаковани и изследвани впоследствие. Впрочем, многократно изтъкваният при разглеждането на делото довод, че патроните, установени и иззети при обсъждания оглед, не са били снимани в бидона, също не е от характер да обоснове незаконосъобразност на извършеното процесуално-следствено действие. Изготвянето на фотоалбум на огледа не е законоустановено изискване, а от това, че липсва изготвена снимка конкретно на патроните вътре в бидона, не могат да се правят директно изводи за опороченост на извършеното действие. Поради посоченото, че изготвянето на фотоалбум не е законово изискване, а доказателственото средство е съставеният при извършване на действието протокол, посочената дата на изготвяне на албума не е от характер да доведе до изводи за опорочаване на самото действие. В допълненията към касационните жалби се съдържат подробни съображения, отново свързани с претенцията за незаконосъобразност на извършения оглед в м. „име“, които се основават на развитата теза за това, че е била дължима съдебна санкция предвид извършеното изземване на вещи. Макар касаторите да критикуват позицията на въззивния съд по тези възражения, касационната инстанция няма как да не се съгласи с нея. Трайно възприето е, че необходимостта от съдебна намеса при изземване на вещи, дори когато това е сторено при извършване на процесуално-следствено действие оглед, е в зависимост от засягането на гарантирани лични и имуществени права. В случая предвид мястото на извършване на огледа – общодостъпно такова, такава съдебна санкция не е била необходима, защото не е осъществено засягане на чужда лична сфера и не е необходима съдебна защита на евентуално нарушени права на гражданин. Тезата в допълнението към касационната жалба, че с това действие са били засегнати правата на подс. М. С., понеже чрез него са събрани доказателства, послужили за повдигане на обвинение, не е издържана. Това е така, понеже необходимостта от съдебна санкция в случаи на претърсване и изземване произтича от потребността да бъде защитена личната или имуществената сфера на засегнатото при извършване на съответното действие лице, а не е пряко насочена към правата на привлеченото към наказателна отговорност лице, гарантирани в наказателния процес. В касационните жалби се съдържат доводи, че намерените при огледа в м. „име“ веществени доказателства не следва да бъдат ползвани доколкото са свързани с изтезание на подс. С.. По този повод следва да се посочи, че намирането и изземването на веществените доказателства – предмет и средство на престъплението, не се свързва единствено с изявленията и поведението на С.. Това е така, понеже данни за мястото на укриване на вещи, свързани с престъплението, са били събрани и чрез други източници. Както е посочено в решението – стр. 71, л. 966, в показанията на свид. Я. се съдържат данни за предприето от подс. П. С. пътуване с високо проходим автомобил в парк „име“, аварирането на автомобила в близост до мястото, където впоследствие е намерен заровения бидон, и оказаната от подс. К. помощ. Вярно е, че за тези обстоятелства свид. Я. пресъздава съдържанието на ВДС от експлоатирани СРС, но възможността да се ползват тези свидетелски показания се обосновава с обстоятелството, че резултатът от приложеното СРС е бил унищожен и следователно е допустимо използването на производни доказателства поради недостъпност на първичните такива. В касационните жалби и допълнението към тях подробно са развити съображения за нарушено право на защита на подс. С. поради неосигуряване на възможност още при задържането му да има адвокат - защитник. Имат резон някои от възраженията на касаторите срещу съображенията, развити от въззивния съд, по отношение на момента, от който лицето, срещу което е формулирано наказателно обвинение, има право на защитник. Независимо от това обаче няма как да бъдат възприети последиците, които касаторите претендират от обсъжданото нарушение, и изразяващи се в незаконност на всички действия по разследването, извършени преди осигуряване на защитник на подс. С.. За този съдебен състав е постулат, че правото на всеки обвинен в престъпление да бъде ефективно защитен от адвокат, служебно назначен при необходимост, както е гарантирано в чл. 6 § 3 (c), е една от основните характеристики на справедливия процес, че правото на адвокатска защита се прилага от момента, в който съществува “наказателно обвинение” по смисъла на практиката на ЕСПЧ. По конкретното производство С. е имал право на защитник от момента на фактическото му задържане от полицията, каквато възможност не му е била предоставена, а той е бил подпомаган от такъв едва при привличането му в качеството на обвиняем и разпита му след това. Това обаче не означава, че извършените действия по разследването между момента на задържане на подсъдимия и привличането му като обвиняем автоматично са невалидни. Основание за изключване на резултатите от определени процесуално-следствени действия би било участие в такива действия на обвиняемото лице, без да му е бил осигурен защитник или той изрично да се е отказал от такъв. Действията, извършени в периода между задържането на С. сутринта на 26.02.2009г. и привличането му като обвиняем вечерта на същата дата, са такива без негово участие и следователно не могат да бъдат изключени като опорочени. В досъдебната фаза на производството правото на обвиняемия и неговия защитник да участва в него е ограничено до действията по разследване, които не могат да се проведат без него (разпит, очна ставка и др.), действия, при които НПК предписва да бъде призован обвиняемият (напр. разпит на свидетел пред съдия) или действия, за които не се предвижда присъствието на обвиняемия, но органът на досъдебното производство е разрешил това Ч., М. цит. Съч. с.118. В този смисъл не може да се претендира опороченост на извършените огледи и претърсвания и изземвания поради неосигуряване на защитник на С. още към началния момент на задържането му, защото участието му в тези действия не е задължително. Без основание е и развитата теза, че докато не е бил осигурен защитник, органите на досъдебното производство не са можели да извършват процесуално следствени действия именно по посочените вече съображения, че защитник е необходимо да участва в тези действия, в които участва и лицето, спрямо което е налице наказателно обвинение. В този смисъл изложените многобройни съображения участвал ли е или не подс. М. С. при първия оглед в м. „име“, следвало ли е да участва и да бъде вписан в съставения протокол, не следва да бъдат обсъждани. Не е необходимо да се отговаря и на разсъжденията в допълнението към касационната жалба за това, към кой момент следва да бъде привлечено лицето като обвиняем, защото както вече бе посочено, С. е имал качество на лице, спрямо което е налице твърдение за извършено престъпление, още при задържането му от полицията и от този момент е следвало да му бъде предоставена адвокатска защита. Тук трябва да бъде посочено, че това нарушение, освен че не се отразява на валидността на извършените без негово участие процесуално-следствени действия, също така не накърнява справедливостта на процеса като цяло, понеже в процеса на доказване не са използвани негови извънпроцесни изявления, дадени без защитник, нито други доказателства, събрани в този период с участие на С.. По отношение на подробните съображения в допълнението към касационните жалби, свързани с неспазване на норми от ЗМВР във връзка със задържането на подс. С., изложението на обстоятелствата къде и колко време е пребивавал задържания, бил ли е изтезаван, те не следва да бъдат обсъждани. В трите посочени по-горе осъдителни решения на ЕСПЧ е прието нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ в материален и процесуален аспект, като тези решения са съобразени при постановяване на атакувания съдебен акт. Тук отново следва да се отбележи, че цитирането в допълнението към жалбите на откъси от свидетелски показания и собствената им интерпретация по никакъв начин не обосновава подкрепа на някое от касационните основания и не може да бъде повод тези свидетелски показания да бъдат обсъждани от касационната инстанция, понеже такава дейност не й е присъща. Като обобщение – отговорът на настоящата инстанция на изрично поставените пред нея въпроси от касаторите за валидността и извършените действия в м. „име“ и за възможността да се използват в процеса на доказване приобщените чрез тях веществени доказателства е положителен съобразно изложената аргументация. 2.3.Повторените и пред настоящата инстанция възражения срещу ползването на показанията на разпитаните в качество на свидетели полицейски служители Я., Н., Д., А., не дължат подробен отговор, защото такъв е даден във въззивното решение – стр. 72-73 от мотивите (л.966-967 от делото). Във връзка с тези свидетели касаторите сочат нарушение на чл. 118, ал. 1, т. 3, вр. чл. 129, ал.1 от НПК, като на практика се опитват да обосноват теза, че тези лица не са били вписани в протоколите за извършените действия в нарушение на законоустановените изисквания за съдържание, както и че тяхното участие в такива действия препятства възможността те да свидетелстват в същото наказателно производство. В отговор на това е необходимо да се посочи, че реквизитите на протокола са изброени в чл. 129 от НПК и последиците от неизпълнението на тези изисквания, водещи до изключване на протокола като годно доказателствено средство ще бъдат липса на подпис на органа по извършване на действието и съставяне на протокола, липса на подпис на поемно лице, неотразяване на бележки и възражения от лицата, които имат право на това, не отбелязване на извършените действия и събраните чрез тях доказателства. Други нарушения на изискванията за съдържание не би следвало да водят до негодност на писменото доказателствено средство. По-нататък, присъствието на посочените свидетели- полицейски служители при извършване на процесуално-следствени действия е обстоятелство, изводимо от гласните доказателствени средства и въз основа на тях съдът е направил преценка дали те са участвали в действия по разследването или са лица от категорията, посочена в чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК. В тази връзка, твърденията на касаторите, че тези полицейски служители са извършвали действия по разследването, не намират опора в доказателствата по делото. 2.4.Претенцията в касационните жалби за недоказаност на квалифициращия деянието признак „особено големи размери“ също е лишена от основание. Изводите на въззивния съд по отношение на величината на отнетата парична сума не са произволни. За установяването й са ползвани свидетелските показания на свид. К. П. и свид. Г. Г.. Във връзка с възраженията на защитата са събрани от въззивния съд писмени доказателства за паричните обороти в резултат на дейността на „фирма", включително счетоводни отчети, баланси, справки за паричните потоци, доклади от извършен одит. Тези доказателствени източници са били коректно коментирани на л. 43-44 от решението. 2.5.Оплакването на касаторите, че претърсванията и изземванията, извършени в [населено място], не са били в условията на неотложност и свързаната с него претенция за изключване на протоколите и отразените в тях обстоятелства, също не може да бъде възприето като основателно. Като гаранция за правата по чл. 8 от ЕКПЧ законодателят е предвидил съдебна санкция при извършване на претърсване и изземване. Съдът при осъществяване на последващ контрол проверява както неотложността за извършването му без разрешение, така и дали в протокола са отразени всички формални изисквания за правилното му провеждане. При извършване на претърсванията и изземванията на 28.02.2009г. по настоящето наказателно производство е налице последваща съдебна санкция. Това не е пречка съдът, разглеждащ делото по същество, да прецени дали действително е била налице неотложност при извършване на действията, доколкото само в такъв случай е допустима намеса в личната сфера на дадено лице без съдебно разрешение. Свидетелските показания на полицейските служители за наличие на предварителна организация на полицейската операция, имаща за цел задържане на подсъдимите, не могат еднозначно да подкрепят извод, че предварително е било известно в кои помещения е предстояло да се извършват претърсвания, за да се иска предварително разрешение. Така че включването и обсъждането като годни писмени доказателствени средства на протоколите за претърсване и изземване от въззивния съд не подлежи на критика. Тук е необходимо да се посочи, че използването на обсъжданите писмени доказателствени средства не може да се преценени като накърняващо справедливостта на наказателния процес. Възприетите в практиката на ЕСПЧ стандарти сочат, че извършването на претърсване с предварителна или последваща съдебна санкция не представлява непременно във всеки случай надеждна гаранция срещу произволно нарушение на правото на неприкосновеност на жилището, от което следва необходимостта да се преценява съразмерността на ограничението на правата съобразно конкретните обстоятелства. При тази преценка се съобразяват тежестта на правонарушението, довело до претърсването; обстоятелствата, дали основание за действието; редът, по който е извършено; предпазните мерки за ограничаване на принудителните действия в разумни граници; дали помещенията, обект на претърсване, се ползват от правонарушителя или от трето лице; степента, в която с претърсването е засегнато доброто име на лицето, ползващо помещението и др. Преценката на описаните критерии спрямо извършените претърсвания в обитаваните от подсъдимите жилища сочи, че тези действия са били пропорционални на тежестта на разследваното престъпление, че при извършването им е спазен законоустановения ред, използваната принуда е била свързана не с извършване на действията, а е била такава, насочена към задържането на лицата. 2.6.Оплакването, че преди депозиране на обяснения на 07.08.2009г. на подс. М. С. не е било разяснено правото да запази мълчание, е изцяло лишено от основание. Видно от съдържанието на съставения протокол за разпит (л. 24, т. 1 от ДП), на С. са били изчерпателно разяснени правата съответни на процесуалното му качество, включително и правото да не дава обяснения, а и разпитът е проведен с участие на упълномощен защитник. 2.7. Касационните жалби и допълненията към тях съдържат доводи за превратно тълкуване на доказателствата. По отношение на кредитираните обяснения на подс. С., дадени на досъдебното производство на 07.08.2009г. и приобщени по надлежния ред, апелативният съд е изложил правилни съображения защо е допустимо те да бъдат ползвани, доколкото не са засегнати от изтезанието, приложено спрямо подсъдимия преди първия му разпит в качество на обвиняем. Извършил е също така аналитична преценка на тези обяснения, съпоставяйки ги с обясненията на този подсъдим в хода на съдебното следствие. Съдържанието им е коректно пресъздадено в решението, като съдът е възприел обстоятелствата, заявени от подсъдимото лице по отношение на поведението му в къщата на пострадалите, по отношение на уговорката с подс. П. С. за пари, по отношение на възприятието му за прещракване на оръжие. Така заявените фактически данни не са били „хиперболизирани“ в решението, а са внимателно преценени в контекста на други доказателства по делото. Тук трябва да бъде посочено, че заявеното от С. при разпита му, че поддържа предходните си обяснения не дава възможност тези предходни разпити да бъдат ползвани не само с оглед на изискванията за непосредственост, но и поради тяхната опороченост предвид упражненото въздействие върху личността му. Основателна е критиката в касационните жалби срещу посоченото във въззивното решение, че използваните обяснения на подс. С. съответстват в детайли на показанията на пострадалите свидетели П.. Независимо от това не съвсем коректно твърдение в решението, противостояние между обясненията на този подсъдим и показанията на пострадалите няма. По-нататък контролираният съд е изложил правилни съображения по отношение на възможността за обосноваване на фактически изводи от обсъжданите обяснения във връзка с ограничението обвинението и присъдата да се основават само на самопризнанията на подсъдимия, както и преценката им като „оговор“ (стр. 114-117 от решението, л. 982-989 от делото). В тази връзка е необходимо да се посочи, че тези обяснения не са решаващо доказателство за вината на тримата подсъдими, а изводите за авторство на деянието са направени при комплексна оценка на доказателствата, включваща освен обясненията на С. от досъдебното производство, но и заключението на съдебно-техническата експертиза, анализирала данните, предоставени от мобилните оператори, показанията на пострадалите свидетели К. П. и П. П. по отношение механизма на извършване на деянието, показанията на свидетелите- полицейски служители Я., Д., Н., с изключение на частите им, в които се пресъздават извънпроцесни изявления на подс. М. С., обстоятелствата, изводими от писмените доказателствени средства – протоколи за оглед и за претърсване и изземване, веществените доказателства. Без съмнение преките доказателства за авторството на деянието са ограничени, но комплексната им оценка заедно с косвените такива аргументира направените в решението фактически изводи. Изразеното от подс. П. С. недоволство за превратно възприемане на обясненията му дадени на досъдебното производство и приобщени чрез прочитането им, не може да бъде възприето. На стр. 113-114 от решението, които изрично посочва в допълнение към жалбата този касатор, съдът е защитил възможността да бъдат взети предвид прочетени обяснения от досъдебното производство и те да бъдат противопоставени на обясненията, дадени на съдебната фаза. С възприетия от въззивния съд подход настоящата инстанция се съгласява. Прочитът на решението не сочи на изкривяване на съдържанието на обсъжданите обяснения на подс. С., като на стр. 101-104 са възпроизведени частите, в които те са използвани в аналитичен план и те са били съпоставени с изводимото от други доказателствени източници. Така, обстоятелствата, свързани с предприето пътуване до [населено място] с лек автомобил „марка“ на определена дата, оставяне на колата в гараж и взимане на високопроходим автомобил, са съпоставени с такива за пътуването на този подсъдим в парк „име“; съобщеният детайл за пачката банкноти с печат на /банка/, намирала се у подс. С., е отнесен към характеристиките на веществените доказателства – пачките с пари - предмет на престъплението; посоченото предлагане от страна на М. С. на златни бижута с определени характеристики на него и на подс. К. също е съотнесено към част от предмета на грабежа – златни бижута, собственост на свид. К. П.. Настоящата инстанция няма как да не се съгласи с изводите на контролирания съд, че тези обяснения на подс. П. С., освен че са уличаващи подс. М. С., но сочат и на познание от страна на П. С. за детайли на престъпното деяние. Те също така не са ценени сами по себе си, а в съвкупност с останалите доказателства. Следващото оплакване на подс. П. С. е свързано с несъгласие с изводите на съда досежно данните на мобилния апарат, чиято фабрична кутия е била предадена от А. Х.. То също не може да бъде възприето, понеже чрез заключението на вещото лице Т. е установен идентификатора на този телефон, независимо от изписването на една от цифрите на имея в протокола за доброволно предаване. Оплакването в допълнението към касационната жалба от подс. М. С. за липса на мотиви досежно възприетото, че сим-карта с № /номер/ е била поставяна в служебния мобилен апарат на този подсъдим, е без основание, понеже доводите за това са изложени именно на посоченото от касатора място – стр. 52 от решението, като аргументацията е основана със справката от мобилните оператори, приложена на ДП. Всъщност чрез това оплакване подсъдимият изразява несъгласие с тези изводи, но въпросът за тяхната обоснованост не е предмет на касационен контрол. Аналогични оплаквания за превратно тълкуване на доказателствата – обясненията на подс. П. С. и подс. М. С., на въпросите за това в кой телефон коя сим – карта е била поставяна, се съдържат и в допълнението на касационната жалба, подадено от подс. Т. К.. Те не могат да получат различен отговор от гореизложените съображения за невъзможност да се контролира обосноваността на съдебния акт. 2.8.Общо оплакване на касаторите е за нарушаване на презумпцията за невиновност и за нарушение на изискването за разглеждане на делото от безпристрастен съд, аргументирано с довод, че за осъждането им за използвани „неправомерни“ доказателства. Тук е необходимо да се посочи, че при разглеждане на делото съдът е длъжен да събере всички доказателства, необходими за обективното и пълноценното изясняване на обстоятелствата по делото. В настоящето производство не се набелязва нарушение на това изискване, нито пък събиране и проверка само на обвинителни доказателства или игнориране на оправдателни такива, каквото поведение на решаващия съд би могло да постави въпрос за неговата безпристрастност. Освен това, оценката на доказателствата е суверенно право на съдебния състав и когато тя не е произволна, а е защитена тезата му за годност на доказателствата, също не може да се постави под съмнение безпристрастността му. Оценката на доказателствата когато съдът решава въпросите за вината и наказването със своя съдебен акт няма как да влезе в конфликт с презумпцията за невиновност. 2.9.Накрая, в касационните жалби се претендира липса на доказателства, които да подкрепят обвинението срещу подсъдимите. Всеки един от тях в касационната си жалба излага твърдение, че контролираният съд не е отговорил от кои доказателствени средства се установяват конкретни доказателства, аргументиращи осъждане. Това оплакване не може да бъде възприето, защото направеният в атакуваното решение доказателствен анализ убедително разкрива кои факти се приемат за установени и от кои доказателствени средства те са установими. Твърдението, че липсват подкрепящи обвинението доказателства, направено пред касационната инстанция, би означавало тази инстанция да направи собствена преценка на доказателствените материали и да изведе заключение за невиновност на подсъдимите. Касационният съд не разполага с такива правомощия, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, която не се отнася до настоящето производство Вж Решение № 50198/01.02.2023г. по нд № 574/2022г. на Първо Н.О.. Необходимо е да се отбележи също така и че въззивният съд, е съобразил изискванията обективност, всестранност и пълнота на изясняване на обстоятелствата по делото, но напълно правилно е изключил всички доказателства, събирането на които е в конфликт с изискването за справедливост на производството. Това е сторено не само по отношение на обясненията на подс. М. С., получени при нарушаване на чл. 3 от ЕКПЧ, но и по отношение на показанията на свидетелите- полицейски служители, в частта им, в която те пресъздават изявленията на този подсъдим, направени като последствие от упражненото спрямо него въздействие и без разясняване на правото му да запази мълчание, без той да е имал възможност да има защитник. Контролираният съд е проследил всички останали годни доказателствени източници в тяхната взаимна логическа връзка и наред с преки доказателства, е използвал и логическа верига от косвени такива за обосноваване на фактите – включени в предмета на доказване. Предвид изложените съображения касационният съдебен състав намира, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК и не може да бъде удовлетворена претенцията на касаторите за отмяна на това основание на постановеното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. 3. Възраженията в касационните жалби от тримата подсъдими и в допълнението към тях по отношение на правилното приложение на материалния закон се основават на тезата, че деянието не съставлява въоръжен грабеж, а се касае грабеж в [населено място] и кражба в [населено място], за каквито престъпления не е повдигано обвинение, с оспорване на предмета на деянието и това дали е покрит по-тежко квалифициращия деянието признак „особено големи размери“, с поставяне на въпроса от чие владение е отнет предмета на деянието. Тези оплаквания настоящият състав намира за неоснователни. Преди всичко касаторите правят опит да мотивират изложената теза чрез цитиране на част от решение на ЕСПЧ, в която се описва извършеното престъпление, за което е проведено наказателното производство. Това няма как да бъде възприето, понеже компетентността на ЕСПЧ е субсидиарна и тя е свързана с тълкуване и прилагане на ЕКПЧ, като този съд не проверява правилността на правната квалификация на деянието съобразно националното право. По-нататък, развитите съображения за правната квалификация на деянието в атакуваното решение са верни и се споделят от настоящата инстанция. Към установените факти материалният закон е приложен правилно, като е прието, че на 06/07.02.2009г. тримата подсъдими в [населено място] са упражнили принуда по отношение на свид. К. П., като вследствие на тази принуда са отнели в [населено място] чужди движими вещи, собственост и във фактическа власт на свид. Г. и на свид. П.. Съвсем правилно контролираният съд е посочил, че от обективна страна, изпълнителното деяние на грабежа го характеризира като типично съставно престъпление, включващо два разнородни, функционално свързани акта, които поотделно са също престъпни – включва принудата, която е улесняваща другия акт, както и обективните и субективните елементи на кражбата. Те са взаимно свързани и се осъществяват въз основа на едно решение, като са насочени към една и съща цел. Независимо от това, че на практика се осъществяват състави на различни престъпления, за да е осъществено съставното престъпление грабеж, е необходимо тези деяния да са в определена обективна и субективна връзка, в резултат на която придобиват своеобразна самостойност и се явяват едно сложно престъпление. Именно тази функционална връзка между упражнената принуда и отнемането е налице в настоящия случай и тази правна квалификация е добре защитена в мотивите на атакувания съдебен акт. Лишени от основание са твърденията на касаторите в допълнението към касационните жалби, че се касае до две различни деяния- грабеж в [населено място] и кражба в [населено място], извършени в различни периоди от време, при различна обстановка. Установената фактология сочи, че насочеността на принудата, упражнена и в двете й форми – сила и заплашване, е била насочена към отнемане на парични суми, които са се намирали във фактическа власт на свид. П. и свид. Г.. Налице е функционалната обективна и субективна връзка между двете деяния, поради което те не са самостоятелни, а в насочеността и последователността си са едно съставно (а не двуактно, както се сочи от касаторите) престъпление. Принудата на практика улеснява отнемането на вещта, както се установява в настоящия случай. В същото време принудата, психическа или физическа, във всички случаи е насочена към постигането на точно определен резултат – противозаконното отнемане на чужда движима вещ. Времевата дистанция между отделните деяния в състава на сложното престъпление е без значение, предвид на това, че упражнената принуда е средство, начин за осъществяване на отнемането. Впрочем, въззивният съд е развил подробни съображения за разграниченията между престъплението грабеж и други престъпни състави, които не е необходимо да бъдат преповтаряни. Поставеният в жалбите въпрос от чия фактическа власт е отнет част от предмета на престъплението – паричните суми, е аргументиран с теза за невъзможност те да бъдат отнети едновременно от двете лица – свид. П. и свид. Ж., в [населено място] и /населено място/. Тук отново доводите на касаторите не се основават на установените факти за това, че принудата е реализирана спрямо постр. П. в селото, докато отнемането е осъществено от офиса в [населено място]. Именно в офиса на „фирма“ посочените двама свидетели са упражнявали фактическа власт върху предмета на деянието. Принципно е без значение дали пострадалият упражнява фактическа власт върху чуждата движима вещ в качеството си на собственик или на държател. С оглед естеството на грабежа като съставно престъпление в правната доктрина и в съдебната практика еднозначно се приема, че, за да е налице съучастие под формата на съизвършителство, не е необходимо всеки от съизвършителите да участва непосредствено в принудата и в отнемането. Достатъчно е всеки от тях да осъществи поне един от двата акта при наличието на съзнание, че действат заедно за постигане на резултата от общата им дейност. Така е и в настоящия случай. Доводите, свързани с оспорването на предмета на деянието, вече бяха разгледани по-горе, така че при възприетите фактически обстоятелства няма как да се претендира неговата недоказаност. Правилно въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС по отношение на квалифициращия признак „особено големи размери“, както и е изложил верни доводи във връзка и с кумулативно предвидения признак за квалифициране на извършеното по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК. Поради изложените съображения не могат да бъдат удовлетворени претенциите в касационните жалби за оправдаване на подсъдимите, защото то може да бъде сторено, ако приетите във въззивното решение фактически положения въобще не сочат на съставомерно поведение. Претендираната преквалификация на деянието от „въоръжен грабеж в особено големи размери“ в „кражба“ в /населено място/ също е неприложима поради посочените вече доводи за правната характеристика на извършеното. 4. В касационните жалби и от тримата подсъдими се съдържа искане за изменение на въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционната присъда, като за подс. П. С. бъде заменено наказанието „доживотен затвор“ с „лишаване от свобода“, а наказанието за подсъдимите Т. К. и М. С. бъде определено в рамките на предвидено наказание с максимум 15 години лишаване от свобода. Претенциите и на тримата подсъдими по отношение на наложените им наказания се основават на искането им за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, а доколкото не се констатира неправилно приложение на материалния закон, няма основание за такова изменение на въззивното решение. Следователно, не са налице предпоставки за осмисляне на наказанията на подсъдимите по по-леко наказуем състав. В касационните жалби отделно от посоченото не се съдържат никакви доводи, обосноваващи явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания за престъплението, за което са признати за виновни. В съдебно заседание пред настоящия съд защитникът на подс. П. С. заявява, че счита определеното на този подсъдим наказание за явно несправедливо, но без да подкрепя оплакването си с конкретни доводи. Защитникът на подс. М. С. също претендира за явна несправедливост на наложеното на този подсъдим наказание и иска неговото намаляване, отново без да аргументира наличието на касационното основание. При това сезиране на касационната инстанция няма как да бъде проверено наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260125 от 12.10.2021г.,постановено по внохд № 302/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, втори наказателен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.