4 Р Е Ш Е Н И Е № 119 София, 26,11,2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Емил Марков при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 871 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 191/15.ІІІ.2010 г. по настоящето дело, постановено в пр-во по чл. 288 ГПК, касационният контрол по отношение атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 11.VІ.2009 г. по гр. д. № 292/09 г., е бил допуснат при релевирана от страна на жалбоподателя „Т.” ЕООД-гр. Ст. З. вероятност същото въззивно решение да е процесуално недопустимо, в каквато хипотеза ВКС е длъжен да се произнесе по съществото на постъпилата редовна касационна жалба. Тази обвързаност произтича от задължителните са съдилищата в Р. постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. В откритото с.з. пред настоящата инстанция страните по спора не са ангажирали становища. Като взе предвид оплакванията и доводите в жалбата на „Т.” ЕООД – гр. Ст. З. относно правилността на атакуваното въззивно решение, Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Касационната жалба е основателна. Постановеното от Пловдивския апелативен съд решение е процесуално недопустимо. За разлика от първостепенния съд, въззивната инстанция е разгледала като главен осъдителен иск, какъвто не е бил предявен, вместо да се произнесе по съществото на действително заявената искова претенция. Това пряко е рефлектирало и върху разрешението по обективно кумулативно съединения иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. На първо място с обжалваното решение е било прието, че източник на задълженията на ответното „Т.” ООД към ищцовото „Т.” ЕООД имал сключеният помежду им на 1 май 2003 г. договор, озаглавен „Допълнително споразумение към договор за наем от 01.07.2002 г.”, но квалифициран от въззивния съд като заем за послужване, при прекратяването на който ликвидацията на правоотношенията между страните се уреждала „по друг начин при неизпълнение на задълженията на заемателя по чл. 249, ал. 1 ЗЗД за своевременно връщане на и-мота”, а на второ място - че правното основание на претенцията за главница на търсеното обезщетение в размер на сумата 40 743.88 лв. е по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото да се търси обезщетение извън хипотезите на чл. 55 ЗЗД възниква именно когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Разпоредбата на чл. 248 ЗЗД изрично предвижда, че при заема за послужване намира съответно приложение чл. 233 ЗЗД досежно задължението за връщане на вещта, но не препраща и към иска на бившия наемодател за обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Процесната облигационна претенция е била във връзка с прекратена след датата 1.ІХ.2004 г. договорна връзка между страните по спора, при която връщане на вещта, която е била предмет на ползването, основано върху този договор, безусловно се дължи – независимо от това дали последният е бил наемен или договор за заем за послужване. Решаващият правен извод на Пловдивския апелативен съд за отхвърляне на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД обаче, е бил основан върху представата, че меродавен бил видът на вече прекратената договорна връзка между страните по спора, понеже с предоставянето на процесната сервизна база от 488 кв.м. за безвъзмездно ползване /по договор за заем, вместо по договор за наем/ „ищецът не може да претендира заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на имота”. Изложеното налага извод, че практически Пловдивския апелативен съд се е произнесъл по иск с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, с какъвто не е бил сезиран, вместо по субсидиарния иск чл. 59, ал. 1 ЗЗД, по който в действителност е било постановено отмененото в обжалваната негова осъдителна част първоинстанционно решение на Старозагорския ОС. Погрешната правна квалификация, която последният е дал на главната искова претенция на „Т.” ЕООД срещу ответното „Т.” ООД, а именно по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, вместо първоначално приетата от него в доклада по чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, не рефлектира върху допустимостта на съдебния акт по съществото на облигационния спор Поради това ще следва да бъде обезсилено само атакуваното въззивно решение, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 145 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 10.VІ.2009 г., постановено по гр. дело № 292/09 г. В Р Ъ Щ А делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Решение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т. д. № 871 по описа за 2009 г.