РЕШЕНИЕ № 183 гр. София, 09.01.2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: Симеон Чаначев Членове: Александър Цонев Филип Владимиров изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 4086/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба на И. Л. Г. срещу въззивно решение №34/04.05.2017г., постановено по в.гр.д. №40/2017г. на Бургаския апелативен съд, с което са отхвърлени изцяло предявените искове на И. Г. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правата и по чл.3 и чл.5, пар.3 и 4 от Европейската конвенцията за защита правата на човека. За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че Прокуратурата на РБ не носи отговорност за нечовешките и унизителни условия в следствения арест, а исковете по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ във връзка с чл.5, пар.3 и 4 от Конвенцията за защита правата на човека са погасени по давност, тъй като нарушението е било осъществено през 1994г.. Срещу въззивното решение, в касационната жалба е изложено становище, че нарушението на Конвенцията се изразява в това, че мярката за неотклонение спрямо ищцата е била взета от следовател, както и че не е била предоставена възможност да обжалва тази мярка пред съда(съответно нарушение на чл.5, пар.3 и ал.4 от Конвенцията), а за нечовешките условия в ареста на основание чл.3 от Конвенцията отговаря Прокуратурата на РБ. Касационното обжалване е допуснато служебно поради вероятна недопустимост на въззивното решение. При проверка процесуалните предпоставки на правото на иск, ВКС констатира следното: Ищцата И. Г. е изложила твърдения в исковата молба, че наказателно производство срещу нея е започнало през 1994г. и е приключило през 2011 г., като е била призната за виновна по повдигнатото срещу нея обвинение за умишлена безстопанственост в особено големи размери, при условията на продължавано престъпление, но е била освободена от наказателна отговорност поради изтекла абсолютна давност. Ищцата твърди още, че през 1994г. мярката за неотклонение е била взета от следовател и към този момент не е била предвидена законова възможност да бъде изправена незабавно пред съда и да обжалва задържането си под стража пред съда, което е в нарушение на чл.5, пар.3 и 4 от Конвенцията за защита правата на човека във връзка с чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Освен това посочва, че в следствения арест е била подложена на нечовешко отношение, липсвали елементарни условия за съществуване, изключително тясно и влажно помещение, в което липсвала дневна светлина, липсвали са условия за лична хигиена, отказвани са и лекарства за следоперативно лечение, което е довело до рязкото влошаване на здравословното и състояние, което е нарушение на чл.3 от Конвенцията. Заради тези нарушения претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 928 000 лв. като с допълнителна молба е уточнила, че по иска за незаконно взетата мярка за неотклонение претендира 480000лв., по иска за нарушение на чл.5, ал.4 от Конвенцията претендира 120000лв. обезщетение, а по иска за вредите от условията в ареста иска обезщетение в размер на 328000лв.. Въззивният съд е констатирал, че през периода на наказателното производство спрямо ищцата са били приложени мерки за процесуална принуда и е изтърпяно ефективно наказание, като присъдата с която е било наложено е отменена по реда на възобновяването. В хода на последвалия съдебен процес, в който ищцата е намерена за виновна по предявените обвинения, е изтекла абсолютна давност и ищцата не е наказана. По отношение на твърдените нарушения по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е прието, че действително е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, взета с прокурорско постановление, но във връзка с това нарушение е направено основателно възражение за изтекла давност с отговора на исковата молба. Според въззивния съд това нарушение е могло да бъде релевирано пред съд без значение дали лицето е било признато за невинно по повдигнатите обвинения, за които е взета мярката за неотклонение. Сочи се, че след изменението на НПК от 1997 г. в националното законодателство е било налице ефективно средство за защита, а именно: възможност нарушението на правата ѝ в досъдебното производство да бъде разгледано по реда на исковия процес. Прието е, че върху тази мярка все пак е упражнен съдебен контрол, доколкото в хода на съдебното производство пред две инстанции наложената мярка е потвърдено. Въззивният съд е приел като неоснователна и претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нечовешко и унизително отношение в следствения арест, тъй като Прокуратурата на РБ не носи отговорност за тези вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд се е произнесъл недопустимо по иска за обезщетение на вреди, причинени от нечовешкото и унизително отношение в следствения арест, поради липса на подведомственост, а по другите два иска за нарушение на правото по чл.5, пар.3 и 4 от Конвенцията, решението следва да се остави в сила като краен резултат. Предявеният иск срещу Държавата за вреди от нечовешко и унизително отношение в следствения арест представлява иск насочен срещу действия на затворническата администрация, поради което е с правна квалификация по чл.1 ЗОДОВ и подлежи на разглеждане от административния съд. Държавата участва в производството чрез процесуален субституент(заместник). Правото на участие, респективно задължението за участие в производството е въпрос на процесуална легитимация и на процесуална предпоставка за упражняването на право на иск. Дали участва надлежния процесуален субституент не е въпрос по основателност на иска, защото отговорността е на Държавата, а не на заместника. Тъй като въззивният съд не е дал указания за конституиране на надлежния процесуален субституент, а се е произнесъл по същество на спора, то решението по този иск е недопустимо и следва да се обезсили като делото се върне на Апелативния съд за даване на указания за конституиране на надлежния процесуален субституент и след това за изпращане на делото по подсъдност на съответния Административен съд. Останалите два иска за обезщетение на вреди, причинени от нарушение на правата по чл.5, пар.3 и 4 от Конвенцията, са неоснователни. Нарушението на правата се изразява в бездействие- ищцата не е изправена своевременно пред съда при задържането и не е имала право на жалба до съда срещу взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“. Давността за обезщетение започва да тече от момента на прекратяването на нарушението, защото преди това противоправният резултат се осъществявал продължително и непрекъснато. Този извод за началото на погасителната давност следва и от приложението на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да действа, т.е. в случая при отпадане на нарушението, увреденият може да търси обезщетение. В случая нарушението е отпаднало в момента, когато съдът се е произнесъл по мярката за неотклонение, а това е станало през 1995г.. От този момент за ищцата е започнала да тече 5- годишна погасителна давност за упражняване на правото на обезщетение по чл.5, пар.5 от Конвенцията, като този осъдителен иск е можело да се предяви по реда на ГПК (отм.) и се насочи срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите. През 2012г. с изменението на ЗОДОВ е предвиден друг процесуален ред за защита на правото на обезщетение по чл.5, пар.5 от Конвенцията, а именно това е нормата на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Новият процесуален ред обаче не заличава изтеклата погасителна давност и не преобразува погасеното материално право. В крайна сметка материалното право на обезщетение по чл.5, пар.5 от Конвенцията е било погасено през 2010г., а настоящата искова молба е подадена едва през 2014г.. Оттук възражението на Прокуратурата на РБ за погасени по давност искови претенции, е основателно. Освен това не се установява да е имало въобще нарушение на правото по чл.5, пар.4 от Конвенцията, защото в чл.152, ал.4 НПК (ред. ДВ бр.39/93г.) е била предвидена възможност на задържания да обжалва взетата мярка за неотклонение пред съда. Тъй като мярката за неотклонение „задържане под стража“ е била взета срещу ищцата през 1994г., то по това време законът е давал възможност на ищцата да подаде жалба до съда. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение №34/04.05.2017г., постановено по в.гр.д. №40/2017г. на Бургаския апелативен съд, в частта, с която е отхвърлен иска за обезщетение за вредите от нечовешките и унизителни условия в ареста, предявен за сумата от 328000лв. и ВРЪЩА делото на съда за изпълнение на указанията, дадени в решението. Оставя в сила решение №34/04.05.2017г., постановено по в.гр.д. №40/2017г. на Бургаския апелативен съд, в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: