Р Е Ш Е Н И Е № 99 гр. София, 19.02.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 360 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. А. Г. против въззивно решение № 447/30.11.2018 г. на Софийски апелативен съд, НО, IІІ-ти състав, постановено по ВНОХД № 1408/2018 г., с което е изменена присъда от 10.09.2018 г. на Благоевградския окръжен съд по НОХД № 152/2016 г. С първоинстанционната присъда Благоевградският окръжен съд е признал подсъдимия Г. за виновен в това, че за времето от 22.00 ч. на 30.08.2012 г. до 06.30 ч. на 31.08.2012 г., в [населено място], в съучастие с неизвестен съизвършител и при предварителен сговор, в условията на опасен рецидив, от приземен етаж на къща на [улица], чрез повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот, отнел от владението на М. М. 45 000 лв., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като кражбата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 196а, вр. чл. 196, ал. 2, пр. 1, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б.”а” от НК и чл. 54 от НК му е наложил наказание 10 години лишаване от свобода Със същата присъда подсъдимият е бил признат за виновен и за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, за което му е било наложено наказание 3 години лишаване от свобода, като са били отнети в полза на държавата 36 бр. патрони кал. 9Х18 мм. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия Г. е било наложено общо най-тежко наказание в размер на 10 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, като е било приспаднато задържането му под стража за периода от 03.11.2017 г. до 10.09.2019 г. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е променил правната квалификация на първото деяние, оправдавайки подсъдимия по обвинението по чл. 196а и по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК и намалявайки наказанието му на 8 години лишаване от свобода, както и определеното такова по чл. 23, ал. 1 от НК. Потвърдил е същата в останалата й част. В касационната жалба, изготвена лично от подсъдимия, се изтъкват доводи за неправилна оценка на доказателствените материали, игнориране на данни за неговото алиби, което е довело до незаконосъобразното потвърждаване на осъждането му като автор на кражбата. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд или оправдаването на подсъдимия по това обвинение. В с. з. пред ВКС служебният защитник, както и лично явилият се подсъдим, поддържат касационната жалба. Аргументира се теза за недоказано по несъмнен начин авторство на деянието, доколкото то е било основано върху отпечатък от неговата длан, намерен извън сградата, показания на свидетел, преразказал чуто от подсъдимия и анонимен свидетел, който не е бил изслушан пред първоинстанционния съд, като същевременно е имало свидетели, доказали алибито му. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. От съдържанието на касационната жалба е видно, че подсъдимият оспорва авторството на деянието, като твърди, че обвинителните доказателства са били представени от ненадеждни свидетели, чиито показания не са били достатъчно проверени, като същевременно са били игнорирани данни за негово алиби по време на кражбата. Макар и формулирани като процесуални нарушения от служебния му защитник, в съществената си част направените възражения касаят обосноваността на въззивното решение и конкретно оценката на доказателствата, въз основа на които е изведено авторството на деянието и което не е самостоятелно касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на въззивния съд по правно релевантните факти, ВКС ги намери за неоснователни, предвид следните съображения: За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда, като след извършен обстоен собствен анализ на доказателствената съвкупност, е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения, обусловили извода, че автор на кражбата от дома на св. М. е подсъдимия Г.. В съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК подробно е отговорил на всички съществени възражения на защитата. Не се съзират пороци при обсъждането на доказателствените средства, въз основа на които въззивната инстанция е формирала вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон. То е било проведено на основата на съвкупна оценка на доказателствения материал, без да е допуснато селективното му или превратно тълкуване. В тази връзка неизбежно следва да бъде припомнено, че преценката за достоверността, достатъчността и надеждността на доказателствените източници да обусловят един или друг фактически извод, е суверенно правомощие на решаващия съд, стига да е ясно по какъв начин е било постигнато. Мотивите на въззивната инстанция предоставят ясна информация по този въпрос и свидетелстват за коректно и прецизно упражняване на посоченото съдебно правомощие. Без съмнение е, че в конкретния случай изводите за авторството на деянието са били основани върху лимитиран обем от доказателства и доказателствени средства, сред които с основно доказателствено значение намереният при огледа на мястото на престъплението дактилоскопен отпечатък от лявата длан на подсъдимия, показанията на анонимен свидетел, наблюдавал действията на подсъдимия и съучастника му при проникването им в дома на сем. М. в нощта на кражбата, както и чутите и възпроизведени от св. Я. М. изявления на подсъдимия (двамата изтърпявали наказание лишаване от свобода в затвора в гр. Бобов дол по едно и също време) за участието му в престъплението, за които защитата е поискала приобщаване без непосредствен разпит в хода на процедурата по чл. 371, ал. 1 от НПК. Именно поради особения характер на посочените доказателствени източници, въззивният съд е подходил с изключително внимание към проверката за тяхната достоверност, надеждност и относителна тежест, излагайки конкретни и мотивирани съображения за това, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря (вж. л. 9 и 10 от въззивните мотиви). Изведените данни за участието на подсъдимия са били съпоставени и с внезапното му решение още на 31.08.2012 г. да напусне пределите на страната, установявайки се да живее в Р Кипър (откъдето впоследствие е бил екстрадиран), прекъсвайки изтърпяваното добросъвестно до този момент наказание пробация, без излагане на каквато и да е легитимна причина. Въззивният съд е обсъдил с нужното внимание и версията за алиби на Г., предоставено му от негови приятели – св. И. и Д., четири години след деянието, като е представил убедителни съображения за невъзможност да й се довери (вж. л. 12 от въззивните мотиви). Въз основа на категорично установените в съгласие с процесуалните правила фактически положения и логичната им интерпретация, въззивният съд с основание е потвърдил изводите на първоинстанционния съд, относими към авторството на деянието, променяйки единствено правната му квалификация и съответно намалявайки наложеното му наказание. По тези съображения ВКС намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. По приложението на материалния закон и наказанието липсват възражения в касационната жалба, но ВКС намира за необходимо да извърши корекция, за да се преодолее известно несъответствие, което се наблюдава във връзка с техническо отразяване на правната квалификация, по която е била изменена първоинстанционната присъда, което би могло да предпостави затруднения при изпълнението й. Мотивите разкриват, а такъв е и втория диспозитив на въззивното решение, че подсъдимият е бил оправдан по обвинението да е извършил кражбата при условията на чл. 196а от НК (в особено големи размери, представляваща особено тежък случай, които признаци не са били налице кумулативно) и при предварителен сговор с неустановения съучастник съгласно чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК (като е прието обикновено съучастие), а намаленото наказанието 8 години лишаване от свобода е за извършеното престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК (с предвидените предели на санкцията от 3 до 15 г.). Същевременно, в първия диспозитив, въззивният съд е заявил, че изменя правната квалификация по чл. 196а, вр. чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Очевидно е, че е налице техническо несъответствие, което може да бъде отстранено от ВКС по реда на чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК и то е в полза на подсъдимия, с оглед коректното отразяване на правната квалификация на извършеното от него деяние. В останалата част и поради липса на реализирани касационни основания, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 477/30.11.2018 г. на Софийски апелативен съд, НО, IІІ-ти състав, постановено по ВНОХД № 1408/2018 г., като преквалифицира деянието на подсъдимия А. А. Г. по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: