4 Р Е Ш Е Н И Е № 272 С. 05.10.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на 20 септември две хиляди и единадесета година в състав: Председател: Ценка Георгиева Членове: М. И. И. П. При секретаря Анжела Богданова, като изслуша докладваното от съдията Ц. Г. гр.д. № 1637/2010г., за да се произнесе взе пред вид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 457 от 14.04.2011г., постановено по настоящото дело № 1637/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд, № 877 от 24.06.2010г. по в.гр.д. № 746/2010г. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос дали обезщетението при неизпълнение на договор по чл. 234 КТ се дължи за целия период, за който работникът/служителят се е задължил да работи след придобиване на квалификация, или обезщетение се дължи само за периода на неизпълнение на договора. Ответникът по жалбата Агенцията по заетостта [населено място] не е изразил становище. По поставения въпрос ВКС намира следното: Уредбата на професионалната квалификация по КТ е изградена върху договорния принцип, като в рамките на договорната свобода на страните е установена известна закрила на труд – например максимален срок на задължението по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ за работа при този работодател. Съгласно чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ с договора за повишаване на квалификацията страните могат да предвидят отговорност при неизпълнение на поетото от работника/служителя задължение да работи при работодателя определен срок. Целта на разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. За разлика от договора за ученичество /чл. 230-232 КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора, или се дължи цялата сумата за разходите по обучението. Следователно този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. Във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. По основателността на касационната жалба: За да уважи иска въззивният съд е приел, че ответницата С. Т. не е изпълнила задължението си по сключения на основание чл. 234 КТ между страните договор за повишаване на квалификацията, да не прекратява едностранно трудовия договор за срок от три години след придобиване на новата квалификация. Разгледал е иска на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД като е присъдил пълния размер на разноските за обучението, независимо от това, че през част от тригодишния период служителката е работила в Агенцията по заетостта по служебно правоотношение. Приел е, че задължението е неделимо, поради което е без значение колко време ответницата е работила при работодателя след приключване на квалификационния курс, след като не е спазила уговорката това да бъде не по-малко от 3 години. Предвид дадения по-горе отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се извърши тълкуване на сключения между страните договор за повишаване на квалификацията. С договора по чл. 234 КТ жалбоподателката се е задължила да не прекратява едностранно трудовия си договор с Агенцията по заетостта до 3 години след завършване на обучението, а при неизпълнение на това задължение „да възстанови на работодателя всички изплатени възнаграждения за ползвания платен служебен отпуск, средствата, изразходвани за обучението по т. 1.2., както и пълния размер на командировъчните разходи за обучението”. От цитираното съдържание на договора ясно следва, че се дължат изцяло всички изплатени възнаграждения за ползвания платен служебен отпуск и пълния размер на командировъчните разходи. Относно разходите за обучението, поради липса на конкретизация, следва да се изходи от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Както бе посочено работата при този работодател за срока на договора цели освен друго и да компенсира разходите за обучение. Поради това в сходни случаи /например чл. 232, ал. 3 КТ, чл. 35, ал. 3 ЗДСл/ дадените от законодателя разрешения са за възстановяване на разходите по обучението в размер, съответен на неизпълнението. Т. е. задължението за работа през определен срок не е неделимо, както е приел въззивният съд. А щом задължението не е неделимо, добросъвестността и забраната за неоснователно обогатяване изискват компенсацията да обхваща действително претърпените вреди, а те в случая се съизмеряват с неизпълнената част от договора. По изложените съображения ВКС намира жалбата за частично основателна. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на направените разходи за обучение е 1349 лв. На остатъка до 3 г. – 2 г., 0 м. и 14 дни, съответства сумата 916,78 лв. от разходите за обучение. Към тази сума следва да се добави сумата 971,93 лв., съставляваща размерът на ползвания служебен отпуск, която както бе посочено по-горе се дължи изцяло, или общият размер на задължението е 1888,71 лв. Поради направено изявление за погасяване на вземането чрез плащане и установяване на плащане по изп. дело след предявяването на иска на сумата 1814,36 лв. със заключението на допълнителната експертиза /л. 54-56/, искът е основателен за сумата 74,35 лв., а за разликата до пълния му размер следва да се отхвърли като погасен чрез плащане. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени в частта, с която искът е уважен за сумата 432,22 лв., разликата над 74,35 лв. до уважения размер от 506,57 лв., и да се отхвърли в тази част. Решението следва да се отмени и в частта относно присъдените разноски и държавна такса, като се присъдят разноски на ищеца в размер на 508 лв. и държавна такса в размер на 75,55 лв., както и законната лихва върху сумата 1888,71 лв. от предявяването на иска 21.07.2006г. до окончателното изплащане. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Варненския окръжен съд, № 877 от 24.06.2010г. по в.гр.д. № 746/2010. В ЧАСТТА, с която е присъдена сумата 432,22 лв. /разликата над 74,35 лв. до 506,57 лв./, дължима от С. И. Т. по договор за повишаване на квалификацията, разноски по делото, държавната такса и законната лихва, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Агенцията по заетостта [населено място] против С. И. Т. от [населено място] за заплащане на сумата 432,22 лв. /разликата над 74,35 лв. до 506,57 лв./, дължима от С. И. Т. по договор за повишаване на квалификацията. ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в частта, с която С. И. Т. е осъдена да заплати на Агенцията по заетостта сумата 74,35 лв. разходи за обучение по договор за повишаване на квалификацията. ОСЪЖДА С. И. Т. от [населено място] да заплати на Агенцията по заетостта законната лихва върху сумата 1888,71 лв. считано от 21.07.2006г. до окончателното изплащане, и сумата 508 лв. разноски по делото, а на ВКС да заплати сумата 75,25 лв. държавна такса. РЕШЕНИЕТО е окончателно. Председател: Членове: