4 Р Е Ш Е Н И Е
№181
гр. София, 26 септември 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Б. Джамбазов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 566/2017 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест и жалба от подсъдимата Е. Л. И. срещу решение на Софийски Апелативен съд № 141 от 22.03.2017г. по внохд № 1168/2016г. по описа на същия съд.
В протеста се релевират всички касационни основания. Наличието на съществено процесуално нарушение се основава на проведеното съдебно заседание в отсъствие на подсъдимата при липса на предпоставки за разглеждането му по чл. 317 във връзка с чл. 269, ал. 3, т. 3 от НПК. С оправдаването на подсъдимата за нарушение на чл. 20, ал. 2, чл. 21, ал.1, пр.2, чл.5, ал. 2 и чл.150 от ЗДвП материалният закон бил нарушен. Наложеното наказание било в занижен размер и не отговаряло на степента на обществената опасност на извършеното и дееца. В заключение се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като от ВКС се иска да го отмени и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
С жалбите на подсъдимата се ангажират основанията по чл. 348, ал.1, т.1 - 3 от НПК. Оспорва се процесуалната дейност на апелативния съд по събирането, оценката и анализа на събраните доказателствени материали, довели пороци във вътрешното му убеждение относно приетите за установени фактически положения. В този смисъл се твърди, че съдебният акт е постановен при липса на дължимите по доказателствата и възраженията на страните мотиви. С доводи за необоснованост се оспорва фактическия извод относно квалифициращия признак” след употреба на наркотични вещества”, рефлектирал и на правилното приложение на закона. Несправедливостта на наложеното наказание се защитава с аргументи за редица неотчетени или подценени смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства. Прави се искане при условията на алтернативност за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимата относно квалифициращия признак „след употреба на наркотици”; отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд; намаляване размера на наложеното наказание с прилагане института на условното осъждане.
В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата не поддържа протеста. Сочи, че касационната жалба е неоснователна, а атакуваното решение е правилно и законосъобразно.
Защитникът на подсъдимата поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Поставя акцент на искането за намаляване на наказанието и приложението на института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 171 от 17.06.2016г. по нохд № 2089/2016г. на СГС, НО, 27 състав подсъдимата Е. Л. И. е призната за виновна в това, че на 19.11.2015г. в [населено място], при управление на МПС нарушила правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 2, чл. 21, ал.1, пр. 2, чл. 5, ал. 2, чл. 150 от ЗДвП, в резултат на което причинила смъртта на Д. П. Д., като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества и подсъдимата е управлявала моторното превозно средство без да има за това необходимата правоспособност, поради което на осн. чл. 343, ал. 3, пр.1, алт. 2 и пр. 5 б.”б” във връзка с чл. 342, ал.1, пр.3 във връзка с чл.58а, ал.1 от НК е осъдена на наказание „лишаване от свобода” за срок от 4/четири/ години при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимата, считано от 19.11.2015г. до 22.11.2015 година. Подсъдимата е осъдена да заплати направените разноски по водене на делото в размер на 120 лева/ в съдебната фаза на процеса/ и 924,24 лева/ на досъдебната фаза/, както и по 5 лева държавна такса за служебно издаване на всеки един изпълнителен лист.
По протест на прокурор при СГП и жалба на частните обвинители с искане за увеличаване на наложеното наказание и по жалба на подсъдимата с искане за намаляване на наказанието и прилагане разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК е образувано внохд № 1168/16 по описа на САС, НО, 7-ми състав. По него е постановено атакуваното пред ВКС решение № 141/22.03.17г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като подс. И. е призната за невиновна и оправдана по обвинението автотранспортното произшествие да е настъпило в резултат на нарушения правилата за движение по чл.20, ал.2, чл.21, ал.1, пр.2, чл.5, ал.2, т.1 и чл.150 от ЗДвП. Присъдата е отменена в частта, с която е определено мястото за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” – „ в затворническо общежитие от открит тип”. В останалата част първоинстанционния съдебен акт е потвърден.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че касационният протест и жалба са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни и в законоустановения срок.
Разгледани по същество са неоснователни. Изтъкнатите в тях съображения позволяват общото им обсъждане.
Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, не може да се сподели. Въззивният съд не е допуснал нарушение от категорията на съществените като е дал ход и е разгледал въззивното производство в отсъствие на подсъдимата при условията на чл. 317 във връзка с чл. 269, ал. 3, т. 3 от НПК. Макар и съгласно разпоредбата на чл. 329, ал.2 от НПК по дела с обвинение за тежко престъпление присъствието на подсъдимия в съдебно заседание е задължително, това не означава, че във въззивното производство са неприложими разпоредбите на чл.269 от НПК, регламентиращи хипотезите на задочно разглеждане на делото. Известно, че участието на подсъдимия в наказателния процес е гаранция за справедливостта на процеса, но правото му на участие е диспозитивно по своя характер. Затова и в закона е предвидена възможност съдът да извърши преценка доколко и как би се нарушило правото му на участие в процеса в случаите, когато той демонстрира поведение за неглижирането му, както е и в конкретния случай, доколкото подсъдимата е била редовно призована за датата на съдебното заседание и не е посочила уважителна причина за неявяването си. Друг е въпросът, че апелативният съд правилно е заключил, че разглеждането на делото в отсъствието на подсъдимата е хипотеза, която не е изрично уредена в правилата на гл. ХХІ „Въззивно производство” и по силата на чл.317 от НПК е допустимо приложението на правилата за производство пред първата инстанция, включително и правилата на чл.269 от НПК относно предпоставките за разглеждане на делото в отсъствието на подсъдимия.
Неоснователна е претенцията на подсъдимата за липса на мотиви, аргументирана с доводи за даването на формален отговор по наведените от защитата доводи, както и с липсата на подробен анализ на доказателствените източници. Известно е, че липсата на мотиви е от категорията на абсолютните нарушения и е налице както в хипотезите на пълна липса на мотиви, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който от една страна рефлектира на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда по същество. За това, независимо дали се съгласява напълно или не с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, за въззивния съд, съгласно установения в чл. 339, ал.2 от НПК регламент, е налице задължение да изтъкне съображенията си във връзка с фактологията на деянието, правната й оценка, както и да даде отговор на поставените от страните възражения в контекста на упражняване на контролните си функции по повод проверката на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт. В настоящия случай, ВКС констатира, че макар и в мотивите към решението да са залегнали идентични по съдържание фактически изводи като тези в мотивите към присъдата, то не е налице липса на мотиви, тъй като с оглед спецификата на съдебното производство, протекло по реда на гл. 27 от НПК, е изпълнен дължимия стандарт по чл. 339, ал. 2 от НПК. Съдът се е спрял на установените на база признанието на подсъдимата факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, направил е заключение, че предпоставките за прилагане на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК са били налице, след което е обосновал правните си изводи относно обективната и субективна съставомерност на деянието. Изтъкнал е съображенията защо намира наложеното на подсъдимата наказание за справедливо, както е взел отношение по всяко едно от направените от страните възражения, като е посочил и причините, поради които ги е преценил като неоснователни.
Оспорването на приетото фактическо положение, че деянието е извършено след употреба на наркотични вещества не държи сметка за процесуалния ред, по който съдебното производство е протекло пред първата инстанция - гл. 27 от НПК. Решението за провеждане на предварително изслушване е взето по искане на защитника на подсъдимата и на самия подсъдим в съдебно заседание пред първоинстанционния съд от 17.06.2016г. ( л. 53 от нохд № 2089/2016г. по описа на СГС), като на подсъдимата са били разяснени правата по чл. 371, т.2 от НПК, както и последиците от разглеждането на делото по реда на съкратеното съдебно следствие. Подсъдимата ясно е заявила, че разбира обвинението и признава изцяло фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като е дала съгласие да не събират доказателства относно тези факти. Решаващият съд намерил, че направеното от подсъдимата признание на фактите се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, след което обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва направеното от подсъдимата самопризнание, без да събира доказателства относно фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Още в ТР № 1/2009г. на ВКС е изведено принципното положение, че разпоредбата на чл. 372, ал. 4 НПК не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието, а е достатъчно от тяхната съвкупност по несъмнен начин да се установяват фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице. В конкретния случай, преценката на първоинстанционния съд, утвърдена и от въззивния съд, за пристъпване на разглеждане на делото по реда на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК е правилна. По делото са налице достатъчно доказателства, които недвусмислено разкриват очертаната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология, призната от подсъдимата, включително и относно фактическото положение, че транспортното произшествие е реализирано от подсъдимата след употреба на амфетамини – показанията на св. С., К., З., С., А., К., С., К., К., протокол за оглед на местопроизшествие, заключенията на съдебно-медицинските, автотехническите и токсилогичната експертизи, както и от кореспондиращите им по съдържание писмени доказателства.
Предвид изложеното, при касационната проверка на атакуваното решение не се констатираха допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да обусловят връщане на производството на предходен процесуален стадий за отстраняването им.
В рамките на приетата фактология правилно въззивният съд е коригирал правните изводи на първоинстанционния съд, като е счел, че транспортното произшествие се дължи единствено на допуснато от страна на подсъдимата нарушение на нормата на чл. 20, ал.1 от ЗДвП, задължаваща водачите да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. По делото е установено, че подсъдимата е управлявала лек автомобил „А”, модел „” през светлата част на денонощието и при нормална видимост по пътното платно на [улица], с посока на движение от [улица]към [улица]. [улица], преди кръстовището с [улица]бил предназначен за движение в две посоки, като за всяка от посоките били обособени две пътни платна отделени едно от друго от разделителен остров. Платното, по което се движела подсъдимата се състояло от три пътни ленти, като в крайна дясна лента по посока движението на автомобила, управляван от подсъдимата, били спряли два автомобила/ „В.”, управляван от св. Н. С. и „С”, в който на предна дясна седалка пътувала пострадалата Д. Д./, изчакващи зелен сигнал на светофарната уредба. Подсъдимата се движела в крайната дясна лента и със скорост около 77 км/ч. ударила лекия автомобил „С”, който от своя страна ударил стоящия пред него автомобил ” В.”. В резултат на транспортното произшествие, намиращата се в лекия автомобил „С”, Д. Д. получила несъвместими с живота увреждания и починала на място. Правилно контролираната инстанция е посочила, че причина за произшествието се явява не нарушаването на правилата за избор на скорост на движение/ превишена по смисъла на чл.21, ал.1 от ЗДвП и несъобразена по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗдвП/, а субективните действия на водача с органите му за управление, който не е предприел намаляване на скоростта си или спиране, от което е настъпил удар в спрелите пред него автомобили. Съдебната практика последователно застъпва позиция, че неправомерното поведение на водача, изразяващо се в загуба на контрол, обуславя самостоятелно нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДвП и може да бъде реализирано само доколкото не е налице нарушение относно режима на скоростта. Типични проявления на това поведение са изгубването контрола върху управлението поради заспиване на водача, отклоняване на вниманието, разсейване и др.- все причини от субективен характер, довели до недопустимо бездействие на водача при осъществяване дейността по управление или до неадекватни действия с приборите по управление на превозното средство/ Р.№ 353/91 по н.д. № 366/91г, ВК/. Настоящият случай представлява типичен пример на загуба на контрол при управление на превозното средство, поради което правилно въззивният съд е оправдал подсъдимата по обвинението в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат да са допуснати от нея нарушения относно режима на скоростта- чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл.21, ал.1 от ЗДвП.
Изразеното в касационния протест недоволство от оправдаването на подсъдимата относно нарушения на чл. 5, ал.2 от ЗДвП/ „На водача на пътно превозно средство е забранено: 1. да управлява пътно превозно средство под въздействие на алкохол, наркотици или други упойващи вещества”/ и чл.150 от ЗДвП/ „Всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата….трябва да се управлява от правоспособен водач”/, също не може да се сподели. „Неправоспособността” на подсъдимата като водач на МПС и „управлението на автомобила след употреба на наркотични вещества” са обективни квалифициращи признаци от състава на престъплението, за което е призната за виновна и осъдена подсъдимата И. - престъпление по чл. 343, ал.3, пр.1, алт.2 и пр. 5, б.”б” във връзка с чл.342, ал.1, пр. 3 от НК. Известно е, че когато законодателят е предвидил едно обстоятелство като квалифициращо за наказателната отговорност, не е нужно бланкетната норма да бъде запълвана с конкретна норма от друг нормативен акт, която забранява същото това поведение, тъй като е недопустимо обвинението да се позовава на едно и също обстоятелство – веднъж като елемент от бланкетния състав, и втори път- като специална правна норма, запълваща бланкета. /Р. № 356/15 г. на ВКС по н. д. № 954/2015 г., I н. о.; Р.№ 225/15 г. на ВКС по н. д. № 622/2015 г., I н. о.; Р.№ 392/2016 г. на ВКС по н. д. № 1255/2015 г., III н. о./.
На последно място, касационната инстанция не констатира нарушение по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Съдът е утвърдил извършената от първата инстанция индивидуализация на наказанието при условията на чл.58а, ал.1 във връзка с чл.54, ал.1 от НК, като се е съгласил, че справедливо и съответно на извършеното престъпление се явява наказание под средния размер на предвидената санкция по чл. 343, ал.3 във връзка с ал.1,б.”в” от НК, а именно 6 /шест/ години лишаване от свобода, което след редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК е в окончателен размер от 4/четири/ години лишаване от свобода. При съобразяване размера на наказанието законосъобразно е отказано приложението на чл. 66, ал.1 от НК. Касационната инстанция не намира съдилищата да са индивидуализирали наказанието при игнориране, подценяване или надценяване значението на обстоятелствата, относими към отговорността на подсъдимата. Напротив - съдът се е спрял на всяко от смекчаващите отговорността обстоятелства, преценявайки ги както самостоятелно, така и през призмата на заложените в чл.36 от НК цели – чистото съдебно минало, оказано съдействие, фактът че е самотна майка на малолетно дете, изказаното от нея съжаление за случилото се и семейното и социалното й положение. Правилно, като отегчаващи отговорността обстоятелства, въззивният съд е отчел високата степен на обществена опасност на извършеното деяние, осъществено при наличие на две квалифициращи го обстоятелства/управление без свидетелство за правоуправление и управление след употреба на наркотично вещество/. Съобразен е и обективно установения факт за това, че подсъдимата е управлявала автомобила с превишена скорост, който факт макар и да е неотносим към съставомерността на деянието, я характеризира като недисциплиниран водач на МПС. В тази насока са обсъдени и данните, че шофирането без свидетелство за правоуправление не е инцидентна проява, а поведение, за което подсъдимата е попадала и друг път в полезрението на административно-наказващите органи за нарушения по ЗДвП. Фактите по осъществяване на транспортното произшествие също не предполагат необходимост от смекчаване положението на жалбоподателката - то се дължи единствено и само на неправомерното й поведение, изразило се в груби нарушения на задълженията и забраните по ЗДвП от една страна, а от друга- при пълно отсъствие на усложняващи пътната обстановка фактори и/или съпричиняване от страна на останалите участници в движението.
Данните за личността на подсъдимата И., върху които акцент поставя защитника й, също не мотивират необходимост от намаляване размера на наказанието, а оттам и възможността за прилагането на института на условното осъждане. Обстоятелството, че подсъдимата е самотна майка на малолетно дете е намерило отражение в мотивите като смекчаващо отговорността й обстоятелство със значителна тежест, налагащо индивидуализация на наказанието под предвидения среден размер на санкцията - т.е. при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Следва да се направи уточнението, обаче, че в делото липсват обективни данни, от които да се направи обосновано заключение относно кръга на лицата, можещи да полагат грижи за детето, включително и в по-късен момент при така определеното ефективно наказание „.лишаване от свобода”, което следва да изтърпи майка му - подс. И.. В принципен план наличието на малолетно дете, за което единствено деецът полага грижи, неминуемо следва да бъде съобразявано като смекчаващо отговорността обстоятелство, а в някои случаи и като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство по чл. 55 от НК. Във всички случаи обаче размерът на наказанието подлежи на преценка не само с оглед защитимия личен интерес, но и с оглед постигане генералната превенция и принципа по чл.35ал.3 от НК - наказанието да е съответно на престъплението. В противен случай би се стигнало до неоправдано игнориране на генералната превенция, за постигането на която съдът, при дейността си по индивидуализация на наказанието, също е задължен да изтъква съображения. С оглед на изтъкнатото, не е налице фрапиращо несъответствие между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца, на приетите по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК, поради което оплакването за явна несправедливост на наказанието, не може да се сподели. Като последица от този извод, не е необходимо нарочно обсъждане на довода за приложението на чл.66, ал.1 от НК, тъй като с оглед размера на наказанието/4 години/ лишаване от свобода, не са налице материално-правните предпоставки за обмисляне на условното осъждане.
Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба и протеста доводи и на осн. чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 141/22.03.2017г. на Апелативен съд - София, постановено по ВНОХД № 1168/2016 г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|