О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 207 София, 11.04.2022 година Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1182/2021г. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Г. от [населено място] срещу решение № 212 от 10.03.2021 г. по в. гр. д. № 3804/2020 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, I-13 състав решение № 1955 от 11.03.2020 г. по гр. д. № 14016/2018 г., предявеният от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 26.06.2018 г. е отхвърлен за разликата над 46 342.80 лв. до пълния претендиран размер 150 000 лв., както и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на другата страна разноски в размер на сумата 6 406.73 лв. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и е необосновано, поради което се иска същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен изцяло. Касаторът счита, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразено с тежестта на получените от него травматични увреждания, с конкретната икономическа обстановка в страната и с лимитите на застрахователното покритие по застраховка „Гражданска отговорност“, поради което се явява занижено. Релевира изрично оплакване и срещу извода на въззивната инстанция, че дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде намалено с обезщетението, изплатено му от неговия работодател по реда на чл. 238, ал. 1 ЗМВР. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, касаторът моли за допускане на касационното обжалване, като заявява, че „прави възражение за неправилното прилагане на чл. 52 ЗЗД“. Счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради задължението на ВКС да уеднаквява практиката с цел по-точно прилагане на принципа на справедливостта, което от своя страна ще доведе и до развитието на правото. Ответникът по касация – ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила за присъденото застрахователно обезщетение до размер на сумата 20 000 лв., е приел за безспорно установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на ответния застраховател за обезщетяване на ищеца за претъпените от него неимуществени вреди в резултат на процесното пътно-транспортно произшествие от 26.06.2018 г. Като спорни по делото са посочени само въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и въпросът за наличието и обема на съпричиняване на вредите. По отношение размера на обезщетението: Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че справедливо обезщетение в случая е сумата 80 000 лв., а е приел, че такова обезщетение е сумата 60 000 лв. Като обстоятелства, имащи значение при определяне обема на вредите, е съобразил: вида и тежестта на травматичните увреждания, получени от ищеца– контузия на гръдно-коремна област и разкъсване на слезката, довело до отстраняване на този орган, което се явява тежка телесна повреда и разстройство на здравето опасно за живота; възстановителния период- около 3 месеца; претърпяната операция; болките понастоящем и занапред от сраствания в коремната област; трайно намалелия имунитет на ищеца; първоначалната нужда от помощ в ежедневието и промените, които ищецът е претърпял - смяна на работата и невъзможност за спортуване. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид също момента на настъпване на увреждането, с оглед стандарта на живот в страната. По отношение съпричиняването на вредите: Решаващият състав е приел за доказано, че ищецът е пътувал без поставен предпазен колан, но е счел възражението за съпричиняване на вредата за неоснователно предвид конкретния механизъм на произшествието и установеното от заключението на комплексната експертиза, че и при поставен предпазен колан, след настъпилия удар между двете превозни средства и завъртането на автомобила в който е пътувал ищецът, дори той да е останал неподвижен, вътрешните му органи биха могли да получат движение по инерция, водещо до вътрешен сблъсък и нараняване. Въззивният съд е споделил обаче извода на първата инстанция, че от дължимото застрахователно обезщетение следва да се приспадне платеното на ищеца обезщетение по реда на чл. 238, ал. 1 ЗМВР в размер на сумата 13 657.20 лв. Приел е, че: И двете обезщетения покриват едни и същи вреди, породени от един деликт; В зависимост от обстоятелствата при настъпването на деликта вместо увреждащото лице, гаранционно-обезпечителна отговорност спрямо увреденото лице могат да носят и други правни субекти - работодател, застраховател, възложител на работа, като тази отговорност може да се носи и от повече от едно лица, както е в случая – от застраховател на увреждащото лице и от работодател на увреденото; Независимо, че по закон отговорността да заплатят на ищеца обезщетение за неимуществени вреди е върху други лица, това е все обезщетението, което се дължи от увреждащото лице за вредите, които е причинило със своето деликтно поведение; След като увреждащото лице дължи обезщетение за всички вреди, но само веднъж, няма как увреденото лице да получава максимално обезщетение от няколко отговорни за обезщетяване на вредите субекта. Поради това, въззивният съдебен състав е приел, че дължимото на ищеца застрахователно обезщетение възлиза на 46 342.80 лв., като след частична отмяна на първоинстанционния акт му е присъдил допълнително сумата 14 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Достатъчно основание за това е липсата на конкретно поставен въпрос, подлежащ на преценка с оглед критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая касаторът е направил единствено „възражение за неправилното прилагане на чл. 52 ЗЗД“, което представлява по своята същност оплакване за неправилност на обжалвания акт, относимо към основанията по чл. 281 ГПК за касирането му, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касация. С твърдението за противоречие в съдебната практика при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и за необходимостта от уеднаквяването й по пътя на касационния контрол също не може да се счете за изпълнено задължението на касатора да посочи ясно и точно въпроса, за който счита, че е обусловил изхода на делото. Независимо от това, дори да се приеме, че макар и непрецизно, касаторът е поставил въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като отговорът на този въпрос е обусловен от преценката на конкретните факти и доказателства по делото, която, съгласно цитирания по-горе тълкувателен акт, е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 212 от 10.03.2021 г. по в. гр. д. № 3804/2020 г. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: