Р Е Ш Е Н И Е № 93 София, 15.05.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав: Председател: Елена Авдева Членове: 1. Бисер Троянов 2. Надежда Трифонова при секретаря Илияна Рангелова и с участието на прокурора Калин Софиянски разгледа докладваното от съдия Троянов нак.дело № 336 по описа за 2019 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. Н. К., чрез адвокат Б. П., против въззивно решение № 15 от 12.02.2019 г. по в.н.о.х.д. № 451/ 2018 г., по описа на Великотърновския апелативен съд, с доводи за явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Р. Н. К. и неговият защитник не изразяват становище. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна, а наказанието – за справедливо определено при съблюдаване на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което пледира за оставяне на обжалвания съдебен акт в сила. Частните обвинители М. А. М., Г. М. Ш., Т. Г. М. и техния повереник адвокат П. С. излагат становището си за отхвърляне на жалбата като неоснователна при отчетени всички индивидуализиращи обстоятелства. Частните обвинители Г. А. К. и А. М. К. не изразяват позиция. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 15 от 12.02.2019 г. по в.н.о.х.д. № 451/ 2018 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил изцяло присъда № 59 от 07.11.2018 г. по н.о.х.д. № 905/ 2018 г., по описа на Плевенския окръжен съд, наказателно отделение, с която подсъдимият Р. Н. К. бил признат за виновен в това, че на 14.05.2017 г., в [населено място], област П., на [улица], пред жилищен дом № **, при управление на МПС – л.а. „Ф. Г.“, с регистрационен [рег.номер на МПС] , нарушил правила за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и причинил по непредпазливост смъртта на К. Г. М., деянието е извършено в пияно състояние (с концентрация на алкохол в кръвта от 2,7 промила) и деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 6, б. „б“, пр. 1 и ал. 4 във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил редуцирано наказание от четири години лишаване от свобода при първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, както и кумулативно наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от шест години. Окръжният съд приспаднал, на основание чл. 59, ал. 1 от НК, предварителното задържане на подсъдимия по ЗМВР и с мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 14.05.2017 г. до 16.07.2017 г., както и времето, през което подсъдимият е бил лишен по административен ред от право да управлява МПС. Съдът се разпоредил с веществените доказателства по делото и в тежест на подсъдимия възложил разноските в производството. Жалбата на подсъдимия Р. Н. К. е процесуално допустима и подадена законовия срок, от легитимирано лице и срещу акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Въззивният съд е обсъдил всички индивидуализиращи наказанието предпоставки и не е намерил за основателно направеното по-рано пред него възражение за явно несправедливо наказание. Съдът е отчел конкретната тежест на смекчаващите отговорността обстоятелства – младата възраст на подсъдимия (24 годишен), оказаното от него съдействие на разследващите органи с признание на деянието още на досъдебното производство; семейното положение на подсъдимия и полаганите от него грижи за малолетно дете; трудово ангажиран; доброто му процесуално поведение по делото с изразено критично отношение към стореното и разкаяние за постъпката. В процеса по индивидуализация на наказателната отговорност не са пренебрегнати и отегчаващите обстоятелства, сред които се открояват: конкретният размер на алкохолна употреба по време на деянието (2,7 промила); достигнатата величина на превишена скорост на управление в населено място (68,70 км/ч); предишните осъждания на подсъд. К. за умишлени престъпления по транспорта (за две деяния по чл. 343б от НК), за които не е реабилитиран; броят на по-тежко квалифициращите обстоятелствата (пияно състояние и бягство от местопрестъплението); пренебрегнатото задължение за оказване на помощ на пострадалия от ПТП, в което водачът има участие, а наложените на подсъдимия административни наказания за кратък период (включително за шофиране в нетрезво състояние и за превишаване на режима на скоростта) го представят за недисциплиниран водач на пътя и за деец с относително висока степен на обществена опасност. При така разкрития обем от индивидуализиращи предпоставки определеното според общите правила на чл. 54 от НК основно и кумулативно наказания за срок от шест години са наложени при значим превес на смекчаващите обстоятелства. Санкцията се явява съответна на тежестта на извършеното престъпление със смъртен резултат, на личността на подсъдимия К. и на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Не са налице други обстоятелства, които да са били пренебрегнати от съдилищата или тяхното значение да е било подценено в процеса на индивидуализация на наказанията лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС. В хода на касационната проверка не се откриха допълнителни признаци, които да наложат смекчаване на санкцията по наведеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Такива не се сочат и в касационната жалба. Наказанието на подсъдимия К. е определено в справедлив размер. Допълнително размерът на основното наказание лишаване от свобода е редуциран с една трета, на основание чл. 58а, ал. 1 от НК, заради приложената процедура на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК и е намален на 4 години. Искането на подсъдимия Р. К. е неоснователно, а обжалвания от него въззивен съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден. При касационната проверка бяха установени някои неправилни тълкувания на закона и неговото приложение от съдилищата, но те не налагат отмяна на въззивното решение за отстраняването им. Неправилно е становището на въззивния съд (с. 10 от решението), според което формулираното по чл. 371, т. 2 от НПК признание на подсъдимия обхващало и правните изводи, посочени в обвинителния акт. Съдът е изразил съгласие по формата на непредпазливост (небрежност), изложена и в мотивите на първоинстанционната присъда (с. 14), но е счел за недопустимо без протест да промени неправилно посочената от обвинителната власт друга форма на вина (самонадеяност), защото се обхващала от признанието. Изводът на апелативната инстанция не е верен и се основава на неправилно тълкуване на разпоредбите, регламентиращи института на съкратеното съдебно следствие. За преминаване към диференцирана процедура по глава двадесет и седма от НПК подсъдимият следва да направи доброволно и недвусмислено признание на фактите от деянието, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт - чл. 371, т. 2 от НПК. В обстоятелствената част на обвинителния акт, като задължителен негов реквизит по чл. 246, ал. 2 от НПК, освен описание на извършеното престъпление (в т.ч. – време, място и начин на извършване), са указани и други обстоятелства. В обвинителния акт следва да намерят място и правните съображения на прокурора по направените от него изводи. Такива могат да се отнасят до формата на вина с нейните разновидности, както и до правната квалификация на престъплението. Но вината и всички признаци от субективната страна на престъплението се извеждат от обективно проявените с деянието съставомерните факти. Само последните се обхващат от признанието по чл. 371, т. 2 от НПК, но е и доказателствените, и правните изводи, направени във връзка с тези факти. Защото изводите на обвинителната власт, изложени в обвинителния акт, представляват логически съждения по въпроси, имащи значение за правилното определяне на наказателната отговорност на дееца за извършеното от него деяние, заради която отговорност е повдигнато обвинение. Правните становища, доводи и съображения на процесуалните страни по делото могат да бъдат различни, а често и съвсем противоположни едни на други. Изводите на една от процесуалните страни не е непременно споделен извод и на останалите. Затова е погрешно становището на Великотърновския апелативен съд, че признавайки посочените в обвинителния акт факти от извършеното престъпление, подсъдимият е признал чужди правни изводи, описани в същия акт. Въззивният съд се е отклонил от правилното тълкуване на института на съкратеното съдебно следствие, на който институт са посветени две тълкувателни решения (ТР № 1/06.04.2009 г. по тълк.д. № 1/ 2008 г. на ОСНК и ТР № 2/19.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2015 г. на ОСНК), като неправилно е счел, че с признанието на фактите подсъдимият К. е признал всичко написано в обвинителния акт. Престъплението е извършено от подсъд. Р. К. при небрежност, а не при самонадеяност, като грешната позиция на обвинителната власт не е повлияла върху правилността на съдебните изводи за формата на вина, вярно определена в мотивите на съдебните актове. Не съществува необходимост от намеса на въззивната инстанция в по-голям обем от приложения с възивното решение, затова и не е било нужно да се подава въззивен протест, за което прокуратурата неоснователно е упрекната. Не е налице посоченото в жалбата на подсъдимия Р. Н. К. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което искането за намаляване на наказанието следва да бъде отхвърлено, а обжалваното въззивно решение – потвърдено. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 15 от 12.02.2019 г. по в.н.о.х.д. № 451/ 2018 г., по описа на Великотърновския апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.