Р Е Ш Е Н И Е № 240 гр. София, 07.12.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора С. Атанасова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 830 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия М. Н. Д. против въззивно решение № 54/01.06.2018 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 62/2018 г., с което е била потвърдена присъда № 49/21.02.2018 г. на Бургаския окръжен съд по НОХД № 50/2018 г. С тази присъда подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на две престъпления, осъществени в реална съвкупност, както следва: - по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК - за това, че на 09.07.2017 г., около 03.00 ч. в [населено място], от хотелска стая № *** в хотел „А.”, при условията на опасен рецидив, отнел от владението на А. С. движими вещи на обща стойност 242, 90 лв. с намерението противозаконно да ги присвои, поради което и във вр. с чл. 58а от НК му е било определено наказание 5 години лишаване от свобода, намалено с 1/3, като наложеното е 3 години и 4 месеца - и по чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за това, че на 09.07.2017 г., за времето от 04.19 ч. до 04.31 ч., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, използвал платежни инструменти (дебитна и кредитна карта „В.”) без съгласие на титуляра им А. С., като изтеглил парични суми на обща стойност 4150 лв. и деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и във вр. с чл. 58а от НК му е било определено наказание 5 години лишаване от свобода, намалено с 1/3, като наложеното е 3 години и 4 месеца и кумулативно глоба в размер на 500 лв. На основание чл. 23, ал. 1 и 3 от НК на подсъдимия е било наложено общо най-тежко наказание 3 години и 4 месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, като е било присъединено и наказанието глоба в размер на 500 лв. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди се, че потвърденото от въззивната инстанция наказание е явно несправедливо поради надценяване значението на предходните осъждания на подсъдимия, като се претендира намаляването му. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли за намаляване на наказанието му. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Доводите за явната несправедливост на определеното общо наказание, обусловено от наложените за отделните деяния по чл. 196 и по чл. 249 от НК, не се споделят от ВКС. Мотивите на въззивния съд разкриват последователно и коректно открояване, както и надлежна оценка на всички съществени обстоятелства от значение за правилното индивидуализиране на наказанието за всяко едно от престъпленията, включени в съвкупността съобразно предвидените предели. Индивидуалната тежест на всяко от деянията е била оценена съобразно спецификата им, като са били съобразени всички данни за личността на дееца, сред които с доминиращо значение са били отегчаващите, изводими от съдебното му минало. В тази връзка степента на неговата обществена опасност с основание е била отчетена като завишена предвид многобройните му осъждания (за които въззивният съд е събрал допълнителни доказателства, коментирани в мотивите), надхвърлящи необходимото за квалификацията за опасен рецидив за деянието по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 29 ал. 1, б. „а” и „б”от НК, като в тази връзка не е допуснато нарушение на изискването по чл. 56 от НК. Доколкото деянието по чл. 249, ал. 1 от НК не е било обвързано с рецидив, то в тази връзка съдебните инстанции оправдано са отчели всички предходни осъждания на подсъдимия като обстоятелства, отегчаващи отговорността му. Разгледана и в двата аспекта предходната престъпна дейност на Д. (с оглед броя и вида на извършените престъпления) явно свидетелства за трайно изградени престъпни нагласи към извършване на престъпления срещу собствеността, при това по еднотипен начин, без видима корекция и в кратко време след изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Макар въззивният съд да е констатирал липсата на основание за смекчаване на наказанията на подсъдимия поради направено самопризнание на ДП, отчитано от първата инстанция, то тази корекция не е довела до утежняване на отговорността му. Не са установени, а и не се изтъкват пред настоящата инстанция, други обстоятелства със смекчаващ характер, които да не са били съобразени и да налагат ревизия на наложените за всяко едно от престъпленията наказания от по 5 години лишаване от свобода, редуцирани на основание чл. 58а, ал. 1 от НК до 3 години и 4 месеца лишаване от свобода. В посочените размери те са справедливи, тъй като съответстват на извършеното и в пълнота обслужват всички цели на чл. 36 от НК, поради което и липсва необходимост от намаляването им, а съответно и на определеното общо наказание по чл. 23, ал. 1 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не е налице соченото касационно основание и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 54/01.06.2018 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 62/2018 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.