Р Е Ш Е Н И Е № 252 гр. София, 30.06.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия Т. наказателно дело № 628/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.2 от НПК по жалба на частния тъжител К. А. срещу присъдата от 23.02.2015 г. на Софийски окръжен съд, НО, втори въззивен състав, постановена по ВНЧХД № 560/2014 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на частния тъжител А. и допълнителните съображения към нея са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановената от въззивния съд присъда и за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата при постановяването й. Според жалбоподателката, за да стигне до извод за невинност на подсъдимата, СОС се е позовал на назначената по искане на последната допълнителна съдебномедицинска експертиза, в заключението на която вещото лице е коментирало травматичните увреждания на друго лице /Г. Ж. Х./, а не на частния тъжител К. Д. А., позовавайки се на медицинско свидетелство, издадено от д-р М. С., а не на това по делото, издадено от д-р Д. Предвид тези несъответствия жалбоподателката твърди, че съдът, постановил атакуваната присъда е формирал вътрешното си убеждение въз основа на доказателствен материал, който не съществува по делото, което безспорно е съществено нарушение на процесуалните правила и основание за отмяна на присъдата. Наред с това се сочи, че вещото лице от повторната СМЕ е обсъждало механизъм на уврежданията на частния тъжител /чрез душене/, съвсем различен от този, отразен в тъжбата /хващане с две ръце за шията и стискане силно/, поради което изводите в експертното заключение не почиват на фактическите данни по делото. На следващо място в допълнителните съображения към жалбата се прави възражение по отношение оценката, която е дал въззивният съд на показанията на двамата свидетели на инцидента между частния тъжител и подсъдимата единствено поради близките им роднински отношения с първата от тях. В същото време правните си изводи относно доказаността на обвинението съдът е направил въз основа на собствената си житейска логика. Въз основа на изложените доводи частната тъжителка А. моли ВКС да отмени въззивната присъда на СОС и върне делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на касационната инстанция частната тъжителка А., редовно призована, не се явява. Не се явява и повереникът й. Подсъдимата К. Н., редовно призована, също не се явява. Нейният защитник, адв.Х. намира жалбата на частния тъжител за неоснователна, поради което моли да бъде оставена без уважение, а присъдата на СОС, като правилна, законосъобразна и обоснована да бъде оставена в сила, като в тежест на жалбоподателката бъдат възложени направените пред ВКС разноски. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваната въззивна присъда на Софийски окръжен съд. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 4 от 29.09.2014 г., постановена по НЧХД № 77/2014 г., Ботевградският районен съд е признал подсъдимата К. Р. Н. за виновна в това, че на 30.01.2014 г. в [населено място], в дома на К. Д. А. на [улица], ет.9 ап.29, в коридора, й е причинила лека телесна повреда без разстройство на здравето, изразяваща се в четири на брой охлузвания от лявата страна на шията с дължина 5 – 6 мм, вследствие хващането й с двете си ръце за шията и силното й стискане, с което й е причинила болка и страдание, поради което е осъществила състава на престъплението по чл.130 ал.2 от НК, като я освободил от наказателна отговорност за така извършеното престъпление по чл.130 ал.2 от НК и на основание чл.78а ал.1 от НК й наложил административно наказание „глоба” в размер на 1000 /хиляда/ лева, платими в полза на държавата. Със същата присъда Ботевградският районен съд е осъдил подсъдимата Н. да заплати на К. Д. А. сумата в размер на 500 /петстотин/ лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от престъплението за претърпените болки и страдания вследствие нанесената лека телесна повреда без разстройство на здравето, считано от датата на увреждането – 30.01.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 513,90 лв. за направени съдебни и деловодни разноски. С цитираната присъда подсъдимата Н. е осъдена да заплати и 50 лв. държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. По жалба на защитника на подсъдимата К. Н. – адв.Х. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНЧХД № 560/2014 г. по описа на Софийски ОС, НО, втори въззивен състав, като с присъда от 23.02.2015 г. на основание чл.336 ал.1 т.3 вр.чл.334 т.2 от НПК въззивният съд отменил изцяло първоинстанционната присъда и постановил нова, с която признал подсъдимата Н. за невиновна в това, на 30.01.2014 г. в [населено място], в дома на К. Д. А. на [улица], ет. ... ап. ..., в коридора да й е причинила лека телесна повреда без разстройство на здравето, изразяваща се в четири на брой охлузвания от лявата страна на шията с дължина 5 – 6 мм, вследствие хващането й с двете си ръце за шията и силното й стискане, с което да й е причинила болка и страдание, поради което и на основание чл.304 от НПК я оправдал по повдигнатото обвинение да е извършила престъпление по чл.130 ал.2 от НК. С присъдата си СОС е отхвърлил изцяло и предявения от К. Д. А. граждански иск с правно основание чл.45 вр.чл.52 от ЗЗД за сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от престъплението – болки и страдания вследствие нанесена лека телесна повреда без разстройство на здравето. С новата присъда в тежест на частния тъжител са присъдени и направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 500 лв., които да заплати в полза на подсъдимата Н.. Присъдата на СОС е обявена в открито заседание на 23.02.2015 г. в присъствие на страните. Видно от щемпела на Софийски окръжен съд, касационната жалба на частния тъжител, е депозирана чрез неговия повереник – адв.К. на 09.03.2015 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.3 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок. Разгледана по същество, касационната жалба на частния тъжител е неоснователна. Отправените срещу въззивната присъда възражения по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на Софийски ОС, въз основа на които са формирани изводите за липса на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.130 ал.2 от НК, въз основа на които подсъдимата Н. била оправдана. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателката теза за безспорно установеното авторство на инкриминираното деяние, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправените към настоящата инстанция искания за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, жалбоподателката на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция самият процесуален закон не предоставя. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. В светлината на изтъкнатите принципни постановки ВКС обсъди възраженията на жалбоподателката А. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимата не е извършила инкриминираното й деяние. Приетите за установени от СОС фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба и допълнителните съображения към нея срещу въззивната присъда се свеждат до оплакванията, че изводите си съдът е направил въз основа на доказателства, които не са събрани в хода на съдебното следствие по конкретното дело, не е кредитирал гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите А. и Р. поради близките им родствени отношения с частния тъжител, без да направи обективен анализ на същите и не на последно място – обусловил е правните си изводи въз основа на своята житейска логика, а не въз основа на закона и събраните по делото доказателства. Повереникът на частния тъжител, който е автор на касационната жалба и допълнителните съображения към нея, е игнорирал съществения факт, че в мотивите към въззивната присъда, атакувана в настоящото касационно производство, СОС е дал подробен отговор на всички въпроси, регламентирани в разпоредбата на чл.301 от НПК и е стигнал до крайния си извод при констатацията за наличие условията, регламентирани в чл.304 от НПК, след като в хода на въззивното съдебно следствие е уважил всички доказателствени искания и сам е проявил активност при събирането и проверката на доказателствени материали, относими към предмета на доказване. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието сочат единствено на субективно несъгласие на жалбоподателката с оправдаване на подсъдимата, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Касационната инстанция не споделя залегналите в жалбата възражения срещу интерпретацията на показанията на свидетелите Ц. А. и Р. Р.. С оглед същественото им значение на основен източник на обвинителни доказателства срещу подсъдимата, тези гласни доказателствени средства са били внимателно проверени от гледна точка на вътрешната им логичност, обективност и убедителност, както и в контекста на съответствието им с останалите доказателствени материали. Обстоятелството, че първият от свидетелите е син на частната тъжителка, а съпругата на втория е нейна племенница, основателно са мотивирали СОС да изследва въздействието на тези близки родствени отношения върху достоверността на възпроизведените от тях доказателствени факти. Настоящата инстанция не констатира основания да бъде оспорен осъщественият от въззивния съд анализ на тези свидетелски показания, както и изведеният въз основа на него извод, че съдържанието им е в противоречие не само с обясненията на подсъдимата Н., но също и с показанията на св.Г. Н., и с приетата в хода на въззивното съдебно следствие повторна съдебно-медицинска експертиза. При обсъждане обясненията на подсъдимата, правилно окръжният съд е съобразил техния двояк характер – както средство за защита, така и източник на доказателства, и за да им даде вяра ги е обсъдил в контекста на останалите доказателствени източници. Твърдението й, че не е посегнала на частната тъжителка А. и не й е причинила телесно увреждане е в противоречие с описания от свидетелите А. и Р. механизъм на нанасяне на инкриминираната лека телесна повреда. То обаче се подкрепя изцяло от приетата във въззивното съдебно следствие повторна съдебно-медицинска експертиза. В своето заключение последната категорично е изключила описаните в медицинско свидетелство за пред съд № 5 от 30.01.2014 г. да са получени по механизма, описан в тъжбата и потвърден от посочените двама свидетели – чрез хващане с двете ръце за шията и силно стискане. Нещо повече, свидетелите А. и Р. категорично са заявили, че подсъдимата, хващайки пострадалата за шията с двете си ръце, е започнала да я души, което прави неоснователно възражението на жалбоподателката в касационната жалба за изследване на този механизъм за причиняване на увреждането й в повторната съдебно-медицинска експертиза. Тези фактически данни, получени при разпит на свидетелите по надлежния процесуален ред пред първоинстанционния съд обосновано са ползвани от вещото лице – съдебен медик, изготвил приетата от окръжния съд СМЕ. С оглед тях същият е категоричен, че при стискане на шията с две ръце /душене/ уврежданията биха били: окръглени синкави кръвонасядания с размери около 2х1,5 см с наличието на полулунни /дъговидни/ охлузвания с дължина до 1-1,5 см и ширина около 0,1-0,2 см, като уврежданията биха били локализирани в зоните на контакт на пръстите на нападателя, които при стискане с две ръце по шията биха били – по предната повърхност от палците, а по задната повърхност /врата/ от сключените останали осем пръста. Заключението на експерта изрично е изключило възможността описаните в съдебното удостоверение за пред съд, издадено от д-р Доков охлузвания по лявата повърхност на шията без кръвонасядания да са получени при стискане на шията с ръце /душене/, както са твърдели свидетелите А. и Р.. На следващо място е нужно да се отбележи, че показанията на св.Р. допълнително са опровергани от обясненията на подсъдимата предвид твърдението му, че разигралият се в коридора на апартамента на тъжителката инцидент, е наблюдавал непоредствено, докато е седял в кухнята. Подсъдимата Н. е познавала много добре обстановката в жилището и е категорична, че коридорът е „Г“ образен, поради което от кухнята не е имало видимост към мястото на събитието. С оглед на това обстоятелство показанията на посочения свидетел допълнително са били компрометирани, поради което и съобразно останалите, изложени в мотивите към проверяваната присъда съображения, те не са кредитирани. Настоящият касационен състав не споделя и доводът, залегнал в жалбата на частната тъжителка, че допуснатите грешки в имената на освидетелстваното лице и лекаря, издал медицинското свидетелство за пред съд в заключителната част на повторната СМЕ, в която не се съдържат отговори на поставени въпроси досежно уврежданията на пострадалата и механизма на причиняването им, а само се посочват правилата за издаване на необходимите медицински документи при посещение за медицински преглед, дават основание да се приеме, че тази експертиза не е изготвена въз основа на надлежно събрани в хода на процеса доказателства и не следва да бъде ценена при изводите на съда по съществото на делото. В действителност в своите констативна, съобразителна и заключителна части, съдебно-медицинската експертиза, изготвена от д-р Т., изслушана и приета без оспорване в съдебното следствие пред въззивния съд се е позовала на данните от тъжбата, депозирана от К. А. и на медицинско свидетелство за пред съд № 5/30.01.2014 г., издадено от д-р М.М. /М. Д. М./, като имената са били изрично изписани. Единствено в заключителните изречения, с които е мотивирал отказа си да извърши проверка на медицинската документация на д-р М., е допуснал грешка в имената. За тази грешка експертът специално е уведомил съда при изслушването му в съдебно заседание, с което следва да се счита, че несъответствието е преодоляно. Ето защо не може да бъде възприет като основателен аргументът, че тази техническа грешка следва да доведе до изключване на обсъждания източник на доказателства от тяхната цялостна съвкупност. Поради това настоящият съдебен състав намира, че окръжният съд не е допуснал процесуално нарушение като е обосновал извода си за несъставомерност на инкриминираното деяние на повторната съдебно-медицинска експертиза. С оглед тези съображения ВКС прие, че крайните изводи на въззивния съд за недоказаност на авторството на престъплението не са направени в нарушение на процесуални правила, посочени в касационната жалба на частната тъжителка и допълнителните съображения към нея. Съвкупността от преки и косвени доказателства, подробно изброени в мотивите на атакуваната присъда изключват възможността събитията да са се развили по описания в тъжбата начин и да са довели до твърдяното от пострадалата А. телесно увреждане, квалифицирано по чл.130 ал.2 от НК, което да й е причинено от подсъдимата Н.. В тази връзка настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи, че макар позоваването на житейската логика в мотивите към проверяваната присъда да не е удачно, доколкото тя няма характер на доказателствен източник, същото не се е отразило на законосъобразността на крайния извод по съществото на делото, тъй като същият е основан на задълбочен и всеобхватен анализ на доказателствената съвкупност. Ето защо и това възражение на жалбоподателката не следва да бъде възприето. Предвид всичко изложено до тук касационната инстанция намира, че атакуваният съдебен акт е законосъобразен и не е налице касационното основание по чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК. При установената в съответствие с процесуалните правила фактология на събитията, законосъобразно, в съответствие с чл.304 от НПК въззивната инстанция е оправдала подсъдимата К. Р. Н.. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъдата от 23.02.2015 г., постановено по ВНЧХД № 560/2014 г. по описа на Софийски окръжен съд, НО, втори въззивен състав. ОСЪЖДА частния тъжител К. Д. А. със снета по делото самоличност да заплати в полза на подсъдимата К. Р. Н. направените разноски пред касационната инстанция в размер на 400 /четиристотин/ лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.