Р Е Ш Е Н И Е № 153 София, 10. 07. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на шести юни две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 889/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 92 от 19.02.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 101 от 12.06.2012 г. по в. гр. д. № 1107/2011 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която са уважени предявените срещу А. К. Т. и Г. В. М. искове за ревандикация на парцел V-... от кв. 35 по плана на [населено място] от 1972 г., целият с площ 494 кв. м., заедно с жилищната сграда, построена върху него. В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт.
От ответниците по касация - ищци по делото, И. А. К. счита, че касационната жалба е неоснователна, М. А. Р., С. А. К. и В. А. М. не са взели становища.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за доказателствената сила на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, съставен по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./, и свързаните с него въпроси за приложението на чл. 143, ал. 1 ГПК /отм./ и разпределяне на доказателствената тежест при оспорване на такъв нотариален акт.
С ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /чл. 483 ГПК-отм./, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение.
С тълкувателния акт е разяснено също, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право.
По касационната жалба:
Спорният по делото парцел V-... от кв. 35 по плана на [населено място] от 1972 г., както и съседният му парцел ХVІІ-... от кв. 35 по плана на [населено място] /по отношение на който искът за ревандикация е отхвърлен и решението е влязло в сила/, са част от парцел ІV от кв. 52 по плана от 1928 г., собственост на В. Г. К., починал през 1997 г.
От събраните гласни доказателства е установено, че собственикът построил къщи за синовете си И. и Д., починали съответно през 1988 г. и 1991 г. като женени без деца: за И. - в спорния парцел, а за Д. - в парцел ХVІІ-..., в който и останал да живее заедно със съпругата си К. К. до 1991 г., след което бил настанен в дом за стари хора в [населено място] и там починал на 30.05.1997 г.
Въззивният съд приел, че двамата братя и съпругите им, макар да са упражнявали фактическа власт върху съответния имот, не са имали намерение за своене. За начало на давностното владение, упражнявано от Ф. К. К. - съпруга на И. К., следва да се приеме месец януари 1995 г., когато същата се снабдила с нотариален акт № 30 от 23.01.1995 г. за собственост по наследство и давностно владение на спорния парцел и построената в него жилищна сграда. Близо месец след това - на 09.02.1995 г., с н. а. № 63/1995 г., Ф. К. продала имота на сестра си - ответницата А. Т. по време на брака й с Г. М., но до датата на прехвърлителната сделка законоустановеният 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен не е бил изтекъл. При сключването на договора Т. не е станала собственица, тъй като и праводателката й не е била такава.
Същевременно въззивният съд приел за неоснователно и възражението на ответниците Т. и М. да са придобили правото на собственост по давност, тъй като по делото липсват категорични доказателства за осъществявана от тях фактическа власт върху имота.
При това положение и след като приел, че са установили правото на собственост на В. Г. К. върху парцела, а по приращение - и върху сградата, въззивният съд заключил, че собственици на основание наследствено правоприемство са ищците - негови низходящи.
Обжалваното решение е допустимо, като съображения в тази насока са изложени в определението, с което касационното обжалване е допуснато.
То, обаче, е неправилно, тъй като при преценката на противопоставеното от касаторите правопрекратяващо възражение за придобивна давност, изтекла в тяхна полза, а преди това - в полза на тяхната праводателка Ф. К., въззивният съд е допуснал нарушения на съществени процесуални правила, като не е обсъдил и преценил в съвкупност писмените и гласните доказателства, и е придал неправилно значение на договора за покупко-продажба от 1995 г.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Изтичането на срока не е достатъчно, за да настъпи вещноправният ефект на давността; необходимо е владелецът да се позове на нея. То може да стане с предявяване на иск за собственост, възражение по такъв иск, насочен срещу владелеца, както и при снабдяването с констативен нотариален акт по чл. 587, ал. 2 ГПК /чл. 483, ал. 2 ГПК - отм./.
В разглеждания случай по делото е установено, че след построяването на жилищната сграда /около 1961-1963 г./ в спорния имот заживял И. К.. Там, заедно със съпругата си Ф. К., с която сключили граждански брак през 1967 г., той живял до 1988 г., когато починал. След неговата смърт, но приживе на В. К., от когото имотът произхожда, Ф. К. се снабдила с нотариален акт за собственост на основание наследство и давностно владение.
Съобразно приетото с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, при оспорването му тежестта за опровергаване на придобивното основание пада на страната, на която този нотариален акт се противопоставя. В случая това са ищците - наследници по закон на В. К..
За да оборят доказателствената сила на нотариалния акт, те е следвало да проведат пълно обратно доказване, което, с оглед твърденията им, се свежда до опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание.
Това те не са сторили, защото данните по делото сочат, че И. К. е установил фактическа власт върху спорния имот, упражнявана след сключването на брака им заедно със съпругата му, като владението им е било спокойно и необезпокоявано. За квалифицирането му като такова релевантни са фактите, че не е било установена чрез насилие, а напротив - със съгласието на предишния собственик, който е построил къщата за сина си; че не е установено относно имота да е имало претенции от другите деца на собственика, нито от техните наследници след смъртта на собственика - състояние, продължило според гласните доказателства до преди около 3-4 години преди завеждане на делото според св. Д. А., който е съсед на имота, или 5-6 години според св. К. С..
Владението също така е било постоянно, непрекъснато, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя собствена.
Извод в този смисъл следва от показанията на св. К. А., установила, че за другите синове на В. К. - А. и А., построили къщи в горния край на селото, а за И. и Д. - в долния край, като строежа на къщите платил бащата, а братята помагали. Посочената свидетелка счита имота на И. и Ф. за техен дял. Това, че жилището е построено за И., се установява и от св. А. К. -роднина по съребрена линия с ищците, макар неговите показания да се различават частично от тези на св. А.. Той сочи, че е бил свидетел в нотариалното производство при снабдяването на Ф. К. с нотариален акт за собственост - обстоятелство, което не съобщил на В. К. /тогава жив/, защото заел, че «къщата е на децата му».
Свидетелските показания кореспондират с писмените доказателства, каквито са представените по делото технически проект от 1963 г., архитектурни планове и количествена сметка относно направата на новата жилищна сграда на името на И. и Д. К., удостоверения от общината [населено място], че спорният имот е деклариран на името на И. К. в имотните регистри през 1964 г. - доказателства, обективиращи собственическо отношение към вещта.
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с твърденията и доводите на страните налага да се приеме, че доказателствената сила на констативния нотариален акт № 30/1995 г. не е опровергана и не е доказано несъществуването на удостовереното с него право на собственост, придобито от Ф. К..
Дори да се приеме обратното, основателно се явява направеното от касаторите самостоятелно възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Св. Д. А. - без родство със страните и съсед на имота, е установил, че след закупуването му А. Т. и съпругът й установили владение, грижели се за имота, а когато не са имали възможност това правела по-голямата сестра на Т.; семейството и живяло в имота. В същия смисъл е свидетелствал и Е. П. - син на А. Т., чиито показания съдът преценява при приложение разпоредбата на чл. 172 ГПК. Св. А. К. също е установил, че доста време в имота живяли двете сестри на Ф..
Съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Сключеният с нотариален акт № 63/1995 г. договор за покупко-продажба несъмнено е основание, годно да направи купувача собственик, дори и продавачът да не е бил собственик /последното не обосновава нищожност като пречка за добросъвестност на владението/. Според чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, като същата според чл. 70, ал. 2 ЗС се предполага до доказване на противното.
Доказателства, от които да следва извод за недобросъвестност на приобретателката и на съпруга й при закупуването на имота през 1995 г., по делото не са ангажирани. От тогава до предявяването на исковете на 13.07.2006 г. е изтекъл период, по-дълъг от 5-годишния срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, необходим за придобиването на собствеността по давност.
С оглед на тези данни следва да се приеме, че като е уважил исковете за ревандикация, въззивният съд е постановил неправилно решение. То следва да се отмени при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК - допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствени правила /чл. 188, ал. 1 и 2, чл. 136 ГПК - отм./, са довели до необоснованост на фактическите и правни изводи относно принадлежността на правото на собственост, а оттам - и до нарушение на материалния закон. Изложените в този смисъл оплаквания в касационната жалба са основателни.
Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира исковете по чл. 108 ЗС за неоснователни. Съгласно чл. 99, предл. 1 ЗС, поради придобиването му от друг, ищците, като наследници на лицето, от което имотът първоначално е произхождал, са изгубили правата си върху същия, съответно - върху идеалните части, съответстващи на дяловете им в наследството, останало от В. Г. К.. Предявените от тях искове за защита на собствеността следва да се отхвърлят, без да се налага произнасяне по това дали за уважаване на иск по чл. 108 ЗС в осъдителната му част е необходимо ответникът да осъществява фактическа власт върху имота и към кой момент - въпрос, който ответниците /сега касатори/ са поставили във връзка с твърдението си, че не владеят имота, тъй като са се разпоредили с него в полза на трето за процеса лице.
Неоснователно при това положение е и искането за отмяна на констативния нотариален акт № 30/1995 г., по което обаче не следва да се постановява отделен диспозитив, тъй като същото не се релевира с отделен самостоятелен иск. Що се отнася до другия нотариален акт № 63/1995 г., като обективиращ сключването на сделка, той не подлежи на отмяна по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, съответно чл. 537, ал. 2 ГПК - вж. ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на касаторите следва да се присъдят разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 130.00 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 101 от 12.06.2012 г. по в. гр. д. № 1107/2011 г. на Благоевградския окръжен съд и потвърденото с него решение № 3837 от 02.08.2010 г. по гр. д. № 870/2006 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която са уважени предявените срещу А. К. Т. и Г. В. М. искове за ревандикация на парцел V-... от кв. 35 по плана на [населено място] от 1972 г., целият с площ 494 кв. м., заедно с построена върху него жилищна сграда, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. А. К., М. А. Р., С. А. К. и В. А. М. срещу А. К. Т. и Г. В. М. искове за ревандикация на парцел V-... от кв. 35 по плана на [населено място] от 1972 г., целият с площ 494 кв. м., заедно с построена върху него жилищна сграда.
ОСЪЖДА И. А. К., М. А. Р., С. А. К. и В. А. М. да заплатят на А. К. Т. и Г. В. М. сторените от тях разноски за водене на делото във всички инстанции в размер на 130 /сто и тридесет лв./ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|