Ключови фрази
служебно начало

Р Е Ш Е Н И Е

№ 68
гр. София, 29 август 2017 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА ВАНЯ АТАНАСОВА

При участието на секретаря С.Т., като изслуша докладваното от съдия Керелска т. дело №60218 /2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Д. Я., Д. Д. Г., Г. Д. Г. и М. Д. С., всички от [населено място], чрез адвокат С. Ч. от САК против решение № 710 от 12.04.2016 г., постановено по в. гр. д. № 5101 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, в частта, в която е потвърдено решение №2576/17.04.2015 г. по гр.д. №16 446/2013 г. на Софийски градски съд в частта, в която предявените искове по чл. 226,ал.1 от КЗ/ отм./ са отхвърлени за разликата над уважените размери от по 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от ищците до пълните претендирани размери от 150 000 лв.
В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, на материалния закон и необоснованост. Излагат се твърдения за недопустимост на обжалваното решение в частта, в която съдът е завишил размерът на съпричиняването от страна на загиналото лице на 50 %, макар да няма изрично искане на страните в тази посока.Касаторът счита също така , че определения размер на дължимо обезщетение е занижен и не е съобразен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Иска се отмяна и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени .Претендират се разноски.
Ответникът по касация – З. [фирма] , [населено място] в писмен отговор по делото изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение.
С определение №88/03.02.2017 г. по делото Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса:
„Обвързан ли е съдът с оплакванията, сторени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба?“
Прието е, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е разрешен в противоречие с неговото разрешаване в задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 81 от 04.05.2015 г. по гр. д. № 5534/2014 г., III ГО на ВКС и Решение № 126 от 13.05.2015 г. по гр. д. № 5688/2014 г. IV ГО на ВКС. С оглед на това касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.
По поставения правен въпрос:
Съгласно разясненията дадени в Решение № 81 от 04.05.2015 г. по гр. д. № 5534/2014 г., III ГО на ВКС, предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор , пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция с подадените в сроковете по чл. 259 и чл. 263,ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори по тях. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл. 269 ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. В този смисъл се е произнесъл ВКС , състав на ІV г.о. и с Р № 126/13.05.2015 г., по гр.д. № 5688/2014 г., според което процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение / чл. 269,изр.1 ГПК/ , но по отношение на неговата правилност, служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269,изр.2 ГПК , ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма. В този смисъл са и мотивите към т.1 от ТР №1/2013 г. по ТД № 1/2013 г.
В контекста на цитираното задължително тълкуване на закона, в отговор на поставения въпрос следва да се посочи, че във връзка с правилността на постановеното решение възивният съд е обвързан от оплакванията във въззивната жалба и следва да съобрази становището на ответната страна по тях / например ако някои от тях се признават за основателни/ .Произнасянето извън тези оплаквания представлява нарушение на процесуални закон / чл. 269 ГПК/ и обосновава неправилност/ чл. 281,т.3 ГПК/ , но не недопустимост на съдебното решение.
По основателността на касационната жалба: С въззивното решение е прието за безспорно , че ищците на М. Д. Я., Д. Д. Г., Г. Д. Г. и М. Д. С. са наследници по права линия на Д. Г. Д. от [населено място]. Установено е че същият е бил блъснат от лек автомобил марка „Фолксваген ГОЛФ” с рег. № 6752 МС , управляван от В. А. А. .Вследствие на уврежданията, получени при ПТП, пострадалият Д. Г. Д., е починал на 24.01.2013 г. Към деня на ПТП , лекият автомобил, с който произшествието е причинено, е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност” , сключена с ответника по иска З. [фирма]. С влязла в сила присъда водачът на лекия автомобил В. А. А. е признат за виновен в това, че при управлението на МПС и допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 20,ал.2 от ЗДв.П и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Г. Д. – престъпление по чл. 343,ал.1,б.”в” НК . Според въззивният съд данните от заключението на извършената в първата инстанция автотехническа експертиза обосновават извод, че водачът е могъл своевременно да възприеме пешеходеца и да предотврати удара чрез аварийно спиране.Същевременно е установено, че пешеходецът е пресичал пътното платно на място, което не е било обозначено като пешеходна пътека.
При тези данни въззивният съд е приел, че искът с пр. осн. чл. 226,ал.1 КЗ / отм/, е доказан по основание. Предвид влязлата в сила присъда задължителна за гражданския съд , разглеждащ последиците от деянието относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, е установено по безспорен начин, че застрахованият водач с поведението си е осъществил фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Прието е обаче, че доколкото пешеходецът е пресичал пътното платно на място, което не е обозначено като пешеходна пътека и с това е нарушил разпоредбата на чл. 113 ,ал.1,т.1 ЗДвП, същият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат в размер на ½.Посочено е също така, че предвид данните за претърпените болки и страдания от ищците по повод смъртта на техния баща, размерът на дължимото обезщетение , определено съгласно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, възлиза на сумата от 80 000 лв.Предвид сключената застраховка „Гражданска отговорност” ищците имат правото да претендират това обезщетение пряко от застрахователя. С оглед на това и като е съобразил приетият размер на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, съдът е осъдил ответника З. [фирма] да заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на от по 40 000 лв. за всеки един от ищците.
Във въззивната жалба на ищците обаче никъде не е наведено оплакване относно размерът на приетото от първата инстанция съпричиняване , именно 1/3 . Напротив оплакването е, че съдът изобщо е приел наличие на съпричиняване.Същевременно становището на ответната страна е, че първоинстанционният съд правилно е приел, че има съпричиняване и че същото е в размер на 1/3. При това положение и с оглед отговора на поставения правен въпрос въззивният съд не е имал процесуалната възможност да пререшава въпроса относно размерът на съпричиняването по посока на неговото увеличаване.Имал е възможност да приеме , че няма съпричиняване, ако данните по делото позволяват това. Като е сторил обратното съдът е постановил неправилно решение.Настоящата инстанция счита, че доказателствата по делото обуславят извод за съпричиняване от страна на пострадалия. Същият не е пресякъл на специално обозначено за това място - пешеходна пътека. Макар според заключението на в.л. такава в близост до мястото на произшествието да не е имало, същият е могъл да избегне инцидента , като спре на средната двойна разделителна линия като пропусне автомобила да премине. Като не е сторил това същият е допринесъл за неговото настъпване и определения от първата инстанция размер на съпричиняване от 1/3 е правилен.Същевременно размерът на обезщетението за ищците от 80 000 лв. за всеки един от тях , съответства на обстоятелствата и фактите, имащи значение за този размер и принципа на справедливост, а именно - установените от показанията на разпитания свидетел връзки на близост, уважение и взаимопомощ между ищците и починалия им баща и мъката от неочакваната му смърт , но също така и възрастта на пострадалото лице към момента на инцидента , както и това, че всички ищци са вече пълнолетни и самостоятелни със свои семейства, поради което не зависят от неговата непосредствена грижа и издръжка и биха могли по- зряло да приемат последиците от неговата смърт. С оглед на това дължимото на всеки от ищците обезщетение следва да бъде изчислено съобразно определения от въззивната инстанция размер от 80 000 лв. като се приспадне 1/3 съпричиняване. Следователно на всеки един от ищците се следва обезщетение в размер на по 53333,33 лв.Същото се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на настъпилата смърт 24.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.
Съобразно изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която исковете са отхвърлени за размера над 40 000 лв. до 53 333,33 лв. и вместо това да бъде постановено ново решение, с което за този размер исковете да бъдат уважени. В останалата част за разликата от 53 333,33 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв., решението е правилно и следва да се остави в сила.
Съобразно с уважената част от исковете ответникът следва да заплати разноски в размер на 417,82 лв. адвокатско възнаграждение за всеки един от ищците. Съобразно отхвърлената част от исковете, ищците следва на осн. чл.78,ал.3ГПК във вр. чл. 78,ал.8 ГПК / Д.в. бр.8/2017 г. във вр. чл.37 Закона за правната помощ и чл.25,ал.1и 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на по 219,70 лв. всеки един от тях. По компенсация ответникът следва да заплати на всеки един от ищците разноски в размер на по 198,12 лв. На осн. чл. 78,ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1186,67 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.


Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 710 от 12.04.2016 г., постановено по в. гр. д. № 5101 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, в частта, в която предявените от М. Д. Я., Д. Д. Г., Г. Д. Г. и М. Д. С., всички от [населено място] срещу – З. [фирма] , [населено място] искове с пр. осн. чл. 226,ал.1 КЗ/ отм./ са отхвърлени за размера над 40 000 лв. до 53 333,33 лв. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА – З. [фирма] , [населено място] на осн. чл. 226,ал.1 КЗ/ отм./ да заплати на М. Д. Я., Д. Д. Г., Г. Д. Г. и М. Д. С., всички от [населено място] по още 13 333 ,33 лв. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния баща Д. Г. Д., настъпила на 24.01.2013 г. вследствие на ПТП, ведно със законната лихва , считано 24.01.2013 г. до окончателното изплащане, както и разноски по компенсация за тази инстанция в размер на 198,12 лв. на всеки от тях.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА – З. [фирма] , [населено място] да заплати по сметката на ВКС държавни такси в размер на 1186, 67 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: