Р Е Ш Е Н И Е № 7 Гр.София, 26.02.2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретар ИЛ.РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора АТ.ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 891/2020 година. Касационното производство е образувано по жалба на подс. Г. Х. Г. (лично) и на защитника му адв. С. В. срещу въззивно решение № 103 от 21.07.2020г., постановено по ВНОХД № 644/2019г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. И в двете жалби и допълненията към тях се релевира касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК относно тази част от решението на въззивния съд, с която е потвърдена първоинстанционната присъда по чл.253 НК. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил решението си с данните за влязла в сила присъда в Кралство Белгия по отношение на подс. Г. за същото деяние „пране на пари“, за което се води и настоящото производство пред българския съд. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и прекратяване на наказателното производство на основание чл.24, ал.1,т.6 НПК. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия – адв. В. заявява, че поддържа жалбата с направените в нея възражения и искания. Акцентира на незаконосъобразния отказ на съда да се съобрази с постановената белгийска присъда. Защитникът адв. К. се присъединява към аргументите на другия защитник. Ангажира доводи и за липса на мотиви към атакуваното решение, относно обективните признаци на престъплението по чл.253 НК. Счита, че е налице и касационното основание по чл.354, ал.1,т.3 НПК. Подсъдимият лично в своя защита заявява, че поддържа изложеното от защитниците му. Защитникът на подс.Д.Г., адв.А. / от когото не е постъпила касационна жалба/ счита, че решението следва да се остави в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура е на становището, че решението не страда от посочените в касационната жалба пороци. Не намира за необходимо изследването на въпроса с постановената в Белгия присъда. Намира, че не са допуснати процесуални пропуски, че деянията са доказани от обективна и субективна страна и решението следва да се остави в сила. В последната си дума пред настоящата инстанция подсъдимият Г.Г. иса делото да се върне за ново разглеждане. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 32 от 10.09.2019г., постановена по НОХД № 475/2018г., Окръжен съд гр. Стара Загора е признал подс. Г. Х. Г. и Д. И. Г. за виновни в извършване на престъпление по чл.253, ал.7, вр. ал.5, вр. ал.4, вр. ал.2, пр.2,3, вр.ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК по отношение на подс. Д. Г. и във вр. чл.20, ал. 3 и 4 НК за подс. Г. Г., като са им наложени наказание от 10 години и 6 месеца „лишаване от свобода“ и „глоба“ от 20 600лв. за подс. Г. Г. и 5 години и 6 месеца „лишаване от свобода“ и „глоба“ от 10 000лв. за подс. Д. Г.. Със същата присъда двамата подсъдими са признати за виновни и осъдени и за престъпление по чл.309, ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК, като на подс. Г. Г. е наложено наказание от 1 година и 3 месеца „лишаване от свобода“, а на подс. Д. Г. – 6 месеца „лишаване от свобода“. Подс. Г. Г. е признат за виновен и в извършване на престъпление по чл.308, ал.1, вр. члл.20, ал.2 НК, като му е наложено наказание от 1 година и 7 месеца „лишаване от свобода“. Подс. Д. Г. за признат за виновен и осъден за престъпление по чл.316, вр. чл.308 НК и му е наложено наказание 9 месеца „лишаване от свобода“. На основание чл.23 НК на подс. Г. Г. е определено да изтърпи едно общо наказание, най-тежкото - 10 години и 6 месеца „лишаване от свобода“ при първоначален „строг“ режим и е присъединено наказанието „глоба“ от 20 600лв. На основание чл.68 НК е приведено в изпълнение отложеното наказание от 2 години и 10 месеца „лишаване от свобода“, постановено по НОХД № 326/2012г. на ОС Стара Загора. На основание чл.23 НК на подс. Д. Г. е определено да изтърпи едно общо наказание, най-тежкото - 5 години и 6 месеца „лишаване от свобода“, при първоначален „строг“ режим и е присъединено наказанието „глоба“ от 10 000лв. На основание чл.25 НК на подс. Д. Г. е определено едно общо наказание по НОХД № 306/2016 на ОС Стара Загора, НОХД № 2284/2016г. на РС Стара Загора НОХД № 239/2016г. на РС Нова Загора, НОХД 494/2016г. на РС Нова Загора и НОХД № 475/2018г. на ОС Стара Загора в размер на 5 години и 6 месеца „лишаване от свобода“ и глоба от 10 000лв. На основание чл.25, ал.2 НК е приспаднато изтърпяната част от наказанията. По повод постъпила въззивна жалба от страна на подс. Г. Г. и защитника му е инициирано производство пред АС Пловдив. С решение №103 от 21.07.2020г. по ВОНХД № 655/2019г. по опис на АС Пловдив присъдата на окръжния съд е било потвърдена изцяло. Върховният касационен съд намира жалбата за основателна. Основното оплакване, дало повод на касатора да сезира върховната инстанция, е свързано с приложението на принципа „non bis in idem“. И въпреки, че аргументите са интерпретирани като касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК, всъщност става въпрос и за правилното приложение на материалния закон - касационно основание по чл.348, ал.1,т.1 НПК. Подсъдимия Г. Г. и защитниците му твърдят, че за престъплението по чл.253 НК - „пране на пари“, за което е признат за виновен и осъден по настоящото дело, има вече влязла в сила присъда на Първоинстанционния франкофонски съд в гр. Брюксел, Кралство Белгия по дело 14R 40384, поради което производството пред българския съд следва да се прекрати на основание чл.24, ал.1,т.6 НПК. Отправя се критика към аналитичната дейност на въззивния съд, липсата на процесуална активност за събиране на нужните доказателства за чуждестранната присъда и нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че резултатите от тези пропуски са грешни изводи на въззивната инстанция за това, че след като белгийската присъда не е призната по реда на чл.463 и сл. НПК, тя няма действие на територията на страната ни и не би могла да се вземе предвид от българския съд. Аргументите на подсъдимия и на защитникът му имат своето законово основание. Немотивираният отказ на въззивната инстанция да изиска присъдата на белгийския съд обосновава допуснато съществено процесуално нарушение, рефлектиращо върху правото на защита на подсъдимия. Безспорно съдът не е задължен да уважава всяко едно искане на страните, но за него винаги остава задължението да изложи съображения. Липсата на правно защитима аргументация не обективира волята на съда и лишава страните от възможност да реализират пълноценно процесуалните си права. Не на последно място, в конкретния казус въззивният съд е постановил крайния си съдебен акт при доказателствен дефицит, който пряко рефлектира върху обективността на производството и всестранността при изследване на всички обстоятелства, относими към разкриване на обективната истина (чл.13 и чл.14 НПК). От друга страна се илюстрира погрешното разбиране на въззивната инстанция за същността на принципа „non bis in idem“, смисълът на разпоредбата на чл.8 НК, както и на целите на производството по признаване и изпълнение на чужди присъди по чл.463 и сл.НПК, в каквато насока са и възраженията на касатора. За да вземе отношение по наведените доводи, касационната инстанция следва да направи някои предварителни разяснения за действието и значението на принципа „non bis in idem“ в светлината на общоевропейското законодателство. Няма спор, че в българското наказателно право - чл.24, ал.1,т.6 НПК, съществува забрана едно лице да бъде съдено два пъти за едно и също деяние. Въпроси възникват, когато казусът предлага колизия между юрисдикциите на различни държави- напр. при осъществено деяние от гражданин на една държава членка на Европейския съюз на територията на друга държава членка; при пострадали лица от една държава от деяние осъществено на територията на друга; при трансграничните престъпления и други подобни случаи с международен елемент. Утвърждаването на принципа „non bis in idem“ в рамките на Европейския съюз е въведено с приемането на разпоредбата на чл. 54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (КПСШ) от 14 юли 1985 година, според който "Лице, което е осъдено в една договаряща страна, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща страна, при условие, че когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение или не може да се изпълни по силата на законите в договарящата страна, в която е произнесена." Ангажиментите на нашата страна произтичат от условията за присъединяването ни към ЕС, сред които е и задължителният характер на разпоредбите на правото от Шенген, които се прилагат от датата на присъединяването ни към Съюза (Протокол относно условията и договореностите за приемане на Р. България и Румъния в ЕС, чл. 4, параграф 1 и Приложение ІІ, чл. 2). С други думи, допустимостта на повторното наказателно производство е определена от „условие за изпълнение“. В разпоредбата на чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), която има задължителна правна сила за Р. България с подписването на Договора от Лисабон от 13.12.2007 година, в сила от 01.12.2009 година също предвижда, че никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона. Разликата между двете разпоредби е, че втората не съдържа допълнителното условие за изпълнение на наложената санкция или тя да е в процес на изпълнение или да не може да бъде изпълнена в страната, в която е произнесена. Колизията между тях намира разрешение в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), като особен акцент се поставя на решението на Съда по делото Spasic, постановено по повод преюдициално запитване от Нюрнбергския висш областен съд, Германия (дело С-129/2014 година). Със същото се поставят известни ограничения в приложението на принципа, като целта е преодоляване на възможната безнаказаност, която има опасност да се постигне. Изложените доводи до тук обосновават необходимостта, във всеки случай, в който има данни по делото, че срещу едно лице, се е водило наказателно производство в друга държава членка на Европейския съюз за същото деяние и че е налице влязла в сила присъда, да се изискват и прилагат официални документи, удостоверяващо това обстоятелство, както и сведение дали е изпълнено наложеното с нея наказание. Отказът на въззивния съд да попълни доказателствата по делото с информация за съществуването на влязлата в сила присъда на белгийския съд срещу подсъдимите по настоящото дело за идентично деяние с това по чл.253 НК е довело до постановяване на решение при доказателствен дефицит, който води до нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Преодоляването на същия изисква попълването на делото с нужната информация от белгийските власти за съдържанието на постановената присъда срещу подс. Г. Г. и подс. Д. Г.. На следващо място ще стои въпросът предприети ли са мерки за изпълнението й, за което ще са относими не само доказателствата относно процедура по чл.463 НПК, но и евентуално данни за издадена Европейска заповед за арест с оглед изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Наличието на регистрирано дело пред Евроджъст би улеснило тази задача. Основната предпоставка за правилното разрешаване на настоящия казус с цел спазване на принципа „non bis in idem“ е съобразяването, което следва да се извърши от апелативния съд за "идентичност на деянието като съвкупност от неразривно свързани помежду си във времето и пространството съществено значими факти ("съществени елементи на нарушението"), независимо от правната квалификация на деянието като цяло и от защитавания правен интерес (в частта „idem“) - постигнато след анализ на редица принципни решения на СЕС и затвърдено в решението по делото "Золотухин срещу Русия". А подобна съпоставка не би могла да се осъществи, без да са приложени присъдата и мотивите на белгийския съд. В случай на установяване на подобна идентичност, ще подлежи на анализ и въпросът за предприетите мерки за изпълнение на наказанието, на които се отделя особено внимание по делото „Spasic“. Именно от правилното решаване на тези въпроси зависи възможността за провеждането на наказателно производство срещу подсъдимия. Принципно са основателни възраженията на защитата, че за извършването на необходимото „вземане предвид“ съобразно чл.8 НК не се налага изпълнение на процедурата по чл.463 НПК. Последната предвижда не само признаване, но и изпълнение на присъдата на чуждия съд. Безспорно законодателството ни забранява изпълнението на непризната по съответния ред чужда присъда, но не и зачитането на нейните вторични правни последици. И докато по реда на чл. 463 и сл. от НПК се признават присъди на чуждестранен съд, с цел да бъдат изпълнени в България, то когато не става въпрос за изпълнението им, а за зачитане на правните последици на чуждестранната присъда, редът по чл. 463 и сл. от НПК е неприложим. От своя страна, нормата на чл.8, ал.2 НПК синхронизира законодателството ни с Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета от 24 юли 2008 година за вземане предвид присъдите, постановени в държавите членки на Европейския съюз в хода на новообразувани наказателни производства и е относим към вземане предвид на присъди срещу същото лице, но за други деяния, постановени в различни държави (чл.3, параграф 1) - напр. с оглед приложението на чл.23, 25 НК. Следователно тези две законови разпоредби нямат пряко отношение към разискваните тук въпроси относно приложението на принципа "non bis in idem" и разпоредбата на чл.24, ал.1,т.6 НК. Предвид изложеното, касационната инстанция счита, че следва частично да се отмени решението на Апелативен съд Пловдив досежно деянието по чл.253 НК и в частта за последиците, произтичащи от това - приложението на чл.23 и 25 НК, и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Не биха могли да се изпълнят исканията на защитата за упражняване правомощията на настоящата инстанция по чл. 354, ал.1, т.2, вр. чл.24, ал.1, т.6 НПК, тъй като без изискването и прилагането на чуждата присъда и нейната съпоставка с деянието по чл.253 НК не може да се извърши законосъобразен доказателствен анализ, респективно не би могло правилно да се приложи законът. Невъзможността касационният съд да попълва делото с нови доказателства, на базата на които да прави нови фактически изводи, води до отмяна на решението и връщане на делото на апелативния съд за ново разглеждане. След изискване на посочените доказателства, въззивният съд следва да направи съпоставка между престъплението по чл.253 НК и това, за което е постановена белгийската присъда, за да обоснова изводите си дали деянията са тъждествени (idem) и дали евентуално влязлата в сила присъда на белгийския съд възпрепятства повторното съдене и наказване (bis) в рамките на настоящото производство пред българския съд. Изводите си въззивният съд следва да съобрази и с решението по дело № С-129/2014г. на Съда на Европейския съюз (делото „Spasic"), внасящо ограничения в принципа „non bis in idem“, а именно прогласената възможност да се води наказателно производство против лице, осъдено в друга държава за същото деяние, при бездействие на осъдилата го държава да изпълни наказанието. Обжалването на въззивното решение от подс. Г. Г. ще има своите процесуални последици и спрямо подс. Д. Г., въпреки че той не е упражнил правото си на касационна жалба. Това се обуславя от формата на усложнена престъпна дейност между двамата - съучастие, при която е извършено деянието по чл.253 НК. В подобна насока е и поизнасянето на Върховния касационен съд в Тълкувателно решение № 5 от 21.05.2018 г. по т. д. № 5/2017 г., на ОСНК . В т.4 от същото е посочено, че „Когато с присъдата или решението са осъдени няколко подсъдими, за няколко деяния, и съдебният акт е обжалван или протестиран частично - само по отношение на част от дейците и/или част от деянията, присъдата или решението във всички части и за всички подсъдими влизат в сила с постановяване на акта на въззивната инстанция, когато този акт е окончателен, а ако подлежи на обжалване - с постановяване на решението на касационната инстанция.“ Тъй като с касационната жалба подс. Г. Г. обжалва произнасянето на въззивния съд единствен досежно обвинението по чл.253 НК, то отново в светлината на споменатото тълкувателно решение настоящата инстанция преценя, че неатакуваната част на решението - относно деянията по чл.309, вр. чл.20 НК за двамата подсъдими, по чл.308 НК – за подс. Г. Г. и по чл.316 НК за подс. Д. Г., има самостоятелно значение и не зависи от частта на съдебния акт досежно деянието по чл.253 НК. Изводите на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото, независимо какви ще са те, ще имат самостоятелно значение на фона на останалата престъпна деятелност на двамата подсъдими, а това прави възможно разглеждането им отделно. Касационната инстанция не счита, че са налице предпоставките за иницииране на процедура по глава 37 НПК. На този етап от наказателното производство не се констатира нужда от тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз в областта на сътрудничеството по наказателни дела. Принципно тълкуването е свързано с преодоляване на неясноти или противоречия при прилагане на законодателството на Европейския съюз, а такива предпоставки в случая не се установяват. Предвид гореизложеното, жалбата на подсъдимия Г. Г. и на защитника му е основателна, като на основание чл.354, ал.3, т.2 и 3 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 103 от 21.07.2020г., постановено по ВНОХД № 644/2019г. по описа на Апелативен съд-Пловдив в частта , с която е потвърдена присъдата на ОС Стара Загора, с която подс.Г. Х. Г. и Д. И. Г. са признати за виновни и осъдени за престъпление по чл.253 НК и произтичащите от това последици- чл.23, 25 НК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тази част от друг състав на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.