Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 20.07.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5642 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. А. М. и Д. А. М., чрез пълномощника им адв. М. Ц., против въззивното решение № 1025 от 18.05.2015 год. по гр. д. № 3722/2014 год. на Софийския апелативен съд. С него е отменено първоинстанционното решение от 27.02.2014 год. по гр. д. № 6348/2012 год. на Софийски градски съд и вместо това са отхвърлени предявените от касаторите срещу К. М. К. и Л. Х. К. субективно и обективно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване по отношение на тях, че ищците са собственици на основание реституция, делба и дарение, както и на евентуално предявеното основание придобивна давност, на описания имот - апартамент на третия етаж /първи над галерията/, в западното крило на сградата, намираща се в [населено място], [улица], подробно описан, със застроена площ от 133.53 кв. м., заедно с избено помещение № 3, заедно с 50% ид. ч. от таванското подпокривно пространство на западното крило на сградата, със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, представляващо имот пл. № 24 /стар парцел ХХІ/ в кв. 33 по плана на [населено място], м. „ГГ Ц.-З. Г-14” /стара м. ГГЦ –З. Г-14/, цялото от 632.75 кв. м., при описаните граници. Касаторите поддържат наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и искат отмяната му, като вместо него предявените искове бъдат уважени, с присъждане на направените разноски. Ответниците К. и Л. К., чрез пълномощника им адв. П. оспорват жалбата и искат въззивното решение да се остави в сила. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото - ищците, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 28 от 21.01.2016 год. на ВКС. В него е прието, че процесуалноправният въпрос относно пределите на силата на пресъдено нещо по отношение спорното материално право, предмет на делото е релевантен за изхода на спора, тъй като съдът се е позовал на приключили между страните производства по предявени искове по чл. 233 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, като приел, че решенията по тях са формирали сила на пресъдено нещо относно претендираното в настоящето производство право на собственост. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при констатирано противоречие по горния въпрос с т. 18 от ТР № 1/2000 год., както и с цитираните от касаторите решение № 143 по т. д. № 1100/09 год. І т. о. и решение № 1 по гр. д. № 791/2000 год. на ВКС. Прието е наличие на противоречие със задължителна съдебна практика, представена от касаторите, и по въпросите за спиране и прекъсване на придобивната давност с оглед на приетото в нея, че ищецът не би могъл да прекъсне течението на собствената си давност. По поставения процесуалноправен въпрос, настоящият състав приема следното: Съгласно чл. 298 ГПК решението влиза в сила само между същите страни и техните универсални и частни правоприемници, придобили права в хода на процеса, по отношение на предявеното основание на спорното право и заявеното искане, като произнасянето по тях се съдържа в диспозитива на съдебното решение, като концентриран израз и краен извод за това дали спорното право съществува на предявеното от ищеца основание, а при отрицателен установителен иск – дали ответникът притежава отричаното от ищеца право, и то на всички възможни основания, които последният следва да релевира с оглед преклудирането им при уважаване на иска. Диспозитивът на решението съдържа какво постановява съдът по съществото на спора– чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК, а съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК към решението се излагат мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. Мотивите не са част от него, затова ако страната иска да се формира сила на пресъдено нещо по едно преюдициално отношение, тя следва да го въведе като предмет на спора с предявяването на инцидентен установителен иск, съгласно чл. 212 ГПК. В противен случай съдът ще обсъди това преюдициално отношение в мотивите, за да реши спора, предмет на делото, но по него няма да се формира сила на пресъдено нещо, с изключенията по чл. 298, ал. 4 ГПК, поради което и разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК ще е неприложима. С оглед на горното, съображението на въззивния съд за идентичност на предмета на приключилите с влезли в сила решения производства между същите страни по исковете по чл. 233 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД противоречи на горната задължителна съдебна практика, която се споделя изцяло от настоящият състав. „Различните претенции досежно защитата на едно и също материално право – правото на собственост, възникнало на основание чл. 1 ЗВСОНИ върху процесния имот” /както се сочи във въззивното решение/ са предмет на постановените по тях съдебни решения, именно спорното право – в производството по гр. д. № 7071/96 год. СРС е връщането на вещта от наемателите, в другото производство по гр. д. № 7882/03 год. СРС – претендираното обезщетение за неоснователно обогатяване. Произнасянето в мотивите на влезлите в сила решения по тези претенции по въпроса за принадлежността на правото на собственост у ищците по тях, като предпоставка за основателност на заявеното право, представлява произнасяне по един преюдициален въпрос, по който сила на пресъдено нещо с решенията не е формирана, тъй като това право не е било спорното, предмет на приключилите дела. Затова и не е налице основание за непререшаемост на настоящия спор по предявения установителен иск за собственост на заявените от ищците основания, съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК, което освен това би обосновало извод за недопустимост, а не за неоснователност, както е процедирал въззивният съд. Като се е позовал на мотивите на влезлите в сила съдебни решения по приключилите дела, с които исковете по чл. 233 и чл. 59 ЗЗД на настоящите ищци са били отхвърлени, за да отхвърли предявения иск за собственост, въззивният съд е нарушил чл. 236, ал. 2, чл. 298 и чл. 299 ГПК, поради което и постановеното решение е неправилно. Същото следва да се отмени и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед извършване на съдопроизводствените действия по произнасяне по същество на предявените искове за собственост на поддържаните от ищците основания. По евентуално предявеното такова – придобивна давност, произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение също е в противоречие на задължителната съдебна практика по въпроса за прекъсване на давността по чл. 116, б. „б” ЗЗД, както и по приложението на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД с оглед приетото, че до постановяване на решението с № 568 от 14.03.11 год. по гр. д. № 35/09 год. ІV г. о. на ВКС давност за ищците не е текла. Изводът не е съобразен с обстоятелството, че производството, завършило с горното решение на ВКС е по иск, предявен от лицата, претендиращи да са собственици, срещу наемателите за връщане на имота по чл. 233 ЗЗД, поради което и с предявяването му давността в тяхна полза, която релевират, не може да бъде прекъсната с този техен иск. Същото важи и за другият, предявен от тях иск, за заплащане на обезщетение, поради което и при новото разглеждане въззивният съд следва да съобрази и прецени доказателствата в тази насока при евентуално произнасяне по това основание за претендираното от ищците право на собственост. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските пред касационната инстанция, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 1025 от 18.05.2015 год. по гр. д. № 3722/2014 год. на Софийския апелативен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: