Р Е Ш Е Н И Е № 388 София, 06 ноември 2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Даниела Атанасова при секретар Л. Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП – Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 1055/2012 г. Касационното производство е образувано по бланкетна жалба на подсъдимия В. Н., изготвена от неговия упълномощен защитник адвокат Е. М. от АК-Сливен и допълнение към същата, изготвена от адвокат З. С. от САК, срещу въззивно решение № 163/8.11.2011 година по в н о х д № 461/2011 година по описа на Пловдивския апелативен съд. В жалбата е въведено касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК за нарушение на закона и за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и са направени две искания при условията на алтернативност след отмяна на въззивното решение – 1. подсъдимият да бъде оправдан от касационната инстанция или 2. делото да бъде върнато за ново разглеждане на първата или втората инстанция. В допълнението към жалбата са развити доводи както следва. По първото основание се твърде, че неправилно съдилищата не са приложили чл. 15 от НК, тъй като процесният случай представлява случайно деяние. Защитата се позовава на т. 9 от ТР № 28/28.11.1984 г. По второто основание в допълнението се възразява срещу изводите на съда, относно това, от кой момент пострадалият е представлявал опасност за движението на автобуса, управляван от подсъдимия и се твърди, че изводите са в резултат на произволни предположения. Защитата отново се позовава на цитираното тълкувателно решение, където в т. 6 е казано, че моментът на възникване на опасността за движението е въпрос фактически. Поддържа се в тази връзка, че разкриването на обективната истина, съгласно чл. 13 ал. 2 от НПК става само със средствата предвидени в НПК. Поддържа се и възражението, че съдът се е позовал на предположенията съдържащи се в автотехническата експертиза, като е заместил с това липсата на установени по надлежния ред факти, относно най-ранният момент, в който водачът е бил длъжен и е могъл да възприеме пострадалия. Последното възражение по това основание е, че съдът не е обсъдил тази хипотеза, която е развита от експерта Б. И. в съдебното заседание по н о х д № 380/2010 година на 28.09.2010 година, по повод на въпроса за възможността пострадалият да е прескочил мантинелата и да е навлязъл на мястото на удара. Твърди се, че въззивното решение е постановено в нарушение на принципите за изграждане на вътрешното убеждение по чл. 14 ал. 1 от НПК. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият се явява лично и с адвокат С. от САК. Последната поддържа жалбата и пледира по обсъдените доводи в допълнението към касационна жалба. Частните обвинители А. и А. Р. не се явяват, редовно призовани и се представляват от повереника им адвокат М., който възразява срещу жалбата и прави искане въззивното решение да се остави в сила. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата, по съображения, че съдът правилно е установил фактите по делото и не е допуснал твърдяните от защитата процесуални нарушения. Предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С атакуваното въззивно решение,Пловдивският апелативен съд е потвърдил изцяло присъда № 235/5.07.2011 година постановена по н о х д № 255/2011 година от Старозагорския окръжен съд, с която подсъдимият В. Н. е признат за виновен в това, че на 10.12.2009 година на път ІІ-66 в отсечката гр.Чирпан – гр.Стара Загора при управление на автобус „С.” е нарушил правилата за движение – чл. 20 ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Б. А. Р.-прест. по чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. с чл. 342 ал. 1 от НК. Потвърдено е и оправдаването на подсъдимия, относно обвинението да е нарушил правилата за движение по пътищата предвидени в чл. 20 ал. 1 от ЗДвП. Присъдата е потвърдена и в санкционната й част, с която на подсъдимия Н. е наложено наказание една година лишаване от свобода, условно, с тригодишен изпитателен срок, както и наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. Жалбата срещу въззивното решение е неоснователна. При проверката по делото се установи, че от фактическа страна обосновано двете предходни инстанции са приели, че пострадалият пешеходец Б. Р. се е движел в северната част на пътното платно в посока на гр.Чирпан, насрещно на движещите се по посока на гр.