Р Е Ш Е Н И Е № 79 София, 25.08.2014г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1631 по описа за 2011г. и приема следното: Производството е по чл.290 и следв. ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат П.М. като процесуален представител на И. С. Н. и Й. Ц. Н., и двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд /Р./ от 14.VІІ.2011г. по гр.д. № 587/2011г. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 986/20.VІІІ.2012г. по въпросите 1. може ли да се вземе предвид писмено доказателство /удостоверение от Б. Д. от 26.V.2010г./, което не е прието по предвидения в ГПК ред, т.е. не е извършена проверка за относимост, достоверност и допустимост и не е допуснато с нарочно определение – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, и 2. може ли да се вземат предвид при произнасяне по иска за нищожност гласни доказателства, които първоинстанционният съд изрично допуска единствено за доказване на иска за унищожаемост и не допуска за иска за нищожност – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ответницата по касационната жалба Я. К. Я. от [населено място] чрез процесуалните си представители адвокат Н. и адвокат Б. е заела становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. По първия поставен от касаторите процесуалноправен въпрос: С решение № 2375/22.VІІ.1981г. по гр.д. № 1861/1981г. на ВС ІІ ГО е прието, че съдът не може да постановява съдебния си акт въз основа на доказателства, които не са допуснати по съответния ред в състезателното производство. Настоящият състав на ВКС споделя този извод, добавяйки и следното: Спорните факти, на които страните основават исканията или възраженията си, се установяват /с изключение на тези по чл.155 ГПК/ чрез предвидените в закона доказателства и доказателствени средства. Доказателствата се събират по искане на страните /съобразно правилата за доказателствената тежест/ в съдебно заседание и след преценка от съда на тяхната относимост, допустимост и необходимост с нарочно определение. При пропуск на съда да приеме допуснато и представено от страната доказателство не може да се счита, че то не е събрано по предвидения ред, и не може да не бъде взето предвид при произнасянето по спора. По втория процесуалноправен въпрос ВКС на РБ счита, че събраните по делото доказателства съдът следва да вземе предвид, ако те са относими към спора, и в случаите, когато те са били поискани, но погрешно не са допуснати във връзка с този спор, а са допуснати във връзка с друго претендирано по същото дело право. Касационната жалба е основателна. В исковата си молба и в молбата – уточнение вх. № 29922/15.VІ.2010г. ищцата Я. Я. сочи, че поради необходимост от кредитирането й за сумата 2446.70лв. се обърнала към познатите си Н. и С. С., които се съгласили да й помогнат при условия, че сумата бъде осигурена чрез изтеглен от С. потребителски кредит, по който ищцата да е поръчител, и до връщането на заетата сума ищцата да прехвърли чрез продажба апартамента си на дъщерята на С. – ответницата И. Н., като уговорката с тримата била след връщането на заема апартаментът да бъде прехвърлен на ищцата обратно; че тъй като такива обезпечения искали и други заемодатели и поради липсата на съмнение в коректността на С. и Н. ищцата приела условията, но след като вече имала възможност за връщане на заетата сума, ответниците не се отзовали на нотариалната покана да прехвърлят обратно апартамента; че с действията си С. и Н. въвели ищцата в заблуждение, че продажбата на апартамента е само за обезпечаване на задължението за заетата й сума. Въз основа на тези твърдения се иска прогласяване нищожността на договора за продажба поради уговорен начин за удовлетворяване на вземане, различен от предвидения в закона – чл.152 ЗЗД, евентуално унищожаването на договора като сключен с измама на продавача от ответниците. В определението си от 13.ІХ.2010г. по реда на чл.140 ГПК първоинстанционният съд приел, че са предявени главен иск за нищожност на покупко-продажбата поради прикриване на съглашение по чл.152 ЗЗД и евентуален иск за унищожаемост поради измама. В доклада си по чл.146 ГПК в о.с.з на 09.ІІ.2011г. първоинстанционният съд определил правната квалификация на главния иск по чл.26 във вр. с чл.152 ЗЗД – за нищожност на договора поради симулация, тъй като се твърди, че сделката е сключена като обезпечение на даден заем с уговорка за обратно прехвърляне след погасяване на заема; определил и че доказателствената тежест е за ищцата, която следва да установи, че действителните отношения са посочените в исковата молба, за което тя трябва да опровергае съдържанието на официален документ – нотариалния акт за продажбата – относно удостоверените в него обстоятелства, че продава на Н. за 10411лв., получени напълно и в брой; по отношение на заявеното от ищцата искане за допускане на свидетели съдът приел, че то следва да бъде уважено, но само за установяване въвеждането в заблуждение по евентуалния иск, тъй като при липса на съгласие от ответната страна не са допустими свидетели за опровергаване съдържанието на нотариалния акт. В решението си първоинстанционния съд е приел, че с иска по чл.26 във вр. с чл.152 ЗЗД се цели опровергаване съдържанието на официален документ, което по силата на чл.164 ал.1 т.2 и т.6 ГПК не е допустимо да бъде извършено със свидетелски показания. По делото не са представени „обратно писмо” или документ, сочещ на вероятна привидност, който би бил основание за допустимост на свидетели за установяване на действителните отношения. Непредставянето на такива надлежни доказателства, доказващи нищожността по чл.26 във вр. с чл.152 ЗЗД, обуславя неоснователността на този иск. Въззивният съд намерил тези изводи на първоинстанционния съд за неправилни и приел, че ищцата се домогва да докаже сключването на договора за продажба в нарушение на чл.152 ЗЗД за незаконно обезпечение на дълг по заемен договор; че страните не са имали воля собствеността да се прехвърли срещу заплащане на посочената в нотариалния акт цена, че действителната им воля не е била продажбата, че са се съгласили да изповядат договора по определен начин, но не са имали воля да бъдат обвързани точно по този начин; че не се иска разкриване на симулация, а доказване, че договорът е нищожен на основание чл.152 ЗЗД; че за доказване на това обстоятелство не е налице ограничение за използване на доказателствени средства; че анализът на представените писмени доказателства и свидетелски показания обосновават извод, че сключеният договор за продажба обезпечава изплащането на заема, че чрез него се изпълнява предварително уговорен начин на удовлетворяване на кредитора, различен от посочения в закона, поради което той е нищожен на основание чл.26 ал.1 вр. с чл.152 ЗЗД. При тези обстоятелства се налага извод, че въззивният съд е определил различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения главен иск за нищожност на процесната сделка /въпреки посочената като такава в първоинстанционното решение по чл.26 ал.1 във вр. с чл.152 ЗЗД, но при фактически изложени мотиви относно иск по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД/, без да са дадени на страните указания в тази насока, както и за обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения. Съгласно т.2 от ТР № 1/09.ХІІ.2013г. по т.д. № 1/2013г на ОСГТК въззивният съд е длъжен да осигури правилното прилагане на материалния закон, дори и във въззивната жалба да няма оплаквания за допуснато такова нарушение от първоинстанционния съд. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той служебно следва да обезпечи правилното прилагане на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти, от които произтичат претендираните права и възражения, тяхната правна квалификация и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Съдът е длъжен да разреши спора по същество само след като е изпълнил задължението си да гарантира на страните възможността за осъществяването на правото им на защита. Като не е сторил това в разглеждания случай, въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, постановявайки решението си при допуснато съществено процесуално нарушение. Ето защо и на основание чл.293 ал.3 във вр. с ал.2 ГПК решението следва да бъде отменено и делото да се върне на същия съд за ново разглеждане на главния и евентуално предявения искове от друг състав след даването на страните на посочените в предишния абзац указания, съобразявайки и отговорите на въпросите, послужили като основание за допускане на касационно обжалване. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по претендираните разноски за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Русенския окръжен съд, ГК, № 398/14.VІІ.2011г. по гр.д № 587/2011г. ВРЪЩА делото на Русенския окръжен съд за разглеждането му от друг състав съобразно обстоятелствената част на настоящото решение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: