Р Е Ш Е Н И Е № 215 гр.София , 06 април 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №914/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по касационни жалби, подадени от упълномощен защитник на подс. А. П. П. – адв. Е. Н., от подс. Д. С. З. чрез упълномощения защитник адв. С. П. и от упълномощения защитник на подс. Г. С. Т. – адв. В. К., срещу решение № 119 от 20.06.2019г., постановено по внохд № 687/2017г. на Пловдивски апелативен съд, като в жалбите са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. С присъда № 60 от 08.11.2017 г., постановена по НОХД № 919/2016г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, подсъдимият Д. С. З. е признат за виновен в това, че на 29.03.2013г., в [населено място], в себе си и в лек автомобил „марка” с ДК [рег.номер на МПС] е държал 19 броя археологически обекта и в [населено място], и Ханче „име” на гл. път /път/ при разклона за [населено място], в лек автомобил /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] , в съучастие като съизвършител с А. П. П. е държал 177 броя археологически обекта, при което е държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл. 53, т. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗКН, общо 196 броя, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред по чл. 97, ал. 3 и ал. 7 и ал. 8 от ЗКН във връзка с чл. 4, ал. 1 от Наредба № Н–3/03.12.2009г. за реда за извършване на идентификация и водене на регистъра на движими културни ценности, всички на обща стойност 25 510лв., поради което и на основание чл. 278, ал. 6, предл. 3, вр. чл. 20, ал. 2 НК, вр. чл. 97, ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗКН и чл. 4, ал. 1 от Наредба Н-3/03.12.2009г., и чл. 54 НК е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 9 000лв., като е оправдан да е осъществил състава на престъплението и във връзка с Глава VІ, раздел ІІ, чл. 96, чл. 97, ал. 1, ал. 2, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗКН, чл. 98 – чл. 107, §5 и §6 от Закона за културното наследство и чл. 4, ал. 2 – ал. 3, Раздел ІІ, чл. 8-19 и раздел ІІІ, чл. 20-23 от Наредба № Н–3/03.12.2009г. Подсъдимият Д. С. З. е признат за виновен и в това, че на 29.03.2013г., в [населено място], в съучастие като съизвършител с А. П. П., е придобил, като е закупил от Г. С. Т. 177бр. монети, представляващи културна ценност по чл. 7, ал. 1 и чл. 53, т. 1 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред по чл. 97, ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗКН, във връзка с чл. 4, ал. 1 от Наредба № Н–3/03.12.2009г., всички на обща стойност 9 000лв., поради което и на основание чл. 278а, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК вр. с чл. 97 ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗКН вр. с чл. 4, ал. 1 от Наредба Н-3/03.12.2009 г. и чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000лв., като е оправдан за това, да е осъществил състава на престъплението и във връзка с Глава VІ, Раздел ІІ, чл. 96, чл. 97, ал. 1, ал. 2, ал. 4 , ал. 5 и ал. 6 от ЗКН, чл. 98 – чл. 107, §5 и §6 от Закона за културното наследство и чл. 4, ал. 2 – ал. 3, Раздел ІІ, чл. 8-19 и раздел ІІІ, чл. 20-23 Наредба № Н–3/03.12.2009г. На основание чл. 23 НК на подсъдимия Д. С. З. е определено едно общо най-тежко наказание три години лишаване от свобода и глоба в размер на 9 000лв. На основание чл. 66, ал. 1 от НК така наложеното на подсъдимия Д. С. З. общо най-тежко наказание от три години лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият А. П. П. е признат за виновен в това, че на 29.03.2013г., в [населено място], Ханче „име” на гл. път /път/ при разклона за [населено място], в лек автомобил /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] и в [населено място] [улица], е държал 45 броя археологически обекта и в съучастие като съизвършител с Д. С. З. е държал 177 броя археологически обекта, при което е държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл. 53, т. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗКН, общо 222бр., които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред по чл. 97, ал. 3, 7 и 8 от ЗКН във връзка с чл. 4, ал. 1 от Наредба № Н–3/03.12.2009 г., всички на обща стойност 19 795лв., поради което и на основание чл. 278, ал. 6, предл. 3, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, вр. с чл. 97, ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗКН и във връзка с чл. 4, ал. 1 от Наредба Н-3/03.12.2009 г., и чл. 54, ал. 1 НК е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 9 000лв., като е оправдан за това да е осъществил състава на престъплението и във връзка с Глава VІ, раздел ІІ чл. 96, чл. 97 ал. 1, ал. 2, ал. 4 , ал. 5 и ал. 6 от ЗКН, чл. 98 – чл. 107, §5 и §6 от Закона за културното наследство и чл. 4, ал. 2 – ал. 3, Раздел ІІ чл. 8-19 и Раздел ІІІ чл. 20-23, Наредба № Н–3/03.12.2009г. Подсъдимият А. П. П. е признат за виновен и в това, че на 29.03.2013г., в [населено място], в съучастие като съизвършител с Д. С. З., е придобил, като е закупил от Г. С. Т., 177 бр. монети, представляващи културна ценност по чл. 7, ал. 1 и чл. 53 т. 1 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред по чл. 97, ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗКН, във връзка с чл. 4, ал. 1 Наредба № Н–3/03.12.2009г., всички на обща стойност 9000лв., поради което и на основание чл. 278а, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 97, ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗКН във връзка с чл. 4, ал. 1 от Наредба Н-3/03.12.2009г., и чл. 54, ал. 1 НК е осъден на две години лишаване от и глоба в размер на 5 000лв., като е оправдан за това да е осъществил състава на престъплението и във връзка с Глава VІ, Раздел ІІ, чл. 96, чл. 97, ал. 1, ал. 2, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗКН, чл. 98 – чл. 107, §5 и §6 от Закона за културното наследство и чл. 4, ал. 2 – ал. 3, Раздел ІІ чл. 8-19 и Раздел ІІІ чл. 20-23 Наредба № Н–3/03.12.2009г. На основание чл. 23 НК на подсъдимия А. П. П. е наложено едно общо най-тежко наказание три години лишаване от свобода и глоба в размер на 9 000лв. На основание чл. 66, ал. 1 от НК така наложеното на подсъдимия А. П. П. общо най-тежко наказание три години лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъда в сила. Със същата присъда подсъдимият Г. С. Т. е признат за виновен в това, че на 29.03.2013г., в [населено място], е отчуждил чрез продажба на А. П. П. и Д. С. З. 177бр. монети, представляващи културна ценност по чл. 7, ал. 1 и чл. 53, т. 1 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред по чл. 97, ал. 3, 7 и ал. 8 от ЗКН, във връзка с чл. 4, ал. 1 от Наредба № Н–3/03.12.2009г., всички на обща стойност 9 000лв., поради което и на основание чл. 278а, ал. 1, предл. 2 НК, във връзка с чл. 97, ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗКН и във връзка с чл. 4, ал. 1 от Наредба Н-3/03.12.2009 г. е осъден на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000лв., като е оправдан за това да е осъществил състава на престъплението и във връзка с Глава VІ, Раздел ІІ чл. 96, чл. 97 ал. 1, ал. 2, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗКН чл. 98 – чл.107, §5 и §6 от Закона за културното наследство и чл. 4, ал. 2 – ал. 3, Раздел ІІ чл. 8-19 и раздел ІІІ чл. 20-23 Наредба № Н–3/03.12.2009г. Подсъдимият Г. С. Т. е признат за виновен и в това, че на 29.03.2013г., в [населено място], в жилището си на [улица] противозаконно е държал предмети - специално техническо средство металдетектор, марка „марка“, със сериен № /номер/, слушалки марка „марка”, 2 броя ръкавици и литиево-йонна батерия-контейнер за 8 бр. батерии „марка”, за които знае, че са предназначени и са послужили за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 7 НК е осъден на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23 НК на подсъдимия Г. С. Т. е определено едно общо най-тежко наказание две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000лв. На основание чл. 66 НК така наложеното на подсъдимия Г. С. Т. общо най-тежко наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от четири години. На основание чл. 278, ал. 7 и чл. 278а, ал. 6 НК са отнети в полза на Държавата веществените доказателства по делото, представляващи предмет на престъпленията, като е разпоредено след влизане й в сила, същите да бъдат предадени на РИМ - [населено място]. Направените разноски са възложени в тежест на подсъдимите. По протест на прокурор в ОП – Пазарджик и по жалби от тримата подсъдими срещу постановената първоинстанционна присъда, е образувано внохд № 687/2017г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С атакуваното сега решение № 119 от 20.06.2019г., постановено по делото, първоинстанционната присъда е потвърдена и в тежест на подсъдимите са възложени направени пред въззивната инстанция разноски. В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от упълномощения защитник на подс. А. П. – адв. Н., са заявени и аргументирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 - 3 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се подкрепя със следните доводи: обвинителният акт не отговаря на изискванията за съдържание, нарушаване на забраната присъдата да се основава на предположения, нарушаване от въззивния съд на изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК, нарушение на чл. 107, ал. 5 от НПК, необсъждане на доводи на защитата във връзка с доказателствата, възприемане на доказателства, събрани в нарушение на НПК, нарушения във връзка с приобщаването и изследването на веществените доказателства. Нарушението на материалния закон се аргументира с липса на яснота относно задружната престъпна дейност на подсъдимите, като се оспорват като неправилни изводите, че 177бр. монети са подлежали на идентификация, както и тези, свързани с липсата на поглъщане между съставите по чл. 278а, ал. 2 и по чл. 278, ал. 6 от НК. Изложени са и съображения за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Правят се алтернативно искания – за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, или за оправдаване на подсъдимия. Касационната жалба, подадена от подс. Д. З., чрез защитника му – адв. П., също се позовава на всички касационни основания по чл. 348 от НПК. Излагат се доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при осъществяване на доказателствената дейност – необсъждане на всички доказателства, безкритично възприемане на експертните заключения. Нарушението на материалния закон се претендира като следствие от нарушенията на процесуалните правила. Твърди се и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Исканията са алтернативни – за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия, или за неговото изменение с намаляване на наказанието. Касационната жалба от адв. В. К. като защитник на подс. Г. Т., също обосновава наличие и на трите касационни основания при постановяване на съдебния акт. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се аргументира с пороци в съдържанието на обвинителния акт, отхвърляне от въззивния съд на доводи на защитата, без те да бъдат обсъдени, обосноваване на съдебния акт върху доказателства, събрани извън реда по НПК и на предположения. Оспорва се съставомерността на поведението на подс. Т. по чл. 277, ал. 7 от НК, а също и изводите за едновременно отчуждаване на инкриминираните монети на другите двама подсъдими. Развити са съображения и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Правят се искания – за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на процесуалните нарушения, или за отмяната му и оправдаване на подс. Т. по повдигнатите му обвинения. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подс. З. – адв. П., поддържа жалбата съобразно изложените в нея аргументи. Акцентира върху необсъждането от съда на писмените доказателства за придобиване на монетите чрез покупка от друга държава, върху безкритичното възприемане на заключенията на нумизматичните експертизи. Подчертава, че подс. З. не се е намирал на мястото на извършване на деянието, не е осъществил контакт с подс. Т. и не е упражнявал фактическа власт върху монетите. Моли за оправдаване на подсъдимия или за намаляване на наказанието му. Адв. К. като упълномощен защитник на подс. Т. излага доводи за липса на доказателства подсъдимият да е осъществил инкриминираните му престъпления – не са били налице доказателства да е притежавал и отчуждил монетите, както и не е било установено Т. да е имал качество на лице, дължащо регистриране на металдетектора. Моли за оправдаване на подсъдимия. Упълномощеният пред настоящата инстанция защитник на подс. П. – адв. Я. А., поддържа подадената касационна жалба. Сочи доводи в подкрепа на заявените касационни основания. Моли за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, или за оправдаване на подс. П.. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби. Подсъдимите Г. Т., Д. З. и А. П., заявяват, че са невинни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са ОСНОВАТЕЛНИ, макар и не изцяло на релевираните в тях съображения. Водещо оплакване и в трите касационни жалби е за допуснати при постановяване на атакувания съдебен акт съществени нарушения на процесуалните правила при осъществяване на доказателствената дейност, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимите. Тези доводи е необходимо да бъдат разгледани преди останалите възражения, понеже правилното приложение на материалния закон може да бъде преценено само, ако са спазени процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. Ако при касационната проверка се установят нарушения на изискванията за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, необсъждане на всички доказателства, превратното им възприемане, подценяване или надценяване на едни за сметка на други, формиране на фактически изводи въз основа на предположения, то тези нарушения, освен че са такива на основни принципи на наказателния процес, също така пряко накърняват правото на защита на страните в производството. Констатация за наличие на подобни нарушения би довела до дискредитиране на направените фактически изводи и съответно би направила невъзможна проверката за правилното приложение на материалния закон. В касационните жалби се правят еднопосочни оплаквания, така че те ще бъдат разгледани заедно на плоскостта на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. При така изложените в жалбите съображения във връзка с посоченото касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, проверката, която касационната инстанция следва да извърши, е за правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващия съдебен състав при събирането и оценката на доказателствата и при изпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Тази проверка е дължима, тъй като въззивната инстанция е последната по фактите и именно в рамките на установената от нея фактическа обстановка се проверява правилното приложение на материалния закон. Действително, оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, но тази дейност подлежи на проверка. Тази проверка се отнася до решаване на въпроса дали за обосноваване на фактическите изводи са ценени годни доказателства и доказателствени средства. Касае също и въпроса дали контролираният съд е обезпечил чрез събраните и проверка на доказателствата обективното и всестранно изясняване на релевантните обстоятелства. Отнася се и до това, дали доказателствата не са събирани избирателно, дали те не са обсъждани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, дали не им е придадено съдържание, различно от действителното. Също така проверката на касационния съд, следва в случая да обхване и контрол върху изпълнението от въззивния съд на задължението му по чл. 339, ал. 2 от НПК, като такива изрични оплаквания се съдържат в касационните жалби. Касационната преценка на обжалваното въззивно решение на Пловдивския апелативен съд по отношение на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК сочи, че съдебният акт страда от порок във връзка с изискването на чл. 339, ал. 2 от НПК. Законово установено е изискването към въззивния съд при потвърждаване на първоинстанционната присъда да посочи защо не възприема доводите и възраженията на страните. Това изискване не е случайно, понеже чрез неговото изпълнение се обезпечава правото на защита на страните в производството – да разберат фактическите и правни основания за взетото решение и съответно да упражнят по-нататък и правото си на жалба пред касационната инстанция. В този смисъл, доколкото неизпълнението на посоченото задължение на въззивната инстанция пряко рефлектира върху процесуалните права на страните, в частност, тези на подсъдимите лица, то ако такова бъде установено, съставлява основание за касиране на контролирания съдебен акт. Страните по защитата са релевирали пред въззивния съд множество оплаквания срещу първоинстанционната присъда. На част от тях съставът на апелативната инстанция е аргументирал отговорите си, обосноваващи извод за неоснователност на направените възражения. Така, в решението си решаващият съд е мотивирал съображенията си защо счита, че обвинителният акт, поставил началото на съдебното производство, не страда от недостатъците, които се претендират. Без съмнение, възражението срещу съдържанието на обвинителния акт не е било недопустимо, понеже производството е започнало преди измененията в НПК с ДВ бр. 63/2017г., като такова възражение подлежи на разглеждане и от касационния съд. То обаче е без основание. Съдебната преценка на въззивния съд е изложена аргументирано в решението, като настоящият състав няма основание да не се съгласи, че изложените фактически съображения и формулираната правна квалификация на извършеното и от тримата подсъдими дава необходимата фактическа и правна рамка на обвинението, така че да обезпечи и правото на подсъдимите да разберат в какво са обвинени и да организират защитата си. На друга плоскост е въпросът дали фактологията по обвинението ще бъде възприета за установена в хода на съдебното следствие и каква ще бъде правната й оценка. Другите доводи, развити от касаторите, освен липса на отговор на направени от тях възражения пред въззивния съд, касаят и свързани с това пороци в доказателствената дейност по отношение на изискванията по чл. 107, ал. 5 от НПК. Не може да бъде възприето от настоящия състав оплакването, че въззивният съд безкритично се е позовал на заключенията на експертите досежно обстоятелството, че всички монети са открити на територията на България. Правилата за оценката на заключението на вещите лица, разписани в процесуалния закон, са спазени, като съдът е посочил, че кредитира с доверие заключението на повторната съдебно археологическа и нумизматична експертиза, както и е изложил съображения за това, защо възприема заключението на вещите лица не само досежно идентификацията на монетите като движими културни ценности, но и по отношение на експертните изводи, че те произхождат от територията на Република България. Направеното от защитата на подсъдимите възражение срещу процесуалната годност на приложените по делото писмени доказателствени средства – протоколи от извършени претърсвания и изземвания, е било обсъдено от решаващия съдебен състав, така че оплакването не може да бъде споделено като основателно. Апелативният съд е аргументирал преценката си, че осъществяването на тези процесуално-следствени действия в условията на неотложност, не е в отклонение на изискването по чл. 161, ал. 2 от НПК. По отношение на възражението за игнориране на писмени доказателствени източници – в частност писмения документ за покупко-продажба на монети, осъществена в /държава/ от подс. П.. Това писмено доказателство е било предмет на обсъждане в решението, макар документите за пребиваването му в /държава/ и другите квитанции за извършени подобни покупки не са били обсъдени. Поставя се обаче въпросът дали то е било съпоставено с останалата доказателствена съвкупност, доколкото невъзприемането на този документ като удостоверяващ закупуването именно на намерените в автомобила монети, е сторено единствено въз основа на преценка на обстоятелството кога е бил представен по делото и какви обяснения е давал подс. П. за произхода на монетите. Настоящият състав не счита, че подходът на контролирания съд е съответен на закона, защото подсъдимият, както и останалите страни, не са ограничени със срок при представяне на доказателства и от това, в кой момент се представят такива, не могат да се правят изводи, касаещи достоверността на представеното доказателство. В допълнение – „промяната на версията“ на подс. П. е извлечена от негови извънпроцесуални изявления, без да бъде обсъден въпросът за допустимостта и надеждността на установяващите ги доказателства. Въззивният се е пропуснал да прецени тези документи във връзка с експертните заключения, което би му дало възможност да защити извод за отхвърляне на информационното им съдържание. Контролираният съд е обсъдил възраженията на защитата, свързани с липса на възможност да се проследи идентичността на веществените доказателства, иззети при извършените процесуално-следствени действия, и тези, които са били обект на експертно изследване. Доводите в касационните жалби в тази насока са частично основателни, защото контролираната инстанция е изложила съображения за неоснователност на възражението, но е сторила това само на плоскостта на преценката на описанието на иззетите веществени доказателства при извършените претърсвания и изземвания, като се е задоволила по-нататък само да констатира, без да аргументира извода си, че няма съмнения за подмяна на веществените доказателства /л. 17 от решението/. Даденият в решението отговор на направеното оспорване не би могъл да се приеме за достатъчен, защото по делото са налице доказателствени източници, които са подлежали на обсъждане във връзка със съдържанието на писмените доказателствени средства (протоколи) – необходимо е било да се съобрази какво е било предоставено на експертите с постановлението за назначаване на експертиза, какво са заявили в устните разяснения вещите лица от първата археологическа експертиза по отношение на изследваните предмети, какви са били предметите, изследвани от повторната експертиза, както и е следвало да бъдат съобразени приобщените при първото разглеждане на делото от първоинстанционния съд писмени документи, изпратени от Регионален исторически музей – [населено място] /л. 386 и сл. от нохд № 449/2014г./. По отношение на възражението за неизвършване на оглед на веществените доказателства по чл. 110 от НПК във въззивното решение не е даден отговор. Вън от съмнение е, че такова действие на досъдебното производство не е било извършено, но съдът е дължал отговор дали тази непълнота е в състояние да се отрази на достоверността на изводите за идентичност на иззетите веществени доказателства и изследваните такива от вещите лица. Неизвършването на определено процесуално-следствено действие в принципен план не винаги може да се приравни на непълнота на доказателствата, а в случая пораждащите се от липсата на оглед възражения срещу идентичността на веществените доказателства са пораждали необходимостта от посоченото вече проследяване на фактологията по изземване на веществените доказателства, предаването им за експертно изследване и резултатите от него. Оплакванията в касационните жалби за погрешното формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд имат своето основание в някои аспекти. Така, въззивният съд в хода на проведено въззивно съдебно следствие е разпитал повторно свид. Т., за да положи усилия да изясни обстоятелствата, свързани с намерените на втория етаж в къщата на този свидетел антични предмети. Само че при преценката на тези свидетелски показания не е бил убедителен, за да ги отхвърли като недостоверни. Този свидетел последователно в разпитите си е заявявал, че предметите са били оставени от бащата на подс. П., който е бил колекционер, както и че подсъдимият не е посещавал къщата. Съдът е отказал да кредитира тези последователни показания, като им е противопоставил вписването в протокола за претърсване и изземване, както и доводи, свързани с житейска логика. Този подход не може да бъде възприет. На първо място е спорна възможността вписването на определено изявление на едно лице в протокол от извършено процесуално-следствено действие да бъде противопоставено на показанията на същото лице, дадени непосредствено при разпита му пред съда, защото свидетелските показания се приобщават чрез разпит. На второ място, при оценката на достоверността на определен доказателствен източник, за да бъде използвана „житейска логика“ е необходимо безспорно установяване на определени обстоятелства, въз основа на които да бъдат направени единствено възможни, а не произволни логически изводи. Особено съществен недостатък при формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд се набелязва във връзка с показанията на свидетелите С. Т. и В. В.. Съставът на АС – Пловдив е приел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, без да намери основания да не се съгласи с нея. Приел е също така и доказателствената основа на установената фактология, сред която фигурират показанията на свидетелите Т. и В.. Въз основа на тези показания, а също и на данните от ВДС и от данните за мобилните комуникации, първият съд е направил извод за установеност на факта на сделка с иззетите впоследствие монети, продадени от подс. Т. на подсъдимите З. и П., като подс. П. непосредствено е извършил сделката, а тя е била ръководена и уговорена от подс. З.. Неясна остава волята на контролирания съд по отношение на тези доказателствени средства – показанията на свидетелите Т. и В.. От една страна, този съд се съгласява с фактическата обстановка, възприета в атакувана пред него присъда, изведена и въз основа на показанията на обсъжданите двама свидетели. От друга страна, никъде в мотивите си контролираният съд не подлага на преценка показанията на Т. и В.. Не става ясно, нито за страните, нито за касационната инстанция, дали тези показания са използвани за формиране на изводите по фактите, или ако те са били изключени, от къде се извеждат обстоятелствата на осъществената сделка с инкриминираните монети. Това е съществен порок при формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, защото не дава възможност на подсъдимите да разберат основанията за взетото от него решение. Освен това, използването на посочените свидетелски показания е било оспорено пред въззивния съд в сезиращите го жалби, но атакуваното решение не съдържа отговор на това оспорване, което също сочи на допуснато процесуално нарушение. Без съмнение, въззивният съд е дължал да обективира в решението си дали използва посочените свидетелски показания в предмета на преценката си и съответно, ако това е така – да отговори на възраженията на защитата за допустимостта те да бъдат ползвани. Това безусловно е било необходимо. Първо, защото показанията на тези двама свидетели възпроизвеждат обстоятелства, станали им известни, както те самите заявяват, в процеса на експлоатация на СРС. ВДС от СРС с изцяло такова съдържание – за обстоятелствата, за които свидетелстват тези лица, не са приобщени по делото и следва да се прецени дали с това свидетелстване не се заменя недопустимо един доказателствен способ с друг. И второ, защото тези свидетелски показания пресъздават заявени пред свидетелите обстоятелства от подсъдимите Т. (свид. Т. пресъздава заявеното пред него от подс. Т. в рамките на „оперативна беседа“) и П. (свид. В. свидетелства за изявления на подс. П. при задържането му). Точно поради характера на тези доказателства като производни, те е следвало да бъдат подложени на преценка, още повече, че са били оспорени пред въззивния съд. Освен това, поставянето на такива доказателства в основата на фактическите изводи, е свързано с акуратна преценка във връзка с нарушение на забраната за самоуличаване и правото на адвокатска защита. /Вж. решение по делото Д. М. срещу България, 2018г., жалба № 34779/09г. на ЕСПЧ, Решение № 25 от 1.02.2018 г. по н. д. № 1292/2017 г., III н. о., Решение № 22 от 1.03.2019 г. по н. д. № 1127/2018 г., II н. о./ Имат основание възраженията на касаторите, че някои от изводите на въззивния съд почиват на предположения. Така, на стр. 9 от решението си съдът е приел, че „в хода на разследването и проведените оперативно-издирвателни мероприятия било установено, че намерените в лекия автомобил на А. П. 177бр. предмети с кръгла форма, наподобяващи антични монети, са придобити от П. и З. като са закупени от Г. Т. от [населено място], . На първо място, резонен е въпросът дали чрез оперативно-издирвателни мероприятия могат да се приобщават валидно доказателства в наказателното производство. И на второ място, този фактически извод не е доказателствено обезпечен по-нататък в мотивите на съдебния акт. Всъщност, обсъдената от контролирания съд доказателствена съвкупност не е в състояние да защити направените изводи за това, дали е осъществена сделка за продажба от страна на подс. Т. на подсъдимите З. и П. на инкриминираните монети, при какви обстоятелства е била осъществена такава продажба. Оценените доказателства са били достатъчни да обосноват стабилни фактически изводи само досежно държането от всеки един от подсъдимите на конкретно индивидуализирани предмети. Изложените съображения сочат, че въззивният съд, освен че е допуснал нарушение на правото на защита на подсъдимите с неизпълнение на задължението по чл. 339, ал. 2 от НПК, е допуснал нарушения при осъществяване на доказателствената оценка, значима за фактическите изводи, което се е отразило на правото на защита на подсъдимите. Това обосновава извод за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, свързано с отмяна на постановеното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебно заседание. Постановеният съдебен акт следва да бъде отменен изцяло, включително и по отношение на обвинението по чл. 277а, ал. 7 от НК спрямо Г. Т.. Макар констатираните процесуални пороци да не се отнасят до правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд във връзка с държането от този подсъдим на металдетектор, от значение за квалификацията на това деяние е останалата фактология, свързана с предназначението на това техническо средство за търсене на археологически обекти. И доколкото по отношение на тези фактически обстоятелства са констатирани недостатъци в доказателствената дейност на решаващия съд, сочещи на допуснати процесуални нарушения, а те са свързани с преценка за съставомерността на деянието на подс. Т., то и в тази част потвърдителното решение следва да бъде отменено. При констатациите за допуснати процесуални нарушения в процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, за касационната инстанция не е възможно да провери правилното приложение на материалния закон, каквото искане е направено от касаторите. Такава проверка може да бъде направена само в рамките на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, а когато тя е установена в противоречие с процесуалните правила, не може да позволи такава проверка. В този смисъл е без основание и направеното в трите жалби искане за оправдаване на подсъдимите лица. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да извърши внимателна и задълбочена оценка на доказателствата, като отговори на възраженията на страните срещу първоинстанционната присъда, да изложи съображения за допустимост и надеждност на доказателствата, като спази правилата за формиране на вътрешното убеждение Тази дейност би позволила правилното приложение на материалния закон. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : Отменява въззивно решение № 119 от 20.06.2019г., постановено по внохд № 687/2017г. на Пловдивски апелативен съд, втори състав. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.