Р Е Ш Е Н И Е № 181 София, 01.10.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ :ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и на прокурора ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 488 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Д. Х. Д. и А. Х. Д. срещу решение № 73/ 12.03.2018 г. по внохд № 379/ 17 г. на Пловдивския апелативен съд. Релевирани са трите касационни основания по чл. 348 от НПК, като се отправят искания делото да се върне за ново разглеждане или подсъдимите да бъдат оправдани по обвиненията за извършени престъпления по чл. 142 и чл. 143 от НК, да се преквалифицира деянието по чл. 116 от НК в такова по чл. 124 от НК и/или се намали размерът на наложените наказания. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира становище, че жалбите са неоснователни. Счита, че материалният закон е приложен правилно по отношение и на трите деяния, за които жалбоподателите са осъдени. Изразява позицията, че убийството е извършено при евентуален, а не при пряк умисъл, както са приели решаващите инстанции. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители С. С. и А. С. намира жалбите за неоснователни и моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: С присъда № 32 от 10.04.2017 г. по нохд № 1591/2016 г. Пловдивският окръжен съд признал подсъдимите за виновни за умишлено убийство на А. С. А., извършено по особено мъчителен за жертвата начин и с особена жестокост и на основание чл. 116 ал.1 т.6, вр. чл. 20 ал.2 от НК ги осъдил както следва: подс. Д. Д. на 18 години лишаване от свобода, а подс. А. Д. на 17 години лишаване от свобода. Оправдал ги по обвинението, че са действали по хулигански подбуди. Признал за виновен всеки един от тях и за отвличане на А. А., извършено по особено мъчителен и опасен за здравето му начин и към когото е проявена особена жестокост, като на осн. чл. 142 ал.3 т.3 и т.4 от НК подс. Д. Д. е осъден на 15 години лишаване от свобода, а подс. А. Д. на 14 години лишаване от свобода. Признал ги за виновни и в извършване на престъпление по чл. 143 ал.1, вр. чл. 20 ал.2, вр. чл. 26 ал.1 от НК и ги осъдил съответно на четири години и три години лишаване от свобода. На осн. чл. 23 от НК определил общо наказание от 18 години лишаване от свобода на подс. Д. Д., съответно 17 години лишаване от свобода на подс. А. Д.. Осъдил всеки един от подсъдимите да заплати на гражданските ищци А. С. и С. С. по 80 хиляди лева обезщетение за причинени неимуществени вреди. С решението си Пловдивският апелативен съд потвърдил изцяло присъдата. Върховният касационен съд констатира, че макар и да е сезиран с две жалби от всеки един от подсъдимите, те са с абсолютно идентично съдържание, което позволява едновременното им разглеждане. По отношение престъплението по чл. 116 ал.1 т.6 от НК. В жалбите защитниците са изложили установената според тях фактология на случилото се, изведена от обясненията на подсъдимите, дадени пред първоинстанционния съд. Направили са собствен анализ на част от свидетелските показания, които били изпълнени с многобройни противоречия и освен това били дадени само от заинтересовани, близки на починалия лица. В същото време е посочено, че спорът в настоящия казус е досежно правната квалификация на деянието, като установените по делото факти сочели за извършено престъпление по чл. 124 ал.4 от НК. Според защитата, пострадалият е напсувал подсъдимите и ги нападнал с моторната резачка, поради което подс. Д. нанесъл телесните увреждания, след като е бил „предизвикан от пострадалия с тежка обида и агресия”. Подсъдимите са осъществили едно непредпазливо деяние, а изводът за наличие на пряк умисъл за убийство е във вътрешно противоречие с последващите им действия, квалифицирани като престъпления по чл. 142 и чл. 143 от НК. От съдържанието на касационните жалби и от заявеното от защитата в съдебното заседание пред ВКС е очевидно, че оплакванията се свеждат до необоснованост на приетите от въззивната инстанция фактически положения. Поддържа се, че съдът е следвало да даде вяра на обясненията на подсъдимите, че са били нападнати словестно и физически от пострадалия А.А. и да отхвърли като недостоверни показанията на свидетелите, които са негови близки. Върховният касационен съд многократно е посочвал в решенията си, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не е самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция няма правомощия да контролира вътрешното убеждение на решаващия съд относно приетите факти, а следи единствено дали това убеждение е формирано при спазване на изискванията за обективно, всестранно и пълно изследване на събраните по реда на НПК доказателства. При извършената в тази насока проверка на въззивното решение, касационният състав не установи да са допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които да налагат отмяна на съдебния акт. Пловдивският апелативен съд е подложил на внимателна и пълна проверка доказателствата, събрани пред първата инстанция и при проведеното въззивно следствие. Обясненията на подсъдимите не са пренебрегнати, а са обсъдени наред със свидетелските показания и експертни заключения, като са изложени убедителни съображения за тяхната недостоверност и неподкрепеност от останалите доказателствени източници. Несъгласието на защитата с решението на съда да не кредитира с доверие част от обясненията на подсъдимите- че са били нападнати от пострадалия и че са му нанесли само няколко слаби по сила удари- не е основание за извод, че е налице процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, защото съдът е отхвърлил с убедителни съображения идентичните по съдържание възражения във въззивната жалба, както изисква разпоредбата на чл. 339 ал.2 от НПК. Внимателно са изследвани показанията на свидетелите А., С., П., Т. и Г. /последните трима нямат роднинска или приятелска връзка с пострадалия/ и въз основа на фактическите данни, съобщени от тях, съдът е обосновал защо приема, че и подс. А. Д. е участвал, наред с брат си, в побоя над пострадалия. Констатацията за безспорна установеност на авторството на деянието в лицето и на двамата подсъдими е изведен при спазване на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК и не подлежи на преоценка от ВКС. Липсват основания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Въз основа на установената в резултат на съдебното дирене фактическа обстановка, въззивният съд правилно е квалифицирал деянието като престъпление по чл. 116 ал.1 т.6, вр. чл. 20 ал.2 от НК. Искането на подсъдимите за преквалификацията му по чл. 124 ал.4 от НК, съотв. за оправдаване на подс. А. Д. правилно са отхвърлени от Пловдивския апелативен съд като неоснователни. Съдебната практика категорично приема, че за умисъла на дееца да извърши убийство или телесна повреда се съди след преценка на средството, с което си служи, посоката и силата на ударите и върху каква част от тялото са били нанесени / Р 63-88-ОСНК/. Когато са нанесени множество телесни увреждания на пострадалия посредством тежки удари върху жизненоважни центрове на тялото, в резултат на което настъпва смъртта, е налице умисъл за убийство, а не за причиняване на телесна повреда. Пловдивският апелативен съд се е съобразил с обилната практика на ВС и ВКС, оценил е правилно фактите, свързани с механизма на причиняване на смъртта на А. А. и законосъобразно е отказал да приеме, че се касае за умишлено нанесени телесни повреди, от които по непредпазливост е настъпила смъртта на пострадалия. Не е установено твърдяното от подсъдимите противоправно нападение от страна на пострадалия, срещу което те се отбранявали, нито отправени към тях тежки обиди, поради което липсват законовите основания за квалифициране на извършеното по чл. 124 ал.4 от НК или по чл. 118 ал.1 от НК. В решението са развити убедителни аргументи за неоснователността на посочените от защитата възражения по правото, които се споделят и от състава на ВКС. Настоящият касационен състав споделя обаче становището на прокурора от ВКП, че от субективна страна деянието е осъществено при евентуален умисъл. Изводите досежно субективната страна на деянието следва да се основават на обективните данни по делото, на съвкупността от всички обстоятелства по извършеното престъпление, включително след отчитане на предшестващите деянието взаимоотношения между виновния и пострадалия, както и на база мотива на извършителите. В случая е установено, че подсъдимите са търсили сблъсъка с пострадалия и са му нанесли тежкия побой, водени от желанието той да признае пред тях и пред съселяните им, че е откраднал кобилата и кончето на подс. Д. Д.. Мотивът на касаторите има съществено значение за установяване на субективната страна на деянието и от него следва, че те не са искали пряко настъпването на смъртта на А.. Тя представлява допълнителен, страничен резултат от нанесените изключително голям брой удари в жизненоважните части на тялото му, който несъмнено е предвиждан от подсъдимите и към който те са се отнесли с безразличие. Желанието им да получат признание за извършената кражба, дори и с цената на интензивно проявеното насилие сочи, че от субективна страна те са осъществили престъплението при евентуален умисъл, тъй като не са искали, но са допускали настъпването на вредоносния резултат- смъртта на пострадалия. По отношение престъпленията по чл. 142 ал. 2 от НК и чл. 143 ал.1 от НК. В жалбата липсват доводи, относими към общо заявеното оплакване за незаконосъобразност на решението в тази му част. Посочено е единствено, че за тези престъпления не са събрани доказателства. Върховният касационен съд няма правомощия да извършва служебна проверка на атакуваните пред него съдебни актове. Съгласно разпоредбата на чл. 347 ал.1 от НПК, касационната инстанция проверява решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, с изключението по ал.2 на същия текст. Изискванията към съдържанието на касационната жалба, регламентирани в чл. 351 от НПК сочат, че жалбоподателят следва да посочи не само обжалваната част на оспорения съдебен акт, но и касационните основания и доводите в тяхна подкрепа. По този начин жалбоподателят определя пределите на касационната проверка и ангажира касационната инстанция да отговори на оплакванията, допуснати според него при приложението на процесуалния и/или материалния закон. Когато такива доводи не са развити в жалбата, касационната инстанция не е в състояние да изпълни задълженията си по проверката за законосъобразност на решението поради силно ограниченото служебно начало, забраната за преоценка на вътрешното съдийско убеждение и за установяване на нови фактически положения. Затова, голословното и неподкрепено с доводи твърдение за липса на доказателства за извършени от подсъдимите/жалбоподатели на престъпленията по чл. 143 ал.1 от НК и по чл. 142 ал.2 от НК не е достатъчно да предизвика качествена касационна проверка на решението в тази му част. Касационният състав може само да отбележи, че съобразно фактическата обстановка, установена при спазване на процесуалните изисквания, въззивният съд правилно е приложил материалния закон, като е потвърдил осъждането на жалбоподателите за престъпленията принуда и отвличане. В жалбите е маркирано и оплакване за явна несправедливост на наказанието, без уточнение за кое от престъпленията то се отнася. Така възведеното касационно основание също не е подкрепено с конкретни доводи. Върховният касационен съд счита, че въззивната инстанция е взела предвид и е оценила съобразно действителната им тежест всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства. При индивидуализацията на наказанията е съобразила водещата роля на подс. Д. Д. в съвместната престъпна дейност, когото е санкционирала с по-високо по размер наказание. Липсват основания за намаляване на наложените наказания, тъй като те съответстват на критериите за справедливост, посочени в нормата на чл. 348 ал.5 от НПК. Водим от гореизложените съображения и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 73/ 12.03.2018 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 379/ 2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: