Р Е Ш Е Н И Е № 197 гр. София, 01 февруари 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Валя Рушанова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Стелияна Атанасова, изслуша докладваното от председателя Капка Костова касационно дело № 792 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба (и допълнение към нея) на подсъдимия О. П. П., чрез защитника му адвокат М. Г. от АК – [населено място], срещу постановената от Софийския градски съд, НО, 14-ти въззивен състав, нова присъда № 148 от 11 юни 2018 година, по внохд № 2029 / 2018 година, след цялостна отмяна на присъдата на Софийския районен съд, НО, 109-ти състав, от 23 октомври 2017 година, постановена по нохд № 4358 / 2017 година. Жалбата съдържа формално позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, а в допълнението към нея, прието на основание чл. 351, ал. 4 от НПК, са изложени конкретните доводи и съображения, които страната намира, че ги подкрепят. Твърди се несъставомерност на приетите за установени по делото факти по нормата на закона, по която те са подведени и постановяване на осъдителната нова въззивна присъда при липса на надлежна доказателствена основа за формирането на тези факти. Това е довело до неправилно приложение на закона и ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия П. по повдигнатото му обвинение за извършено от него документно престъпление. Заявена е и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. С жалбата се претендира намаляване на наказанието и прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК или индивидуализирането му при условията на чл. 55 от НК и замяна на лишаването от свобода с пробация в минимален размер. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим О. П. участва лично и със защитника си адвокат Г., която поддържа касационната жалба изцяло при направените в нея оплаквания и изложени доводи в тяхна подкрепа. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият П. поддържа заявеното от защитника му, а в последната си дума моли да бъде оправдан. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт, който намира за правилен и законосъобразен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия О. П. П. за невинен в това, на 30. 09. 2014 година, в [населено място], съзнателно да се е ползвал пред полицейските служители Г. Г., К. Д. и Г. Н. от преправен официален документ – удостоверение за психологическа годност № 155807, издадено на негово име на 16. 01. 2013 година от психологическа лаборатория към [фирма], като за самото му съставяне от него не може да се търси наказателна отговорност, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 316, предл. 2 във вр. чл. 308, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Софийската районна прокуратура, е извършена въззивната проверка на присъдата и е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която подсъдимият П. е признат за виновен в това да е извършил горното деяние, съставляващо престъпление по посочената норма на закона и е осъден на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия П. и е отнето в полза на държавата приложеното по делото като веществено доказателство Удостоверение за психологическа годност № 155807 от 16. 01. 2013 година на името на подсъдимия, което след влизане в сила на присъдата да бъде унищожено. Срещу новата присъда на въззивния съд е подадена касационната жалба от защитника на подсъдимия П.. Жалбата е допустима, тъй като е подадена от лице, което има право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол при условията на чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата на подсъдимия П. е неоснователна. Заявените в нея и аргументирани в допълнението касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, се подкрепят с доводи, относими по-скоро към обосноваността на фактическите констатации на въззивния съд, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия от осъждането му и неговата собствена интерпретация на доказателствените източници и преценка на тяхната доказателствената стойност, поради което пледира за недоказаност на обвинението по смисъла на чл. 303 от НПК. Всъщност, основният спорен по делото въпрос е този за авторството на инкриминираното деяние, за което защитата твърди, че не е установено от доказателствата по изискуемия от закона категоричен и несъмнен начин, т. е. не е надлежно установено от доказателствата по делото, че на инкриминираната дата подс. П. съзнателно се е ползвал от инкриминирания по делото преправен документ – удостоверение за психологическа годност № 155807 от 16. 01. 2013 година, като за самото му съставяне не може да му се търси наказателна отговорност. От това се извеждат и твърденията за несъставомерност по чл. 316 от НК на инкриминираните по делото факти. И тъй като проверката за правилното приложение на закона и за справедливостта на наказанието е възможна само при констатации за отсъствие на допуснати нарушения на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата, които нарушения биха злепоставили изводите на решаващия съд по фактите, то възраженията за ненадлежност на доказателствата следва да бъдат обсъдени преди останалите. Извършената от третата инстанция проверка констатира, че в доказателствената дейност на съда по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Мотивите на въззивната присъда са аналитични и убедителни, а това позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. В резултат на собствен и подробен доказателствен анализ (с. 4 – 6 от мотивите на въззивната присъда), съдът е извел приетите за установени по делото факти, излагайки ги хронологично на с. 6 от мотивите и обосновавайки (пак там) формирането на единствено възможния извод за авторството на деянието в лицето на подсъдимия П. и за неговия предмет – инкриминираното удостоверение за психологическа годност (УПГ), макар и въз основа на косвени доказателства, но позволяващи извеждането на несъмнени факти. Именно тази хронология и формираните изводи по фактите са последователно оспорени в жалбата на подсъдимия, с която е сезирана касационната инстанция. 1. На първо място, не е спорен поставеният в жалбата въпрос относно прилагането на инкриминирания документ в копие към заявлението на подсъдимия до Началника на РД „Автомобилна администрация“ за допускането му до изпит за придобиване на правоспособност „Водач на лек таксиметров автомобил“, което е станало на 19. 02. 2013 година. Съдът с основание е приел, че приложените към заявлението и изискуеми се документи са приложени в копия, а не в оригинал (с. 3 от мотивите на присъдата). Между тези копия е и това на инкриминираното УПГ на подсъдимия, с ясно видими реквизити – номер, дата на издаване, психологическото изследване, протокола за него, лабораторията и пр. Точно с този номер е посочено удостоверението в попълненото и подадено от подсъдимия заявление, под № 3 сред приложенията, което заявление е приобщено като писмено доказателство по делото в процедурата по чл. 371, т. 1 от НПК и в рамките на проведеното в тази хипотеза съкратено съдебно следствие пред първоинстанционния съд. Напълно кореспондиращи в тази насока са показанията на свидетелите К. и Ц., също надлежно приобщени на основание чл. 283 от НПК (л. 46 от нох дело). 2. На следващо място, няма как да бъде споделено твърдението на защитата в жалбата, че приетото от съда обстоятелство, че на подсъдимия П. не е издавано друго УПГ, извън инкриминираното, представлява отрицателен факт и като такъв не подлежи на установяване и не може да бъде тълкуван във вреда на подсъдимия. В правната доктрина и в съдебната практика е несъмнено, че отрицателните факти в наказателния процес могат да бъдат предмет на доказване, стига да имат съществено значение за делото. Самият закон не само не забранява това, но и формулира подлежащите на доказване въпроси относно главния факт на процеса по начин, който сочи на установяване и на отрицателни факти (чл. 102, т. 1, чл. 301, ал. 1, т. 1 от НПК). Така напр. на доказване подлежи не само фактът, че деянието е извършено и че подсъдимият е участвал в извършването му, но и отрицателният факт, че не е извършено, не е извършено от подсъдимия и/или не е извършено виновно (вж. Ст. П., Наказателен процес, изд. 1979 г., с. 346). Така че, на доказване подлежат всички факти и обстоятелства от предмета на доказване по делото, ако те са относими и необходими, а дали и доколко ще ползват подсъдимия или не, това е резултат от друга дейността на съда, различна от тази по събирането и проверката на доказателствата – тази по тяхната оценка и анализ според действителното им съдържание и съобразно цялата доказателствена съвкупност. В конкретния случай, посоченото по-горе обстоятелство за липсата на друго УПГ, издадено на подсъдимия, е надлежно установено по делото и няма пречка то да бъде обсъждано наред и във връзка с останалите доказателства, както това е сторил съдът. 3. Несъстоятелно е възражението на защитата относно естеството на преправянето на документа и придаването му на вид на редовен документ, още повече че става въпрос за истински документ, върху редовна бланка, с надлежни реквизити, подписи, печати, номер и пр., чието съдържание е преправено единствено по отношение на наличието на психологическа годност на подсъдимия за водач на лек таксиметров автомобил. Естеството на преправянето – поставяне на допълнителен знак „Х“ в едно от квадратчетата, го прави установимо единствено по експертен път, което е видно и от обсъждането и заключението на комплексната експертиза на л. 23 – 27 от ДП. Представянето на такова удостоверение е неотменна част от документите, съпровождащи заявлението за явяване на изпит и издаването на Удостоверение за водач на лек таксиметров автомобил (УВЛТА) на подсъдимия. Прилагането му в ксерокопие е регулярна практика, както се установява от показанията на свидетелите Комитска и Ц., а това че преправянето чрез добавяне на знака „Х“ не е разпознато при визуална проверка е напълно обяснимо, предвид съдържанието на извършената експертна оценка и даденото заключение. Представеното пред автомобилната администрация ксерокопие на документа не поражда съмнение относно идентичността на възпроизведеното на него УПГ и инкриминирания по делото оригинал. 4. Основното и заслужаващо внимание възражение касае факта на ползването на документа пред свидетелите Г., Д. и Н. – полицейски служители, извършили проверка на подсъдимия като водач на лек таксиметров автомобил, доколкото това именно действие на подсъдимия от поредицата такива негови действия по представяне и ползване на УПГ е инкриминирано по делото. Всички събрани доказателства, оценени по действителното им съдържание и оценени съобразно тяхната хронология и свързаност, позволяват единствено възможния извод относно главния факт на процеса – че именно това УПГ с № 155 807 и издадено на 16. 01. 2013 година, е ползвано пред проверяващите, както то е ползвано и за допускане на подсъдимия до изпит за водач на лек таксиметров автомобил и за получаване на УВЛТА, също така за легитимирането на подсъдимия като такъв водач чрез представянето на удостоверението пред разследващите органи по провежданото срещу него бързо производство за управление на автомобила след употреба на наркотични вещества, предаването му на автомобилната администрация в рамките на извършваната от нея проверка и пр. Доказателствената съвкупност е безпротиворечива и взаимосвързана и позволява формирания от съда извод, че на инкриминираната дата, в рамките на извършената проверка от тримата полицейски служители, изпълняващи задълженията си по опазване на обществения ред и при изискана от тях документация за автомобила и за водача, подсъдимият П. е ползвал инкриминирания документ за легитимирането си като редовен водач на таксиметровия автомобил. Налице са по делото и несъмнени факти, които могат да бъдат преценени като контролни и които са в същата посока – напр. действията на подсъдимия за получаване на дубликат от отнетото му от автомобилната администрация УВЛТА след извършената проверка и с оглед събраните данни за извършеното преправяне на съдържанието му (л. 53 от ДП). 5. Несъмнено, срокът на валидност на документа сам по себе си не може да обоснове извод за неговото ползване в един конкретен момент. В случая, установеното по делото обстоятелство във връзка със срока на валидност на документа е обсъдено от съда като част от цялата съвкупност от доказателства и като контролно такова при формирането на изводите относно ползването му от подсъдимия при различни ситуации и поводи, вкл. при извършената полицейска проверка и легитимирането му пред съответните длъжностни лица като правоспособен и редовен водач на таксиметровия автомобил. 6. Неоснователно е и възражението в касационната жалба за неустановеност на обстоятелствата, свързани с предаването на инкриминираното УПГ и неговото приобщаване по делото. В рамките на настоящето производство несъмнено е установен фактът на предаването на УПГ от подсъдимия на автомобилната администрация и изпращането на документа на разследващите органи (заповед № РД-12-3262 от 16. 10. 2014 година на директора на РД „Автомобилна администрация“ на л. 47 от ДП, писмо на същия до органите по разследването във връзка с отнемането на УПГ и предаването му от подсъдимия П. на л. 72 от ДП, писмо на директора на ИА „Автомобилна администрация“ и приложения към него на л. 75 и сл. от ДП – всички надлежно приобщени от прокурора по делото, писмо на СРП на л. 71 от ДП). Фактът, че по едно и също време срещу подсъдимия П. са се водили две производства – настоящето и това за извършено престъпление по чл. 343б от НК, както и проверка на органите на автомобилната администрация в рамките на техните правомощия и се е обменяла информация между институциите, не повлиява надлежността на приетите факти относно предаването от подсъдимия на оригинала на инкриминираното УПГ и приобщаването му по делото. Документът е бил обект на експертно изследване, при което са били установени естеството и механизмът на преправянето на съдържанието му. Така че, въззивният съд е проверил в пълнота доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници, относно тяхната достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост. Не се установява игнориране или превратност в тази дейност на съда. Доказателственият анализ може да бъде определен като задълбочен, обективен и точен, а направените изводи за установеност по несъмнен начин на авторството на престъплението в лицето на подсъдимия П., няма причини да не бъдат споделени. Поради това, възраженията на подсъдимия срещу доказателствената дейност на въззивния съд следва да бъдат прецени като неоснователни. В рамките на надлежно установените фактическите положения, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. Правилно е прието от въззивния съд, че извършеното от подсъдимия деяние осъществява състава на чл. 316, предл. 2 във вр. чл. 308, ал. 2 във вр. ал. 1, пр. 2 от НК. Съставът на престъплението е субсидиарен спрямо предходните състави на документни престъпления, доколкото предпоставя единствено ползването на опорочения документ, който се представя, за да удостовери отразените в него факти – в случая, наличието на психологична годност на подсъдимия, необходима за придобиване на правоспособност като водач на лек таксиметров автомобил. Престъплението е резултатно, като резултатът се изразява в узнаването за документа от лицата, на които той се представя, което в случая е изпълнено. Престъплението е възможно само при наличие на пряк умисъл, който в случая се обективира от конкретните действия на подсъдимия П. – представянето пред длъжностните лица на преправения документ със знанието за невярното му (преправено) съдържание. Документът е официален според произхода си, истински според автора си, но с невярно (преправено) съдържание и удостоверителен според естеството си, бил е предмет на документна подправка и е употребен с цел да се докаже наличието на право на подсъдимия да извършва таксиметров превоз на пътници, неотменима част от което е наличието на психологическа годност. Установяването й във всички случаи предпоставя личното участие на лицето в съответно изследване, което категорично сочи на знанието на подсъдимия за негативния резултат от това изследване и съответно за невярното съдържание на представения от него официален документ. При изложените съображения, ВКС не намира материалният закон да е приложен неправилно, поради което възражението на защитата следва да бъде преценено като неоснователно. Релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е подкрепено с доводи за неправилна преценка от съда на част от обстоятелствата, определящи степента на обществената опасност на деянието, а именно – проявената от подсъдимия П. престъпна упоритост и характерът на инкриминирания документ, свързан с легитимното осъществяване на дейност, застрашаваща живота и здравето на неограничен брой хора. Следва да се отбележи, че отправеното във връзка с наказанието алтернативно искане за прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК буди недоумение, тъй като въззивният съд е приложил института на условното осъждане и това не е оспорено по касационен ред. Настоящата инстанция не установява да е налице визираното в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК несъответствие на наложеното наказание с обществената опасност на деянието и с установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Съдът е изложил подробни съображения за индивидуализацията на наказанието, които няма причини да не бъдат споделени (с. 12-13 от мотивите на присъдата). Правилно е преценена степента на обществена опасност на деянието, която не е ниска, тъй като ползването на преправения документ е направило възможно допускането на подсъдимия до изпит за водач на лек таксиметров автомобил и получаването на съответната правоспособност за упражняване на тази поначало рискова професионална дейност, която в противен случай не би могъл да извършва. Надлежно установените и приети от съда факти сочат на ползване на инкриминирания документ в продължителен период от време и не еднократно, както неоснователно се твърди в жалбата – за допускането му до изпит и явяване, за получаване на УВЛТА, за нуждите на разследването по БП № 1481 / 2014 година, които са извън инкриминираното по делото представяне в рамките на полицейската проверка. Така че, наложеното на подсъдимия наказание от една година лишаване от свобода, което е близо до минимално предвиденото за този вид наказание, при отложено изтърпяване за минимален изпитателен срок, по никакъв начин не би могло да се третира като явно несправедливо. Искането на защитата на подсъдимия за приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК и определяне на друг вид наказание – пробация, следва да бъде преценено като неоснователно, тъй като по делото не се установяват обстоятелства, които да могат да бъдат ценени като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността му. Правилата на чл. 55 НК се прилагат по изключение - когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от конкретния престъпен състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са съобразени и оценени обективно. Претендираното от жалбоподателя оправдаване по повдигнатото му обвинение също няма как да бъде удовлетворено, тъй като надлежно установените по делото факти не сочат на тяхната несъставомерност по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. При така изложените съображения, ВКС намира, че релевираните в касационната жалба отменителни основания не са налице, поради което атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Софийския градски съд, НО, 14-ти въззивен състав, нова присъда № 148 от 11 юни 2018 година, по внохд № 2029 / 2018 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.