Стара Загора две превозни средства – това управлявано от подсъдимия Н. и това което той изпреварвал, управлявано от св. Й. П.. Времето е било в тъмната част на денонощието, а пострадалият бил облечен в тъмни дрехи. В момента на изпреварването двете превозни средства се движели успоредно, на къси светлини, от което пътното платно било напълно осветено. Автобусът управляван от подсъдимия се движел със 100 км/ч , а разстоянието за неговота пълно спиране е изчислено по експертен път на 87.8 м. Установено е, че същият е имал обективната възможност да забележи пострадалия Р. от разстоянието 90-95 метра. Изводите на предходните инстанции, че подсъдимият Н. е нарушил правилата за движение по пътищата, са направени на базата на допуснатите и изслушани в съдебно заседание две комплексни автотехнически експертизи, обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля П.. Обосновано е прието, че пострадалият пешеходец макар и неправомерно на пътното платно, /за което е прието съпричиняване/ нямаше да стане жертва на пътното транспортно престъпление, ако подсъдимият, като водач на процесния автобус беше взел своевременно мерки за спиране от момента на възникване на опасността на пътя. Самият подсъдим в обясненията си в съдебно заседание на 5.06.2011 година пред Старозагорския окръжен съд по н о х д № 255/2011 година, е казал: „Виждаше се цялата отсечка. Забелязах пострадалия в момента на изравняване на двата автомобила, може би на разстояние 10-15 метра”. Освен това, в същото съдебно заседание е обяснил, че при изпреварване управлява с повишено внимание, „като непрекъснато трябва да наблюдавам най-малкото да не се ударим двете машини.” Следователно, изводът на двете предходни инстанции, че в началото на маневрата изпреварване и по време на осъществяването й, подсъдимият е имал обективна възможност, осигурена от светлините на двете превозни средства да възприеме пешеходеца на пътното платно, кореспондира с данните по делото. Безспорни са и доказателствата за скоростта, с която се е движел подсъдимият /показанията на тахошайбата/, както и за опасната зона изчислена по експертен път. Подсъдимият не е направил всичко зависещо от него за да намали скоростта или да спре управлявания от него автобус при възникване на опасност на пътя. Практиката на съдилищата е последователна, че късното възприемане на опасността при обективна възможност да бъда възприетта своевременно, ангажира отговорността на дееца при настъпване на вредни последици. Обяснението на подсъдимия, че е целял преди всичко да запази живота на пътниците в автобуса, не е извинително обстоятелство, тъй като подсъдимият сам, виновно се е поставил в положение да не може да направи спасителна маневра. От изложеното следва, че предходните инстанции са направили законосъобразен извод, за това, че подсъдимият виновно е причинил смъртта на пострадалия, поради което тезата на защитата развита в допълнението към касационната жалба за наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, се явява несъстоятелна. Неоснователно е и възражението на защитата, че съдилищата не са обсъдили тезата развита в устния отговор на вещото лице Б. И. даден по н о х д № 380/2010 година, като отговор на хипотетичния въпрос на защитника на подсъдимия в този стадии на процеса, за възможността пострадалият да е прескочил мантинелата и така да се е озовал на пътя. Наистина от отговора личи, че това вещо лице е приел време от 3 секунди за извършване на прескачането, което като време скъсява времето за реакция на подсъдимия, от една страна, а от друга пострадалия попада в опасната зона. Това възражение е неоснователно, тъй като съдилищата са изключили тази хипотеза като възможна, с позоваване на приложения в съдебното производство снимков материал / л. 77 от н о х д № 380/2010 година/ от които се вижда гъстата растителност непосредствено до мантинелата, посочена от защитата като място на прескачане. Двете предходни инстанции в мотивите си изрично са обсъдили различните хипотези за попадане на пострадалия на пътното платно и въз основа на доказателствата по делото и преди всичко на базата на заключението на комплексната медицинска и автотехническа експертиза са достигнали до извода изложен в приетата фактическа обстановка, а именно: пешеходецът Б. Р. се е движел в северната част на пътното платно в посока на гр.Чирпан, насрещно на движещите се по посока на гр.Стара Загора две превозни средства. Поради изложеното, настоящият състав намира, че решението на проверявания съд, с което е отхвърлена тезата на защитата, че деянието е несъставомерно, тъй като представлява случайно деяние, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение, на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Следователно, не са налице касационните основания посочени в жалбата и допълнението към нея за отмяна на атакуваното въззивно решение, постановено от Пловдивския апелативен съд и същото следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 163/8.11.2011 година постановено по в н о х д № 461/2011 година по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: