6 Р Е Ш Е Н И Е № 201 София, 19.10.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и петнадесета година,в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Теодора Нинова ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова Геника Михайлова при участието на секретаря Даниела Цветкова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 2585 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. М., Н. П. М. и М. И. М. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 11.02.2015г. по в.гр.д.№1882/2014г. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът за делба на ПИ с идентификатор 56784.534.163 по К. на [населено място], с предназначение урбанизирана територия, ползване-ниско застрояване, с площ от 780кв.м., при съседи : 56784.534.176, 56784.534.162, 56784.534.915 и 56784.534.164. С определение №362/11.06.2015г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато по въпроса за допустимостта на делбата на дворно място, в което са изградени самостоятелни обекти, принадлежащи в индивидуална собственост на всеки един от съделителите, ако по делото е изслушано заключение на СТЕ, според което е налице възможност за обособяване на самостоятелни УПИ от съсобствения имот, както и за съдопроизводствените действия, които следва да бъдат извършени. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано. Излагат съображения, че неправилно е прието, че искът за делба е неоснователен, както и че процесното дворно място представлява хоризонтална етажна собственост. Поддържат, че съдът неправилно е приел, че дворното място е неподеляемо, като не е обсъдил приетата по делото експертиза, според която имотът отговаря на законовите изисквания за поделяемост на два отделни имота както по време на действието на ЗТСУ, така и при настоящия ЗУТ. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това бъде допусната делбата при квоти ½ идеална част за касаторите и ½ идеална част за ответниците. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Д. А. М., М. А. М. и София Д. Г. изразяват становище,че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Ответниците по касационна жалба Н. А. М. и М. И. М. не изразяват становище по основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: Предявен е иск за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица], представляващ ПИ с идентификатор 56784.534.163 по К. на [населено място], с площ от 780кв.м. Производството е във фазата по допускане на делбата. С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е недопустим по отношение на съделителите Д. А. М., М. А. М., Н. А. М. и М. И. М., които през 1993г. с отчуждили притежаваното от тях право на собственост върху имота в полза на своите низходящи, запазвайки си само правото на ползване, т.е. по причина, че към настоящия момент тези лица не са съсобственици, а ползватели на имота и не са активно и пасивно легитимирани да участват в делбения процес като главни страни. Прието е, че съделителите А. Н. М., Н. П. М., М. М. и С. Д. Г. са собственици на самостоятелни жилишни сгради-близнаци, построени в процесното дворно място, като са придобили правото на собственост чрез дарение от своите родители-през 1993г. /н.а.№148, д.№17865/1993г. на нотариус при ПРС/ Д. и М. М. даряват на дъщеря си С. Г. собствените си 680/780 ид.части от дворното място, ведно с построената в него жилищна сграда-източна част. През същата 1993г. /н.а.№149, д.№17866/1993г. на нотариус при ПРС/ Н. и М. М. даряват на синовете си И. и А. М. собствените си 100/780 ид.части от имота, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда-западната част, като след смъртта на И. М. /починал през 2000г./, негови наследници по закон са преживялата съпруга Н. М. и син М. М.. Прието е, че още с построяването на сградата-близнак около 1960г. земята е станала прилежаща част към всеки самостоятелен жилищен обект, т.е. е възникнала т.нар. хоризонтална етажна собственост. Изложени са съображения, че принципно делбата на общи части в етажна собственост е недопустима по закон, като в този смисъл е и категоричната и трайна практика от десетки години. Доводите на съделителите А. Н. М., Н. П. М. и М. Н. М. за придобиване по давност на реална част от дворното място от 390кв.м., обосноваващи според тях извод за равенство в правата на съделителите от процесното дворно място, са приети за неоснователни от въззивния съд. Изложени са съображения, че при действието на ЗТСУ/отм./ до отмяната му през 2001г. съществува забрана за придобиване по давност на реално обособени части от парцели, както и на идеални части от такива, освен при условията на чл.59 ЗТСУ /отм./ или чл.181, ал.3 ЗТСУ/отм./-когато е осъществено владение върху реални части, които могат да се обособят в отделни парцели, както и остатъка от имота да може да се обособи в такъв самостоятелен парцел. С оглед на това е прието, че е необходимо да се докаже възможността за прилагане на предвиденото в закона изключение, а именно възможността да се обособят два отделни парцела, както и че е установено давностно владение върху претендираната част, продължило повече от 10 години. Прието е, че при действието на ЗУТ следва да се докаже, че е установено давностно владение, продължило повече от 10 години. Прието е, че в случая от изслушаната по делото СТЕ е установено категорично, че дворното място би могло да се раздели на два самостоятелни имота по линията на калканната стена между двете къщи и продължаваща през дворното място, като от свидетелските показания се установява, че именно по тази линия е минавала телената ограда, която е разделяла дворното място на източна и западна част, ползвана от двамата братя Д. и Н. М.. Прието е обаче, че с оглед извършените през 1993г. отчуждителни сделки от двамата братя, съсобственици на дворното място, при което всеки е отчуждил такава идеална част, каквато е притежавал по документ за собственост-съответно 100/780 ид.части и 680/780 ид.части, не може да се доказва придобиване по давност на различна идеална част за периода преди 1993г., тъй като с тези изявления всеки е признал частта на която се счита собственик. Посочено е също така, че по делото липсват и доказателства да е бил налице анимус у Н. и М. М. да придобият повече права от тези, които притежават, както и да са установили фактическа власт върху половината от дворното място, с която да са демонстрирали ясно и несъмнено за другите съсобственици /Д. и М. М./, че своят ползваната от тях част от същото. Прието е, че не е установено да са променили намерението си да завладеят по-голяма част от дворното място от закупената, както и че разпределението на ползването на дворното място, което е било извършено, не може да бъде приравнено на установяване на давностно владение, тъй като в съсобствеността всеки съсобственик е владелец на своята част и държател на частта на другите и за да се установи давностно владение следва да промени анимуса от държане във владение за себе си, което да бъде обективирано с ясни и недвусмислени за другия съсобственик действия и да достигне до знанието му, при което той или да не се противопостави или да бъде отблъснато неговото владение. В случая е прието, че не е установена промяна в анимуса след 1993г. като подаването на данъчни декларации е прието, че не е достатъчно доказателство деклараторите да са изразили пред останалите съсобственици намерението си да владеят и своят обща част за себе си. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че е допустима делба на дворно място, в което са изградени самостоятелни обекти, принадлежащи в индивидуална собственост на всеки един от съделителите, ако по делото е изслушано заключение на съдебно-техническа експертиза, според което е налице възможност за обособяване на самостоятелни УПИ от съсобствения имот и е проведена процедура по чл.201 ЗУТ. Съображенията за това са следните: Допустимостта на съдебната делба на застроено съсобствено дворно място се преценява с оглед състоянието на имота към момента на приключване на съдебното дирене в първата фаза на производството, включително с оглед градоустройствения статут на имота. Ако не съществува възможност от имота да бъдат обособени два или повече самостоятелни УПИ, делбата следва да се приеме за недопустима, тъй като дворното място има за предназначение да обслужва всички построени в него сгради и представлява обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС. Ако по делото се установи, че от дворното място могат да бъдат обособени два или повече самостоятелни УПИ при спазване изискванията на чл.19 ЗУТ и действащият П. бъде изменен, всеки един от новообособените УПИ ще обслужва отделен самостоятелен обект, с оглед на което и делбата му ще бъде допустима. Съдът е длъжен в подобна хипотеза да предприеме действията, необходими за изпълнение на процедурата по чл.201 ЗУТ във фазата по допускане на делбата, за да установи възможно ли е да се промени предназначението на имота и същият да бъде поделен между съсобствениците, т.е. възможно ли е от общия съсобствен УПИ да бъдат обособени самостоятелни имоти, съсобствеността върху които да бъде прекратена във втората фаза на делбеното производство. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №293/12.12.2011г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че делбата не би била несъвместима с предназначението на дворното място като обслужващо построените в него сгради в случаите, когато към момента на постановяване на решението в първата фаза на делбеното производство вече е налице проект за изменение и заповед за изменение на П., с която се обособяват отделни УПИ за собствениците на сградите. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно. Съсобственото дворно място, което е застроено със сгради, в които всеки един от съсобствениците притежава самостоятелен обект в индивидуална собственост, представлява обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС само ако от него при спазване на установените в ЗУТ правила не са обособени самостоятелни УПИ, всеки от които да обслужва притежаван в индивидуална собственост обект. И тъй като по допустимостта на делбата съдът се произнася в първата фаза на делбеното производство, в тази фаза следва да се извърши преценката за възможността от застроения съсобствен УПИ да бъдат обособени два или повече самостоятелни имота, отговарящи на изискванията на ЗУТ, ако с исковата молба или становищата на останалите съделители са въведени доводи, че подобна възможност съществува. В настоящия случай след като от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че от процесния имот могат да се образуват два нови имота с равна площ, които ще отговарят на изискванията на чл.19, ал.1, т.1 ЗУТ, представени са и скици-геодезическо заснемане на имота с координатен регистър и скица-предложение за делба на ПИ, неправилно съдът е приел, че дворното място представлява обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС без да изследва въпроса за възможността по предвидения в ЗУТ ред да бъдат обособени два самостоятелни УПИ, всеки от които да обслужва една от самостоятелните сгради в имота. При наличие на данни, че съществува възможност от съсобствен УПИ да бъдат обособени два самостоятелни имота, съгласно чл.201 ЗУТ съдът изисква становище от общинската администрация относно поделяемостта на имота при спазване изискванията на чл.19 ЗУТ, като това съдопроизводствено действие съдът следва да извърши независимо дали някой от съделителите е отправил подобно искане /достатъчно е, че съдът е сезиран с иск за делба/ и ако главният архитект на общината нареди да се изработи мотивирано предписание до страните за изработване на проект за изменение на действащия П.-да даде указания, свързани с изпълнение на даденото предписание, както и за последиците от неизпълнението. В настоящия случай, след като по делото не е установено да е налице анимус у Н. и М. М. да придобият повече права от тези , които притежават, нито по отношение на останалите съсобственици да е демонстрирана ясно и по несъмнен начин промяна в намерението, с което е упражнявана фактическата власт върху ½ идеална част от имота, въззивният съд правилно е приел доводите на съделителите А. Н. М., Н. П. М. и М. Н. М. за придобиване по давност на реална част от дворното място от 390кв.м. и доводите за равенство в правата на съделителите от процесното дворно място за неоснователни. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче съдът не е извършил предвидените в чл.201 ЗУТ действия , поради което по реда на чл.293, ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и делото-върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд с указания за извършване на преценка за допустимостта на делбата след изпълнение на предвидената в чл.201 ЗУТ процедура. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския окръжен съд-Х. граждански състав, постановено на 11.02.2015г. по в.гр.д.№ 1882/2014г. в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от А. Н. М., Н. П. М. и М. И. М. против С. Д. Г. иск за допускане на съдебна делба на поземлен имот с идентификатор 56784.534.163 по К. на [населено място], с предназначение-урбанизирана територия, ползване-ниско застрояване, с площ от 780кв.м., при съседи:56784.534.176, 56784.534.162, 56784.534.915 и 56784.534.164 и ВРЪЩА делото на Пловдивския окръжен съд за ново разглеждане от друг въззивен състав. Председател: Членове: