6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 320 гр. София, 20.07.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 1122 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] против определение № 654 от 14. 03. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив, Четиринадесети състав по ч.гр.д. № 414 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен ред определение е потвърдено първоинстанционно такова № 10907 от 16. 12. 2021 г., постановено от Районен съд – Пловдив, Девети граждански състав по гр.д. № 6534 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлена молба на частния жалбоподател с правно основание чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага се, че въззивният съд неправилно е приел, че ответникът – частен жалбоподател е дал повод за завеждане на делото и не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК разноските по делото да бъдат възложени върху ищеца. Твърди се, че от страна на ответника - жалбоподател не са предприемани действия по принудително изпълнение след настъпване на перемпция в изпълнителното производство и погасяване на вземането му по давност, а с отговора си на исковата молба по делото същият не е оспорил, че погасителната давност е изтекла, напротив – признал е иска, поради което и не е дал повод за завеждане на делото. Иска се отмяна на обжалваното въззивно определение и постановяване изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, като същите бъдат възложени върху ищеца, претендират се разноски за касационното производство, включително юрисконсултско възнаграждение. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Твърди се в определението си въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с цитирана в изложението практика на Върховния касационен съд /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/ по процесуалноправният въпрос: „При уважаване на предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност следва ли да се изключи приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК и разноските по делото да бъдат възложени в тежест на кредитора – ответник само поради това, че разполага с изпълнителен лист за вземането, макар и издаден преди погасяването по давност и независимо от това, че е признал иска с отговора на исковата молба, и срещу ищеца – длъжник не са предприемани изпълнителни действия след изтекла давност?“ Иска се при условията на евентуалност в случай, че касационният състав намери цитираната в изложението практика на ВКС за неотносима към отговора на поставения въпрос, същият да бъде приет като такъв, отговорът на който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът по касация И. Л. Турбинов, чрез процесуалния си представител адв. С. М. от АК – Пловдив в писмен отговор изразява становище за недопускане на касационно обжалване, поради неналичие на предпоставките за това, по същество оспорва жалбата като неоснователна. По отношение претенцията на противната страна за разноски в настоящото производство счита, че доколкото самото то е с предмет дължимостта на съдебни разноски, такива не следва да се присъждат, самият той не претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. За да потвърди определението, с което първоинстанционният съд е отхвърлил молбата на ответника да измени решението си по делото в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца направените в производството такива, въззивният съд е приел, че въз основа на цитирана в мотивите на обжалваното му определение практика на ВКС се извежда правилото, че кредиторът - ответник по иск по чл. 439 от ГПК не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул. В конкретният случай обаче ответникът - жалбоподател се ползва от издаден през 2011 г. изпълнителен лист в полза на праводателя му „Банка ДСК“, а през 2013 г. по негова молба е конституиран като взискател по воденото срещу ищеца изпълнително дело, образувано от праводателя му за събиране на вземането му, чието съществуване се отрича с предявеният отрицателен установителен иск, по който е образувано настоящото исково производство. Според въззивния съд е без съществено значение дали след конституирането на жалбоподателя като взискател от същия са подавани молби за извършване на изпълнителни действия или не - съществената разлика между хипотезата, в която кредиторът действа единствено извънсъдебно и не разполага с изпълнителен титул и тази, в която той се е снабдил с изпълнителен лист и въз основа на същия е образувано изпълнително дело, е във възможността на длъжника да се защити и да предотврати принудителното накърняване на неговата имуществена сфера. Докато все още не е издаден изпълнителен лист длъжникът може чрез подаване на възражение по чл. 414 от ГПК против издадена заповед за изпълнение на парично задължение да предизвика завеждането на исково производство, в което да заяви възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на кредитора му. Същото важи и при предявен от кредитора директен осъдителен иск. Когато обаче, както в случая кредиторът разполага с изпълнителен лист и е налице висящо изпълнително производство, длъжникът е под заплахата във всеки един момент принудителното изпълнение да бъде насочено спрямо негово имущество, поради което и въззивният съд е приел, че в случая не е налице една от двете кумулативно законоустановени в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за възлагане разноските по делото върху ищеца, доколкото макар и ответникът да е признал иска, но не може да се направи извод с поведението си да не е дал повод за завеждането на делото. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на обжалваното въззивно определение не следва да бъде допуснато. По делото не е налице първото, заявявано и поддържано от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставеният от жалбоподателя въпрос е относим към решаващите изводи на въззивния съд в мотивите му към обжалваното определение, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Въззивният съд е приел, че няма значение за ангажирането отговорността за разноски на ответника дали същият е предприемал или не действия по принудително изпълнение срещу ищеца в рамките на висящото изпълнително производство, в което ответникът е конституиран като взискател на мястото на частния си жалбоподател „БАНКА ДСК“ ЕАД, по искане на който първоначално е образувано изпълнителното дело срещу ищеца в производството. Според въззивния състав в случая решаващото за отговорността на ответника по отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване несъществуване на изпълняемото право на взискателя, поради погасяването му по давност е дали същият разполага с изпълнителен титул и дали срещу ищеца е образувано изпълнително дело, в рамките на което във всеки един момент срещу имуществото на ищеца – длъжник, би могло да се пристъпи към изпълнение, както и в случая, и при които условия за длъжника е налице интерес да постави в ход исковата защита установяване несъществуването на вземането на взискателя. При тези условия въззивният съд е приел, че независимо от обстоятелството, че ответникът – жалбоподател не е подавал молби за извършване на изпълнителни действия по висящото изпълнително производство след конституирането му като взискател в същото, и че е признал иска, но отговорността му за разноски в производството следва да бъде ангажирана поради обстоятелството, че не се установява по делото да не е предизвикал завеждането му – в негова полза е налице изпълнителен титул за събиране на вземането му – предмет на делото, както и се установява наличието на висящо изпълнително производство срещу ищеца за събиране на същото вземане. Даденият от въззивния съд в обжалваното му определение отговор на посочения правен въпрос обаче не противоречи на практиката на ВКС, както това се твърди в изложението на основания за допускане на касационно обжалване в обосноваване наличието на такова основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Цитираната в изложението практика на ВКС, в противоречие с която се твърди да е разрешен поставения въпрос е изцяло в смисъла, възприет и от въззивния съд в определението му. Посоченото на първо място в изложението на жалбоподателя на основания за допускане на касационно обжалване определение № 534/06. 12. 2019 г. по ч.гр.д. № 4484/2019 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. е в изложения от жалбоподателя смисъл, но при приемане от страна на постановилия го касационен състав, че по конкретното дело, макар и кредиторът да е поканил извънсъдебно длъжника да плати, не отговаря за разноски, тъй като с отговора на исковата молба е заявил признание на предявения иск за несъществуване на вземането като погасено по давност и с поведението си не е дал повод за предявяването му, тъй като не е предприел никакви действия за принудително събиране на вземането. В същото определение изрично е посочено, че отговорност за съдебните разноски в процес, предмет на който е несъществуването на погасено по давност вземане, би възникнала за кредитора - ответник, ако той предприеме действия за принудително събиране на погасеното по давност вземане /както в настоящия случай/, респ. оспори предявения основателен иск. В обжалваното определение възприетото от въззивния съд по отношение на отговорността на жалбоподателя за разноски е базирано освен на извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, но и на установеното по делото обстоятелство, че срещу ищеца е налице образувано и висящо изпълнително производство за събиране на процесното вземане на кредитора, по което ответникът е конституиран като взискател, поради което и така приетото от въззивния съд в случая не противоречи на цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, като постановена при различна фактическа обстановка по двете дела. В изцяло същият смисъл, отричащ конкретните твърдения на жалбоподателя в настоящото производство, който в отлика от разрешените от ВКС с тях случаи, в настоящият случай има изпълнителен титул и по негова молба е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника, са и сочените от жалбоподателя в изложението му определение № 95/22. 02. 2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., определение № 318/25. 07. 2018 г. по ч.гр.д. № 2828/2018 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., определение № 420/16. 11. 2018 г. по ч.гр.д. № 3300/2018 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., определение № 468/18. 12. 2018 г. по ч.гр.д. № 4586/2018 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и определение № 534/06. 12. 2019 г. по ч.гр.д. № 4484/2019 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. На свой ред посоченото от жалбоподателя определение № 75/21. 04. 2017 г. по ч.гр.д. № 1371/2017 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. въобще няма връзка с настоящия казус, като постановено при различна фактическа обстановка и съдържащо неприложими в случая правни изводи. По делото не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване общо и бланкетно, без каквато и да било конкретика и/или обосновка само се твърди, че отговорът на поставения от частния жалбоподател въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното съдържание на това основание за допускане на касационно обжалване е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, съобразно която правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, и така разясненото, и само общо заявено от частния жалбоподател в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, чрез просто възпроизвеждане на установяващата го законова разпоредба такова основание, не е налице по делото. По поставения правен въпрос е налична практика на ВКС, която е постоянна и еднопосочна в смисъл, обратен на поддържания от жалбоподателя, и не е налице продиктувана от изменения в законодателството и обществените условия необходимост от осъвременяването или промяната и, а приложимият по делото закон е ясен и безпротиворечив. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на производството по чл. 274, ал. 3 от ГПК жалбоподателят няма право на разноски в касационното производство, а ответникът по жалбата не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 654 от 14. 03. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив, Четиринадесети състав по ч.гр.д. № 414 по описа на съда за 2022 г. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: