Р Е Ш Е Н И Е № 64 гр.София , 26 август 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Атанас Гебрев след като изслуша докладваното от съдия АТАНАСОВА наказателно дело № 227/2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от адв.Д., защитник на подсъдимия М. Й. М. и от адв. К., повереник на частните обвинители С. М. и Ц. М., срещу решение №8 от 25.01.2022 г., постановено по внохд №182/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд. Жалбата на защитника на подсъдимия е несистематизирана и хаотична, като изложените аргументи освен, че многократно се повтарят, не са отнесени прецизно и към релевираните касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Впрочем това обстоятелство е било посочено и от самия жалбоподател в процесуалния документ. Задължение на касатора е да извърши горната дейност, а не да я възлага на съда. Независимо от това, ВКС извърши систематизация на отделните възражения, отнасяйки ги към всяко едно от посочените в жалбата оплаквания. Така, оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се свързва с: 1. неправилна оценъчна дейност на въззивната инстанция по кредитиране на допуснатата и приета експертиза по писмени данни /за която се твърди, че е негодно доказателствено средство/, при наличие на годни и неоспорени химически изследвания, съгласно които концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия е под 0,5% промила; 2. липса на мотиви на въззивното решение, поради необсъждане от страна на конролираната инстанция на направеното възражение, касателно назначената и недопустимо кредитирана от първия съд СМЕ по писмени данни; 3. неоснователно отклоняване от съда на поставени от защитата на подсъдимия въпроси към вещото лице д-р Ч., поради което релевантни за делото факти са останали неизяснени; 4. неоснователно отхвърляне на посочени с въззивната жалба доказателствени искания за назначаване на комисионна експертиза, която да установи забавени и неадекватни медицински мероприятия след приемането на пострадалия в болничното заведение, в контекста наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, на тройна автотехническа експертиза и на съдебно-химическа експертиза; 5. тенденциозен и превратен анализ на съдебно медицинската и съдебно химическата консултация, изготвени от М. Г. и З. К.. Наличието на нарушение на материалния закон- чл.348 ал.1 т.1 от НПК се аргументира с незаконосъобразно осъждане на подсъдимия по квалифициращия деянието признак „пияно състояние“. На следващо място оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание се извежда на база твърдението за липса на „пияно състояние“, което от своя страна би позволило квалифициране на престъплението по по-леко наказуемия състав по чл.343а от НК. Моли се в условията на алтернативност- да бъде отменено въззивното решение в атакуваната му осъдителна част и подсъдимият да бъде оправдан изцяло; делото да бъде върнато за ново разглеждане; престъплението да бъде преквалифицирано по по-леко наказуемия състав или наложеното наказание да бъде намалено. Съдържащото се в касационната жалба на повереника на частните обвинители оплакване е за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания, в посока необоснованото им занижаване. В подкрепа на това оплакване са изложени подробни аргументи. Прави се искане за отмяна на атакуваното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред ВКС повереникът на частните обвинители- адв.К. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направеното искане. Счита жалбата на подсъдимия за неоснователна и моли да не бъде уважавана. Адв.Д., защитник на подсъдимия М., в пледоарията си отново поставя акцент на застъпваната от него теза, свързана с липса на „пияно състояние“, позовавайки се на аргументите, изложени в подадената касационна жалба. Моли подсъдимият да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение изцяло, алтернативно-делото да бъде върнато за ново разглеждане; престъплението преквалифицирано по привилегирования състав на чл.343а от НК, или размера на наложеното наказание намален. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на двете касационни жалби. Счита, че не са налице пропуски в доказателствената дейност на въззивната инстанция, а направените от нея правни изводи намира за законосъобразни. Според прокурора, квалифициращият деянието признак „пияно състояние“ е несъмнено установен и в тази връзка счита, че назначената СМЕ е била наложителна, с оглед обективното изясняване на всички обстоятелства по делото. По-нататък не намира основания за допълнително смекчаване на наложеното на подсъдимия наказание, тъй като същото е били съобразено както с наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, така и с целите по чл.36 от НК. Предлага атакувания съдебен акт да бъде оставен в сила. Подсъдимият М. Й. М. моли да бъде оправдан, или делото върнато за ново разглеждане. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №10 от 29.06.2021 г., постановена по нохд №262/2020 г., Сливенски окръжен съд е признал подсъдимия М. Й. М. за виновен в това, че на 02.02.2020 г. в [населено място], на [улица], при управление на МПС- джип марка „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , в пияно състояние- 0,63 промила алкохол в кръвта, нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20 ал.1 от ЗДвП и чл.21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на М. С. М., поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.1 б. „б“ пр.1 във вр.с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК му е наложил наказание пет години лишаване от свобода, при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл.343г от НК на подсъдимият е било наложено и наказание лишаване от правоуправление за срок от шест години, като е приспаднато, времето през което е бил лишен от това право по административен ред. На основание чл.68 от НК е било приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на четири месеца, наложено на подсъдимия М. по нохд №341/2017 г. по описа на РС-Сливен. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства, а също така е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, както и тези, сторени от частните обвинители. По въззивни жалби на защитника на подсъдимия и повереника на частните обвинители, пред Бургаски апелативен съд е било образувано внохд №182/2021 г., приключило с решение №8 от 25.01.2022 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като подсъдимият М. е бил оправдан по обвинението за извършено нарушение по чл.20 ал.1 от ЗДвП. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Не са налице претендираните от жалбоподателя съществени процесуални нарушения, които да са допуснати от въззивната инстанция. На първо място не се констатира липса на мотиви на атакувания съдебен акт по причина, че не е отговорено на основното възражение на защитата, свързано с „допустимостта и достоверността на доказателствения източник- СМЕ по писмени данни, при годни и неоспорени химически експертизи“. Прочитът на съдебното решение сочи, че съдът задълбочено и подробно се е занимал с този въпрос. На л.26 от мотивите, въззивната инстанция, съобразявайки задължителната съдебна практика ППВС №1/2983 г., а така също ТРОСНК №19/1985 г., както и редица други съдебни решения на ВКС, напълно правилно е посочил, че „пияното състояние“ на дееца може да се установява с всички доказателствени средства. Наред с това е извършил и прецизно разграничение между престъплението по чл.343б от НК, при което законодателят е поставил изискването концентрацията на алкохол в кръвта на дееца да бъде установена по надлежен ред / Наредба №1 от 2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози/ и престъплението по чл.343 ал.3 от НК, за чиято съставомерност подобно изискване не съществува. Така че изобщо не може да се приеме, че изготвените СМЕ по писмени данни са „негодни",/такива биха били ако са извършени в нарушение правилата на НПК/, като следва да се отбележи, че те не представляват доказателствено средство /както твърди защитата/, а са способ на доказване /чл.136 ал.1 от НПК/. От друга страна възражението на защитата, че въззивният съд е игнорирал химическите изследвания, е некоректно. Точно обратното, и двете химически изследвания са били подробно обсъдени, като на л.28 от съдебното решение въззивната инстанция се е солидаризирала с извода на първата за кредитиране на протокола за химическо изследване от 03.02.2020 г., като е изложила съображенията за това си решение. Именно резултата от това изследване-0,48%о е бил поставен в основата и на изготвените СМЕ по писмени данни. Право на решаващия съд е да прецени на кои експертни изследвания да се довери, стига да ги обсъди с оглед тяхното действително съдържание, във връзка с останалите доказателства и доказателствени средства и да изложи мотиви за преценката си, така като е сторил проверявания съд. Обстоятелството, че експертните заключения не са оспорени от страните е без значение за преценката на съда дали да ги кредитира или не, тъй като в наказателния процес действа служебното начало. Тук е мястото да се отбележи, че дейността на решаващите съдебни инстанции по изясняване на концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на деянието, посредством назначаване и изслушване на СМЕ по писмени данни, не търпи укор. Ако решаващият съд не бе сторил това, би било налице нарушение на чл.14 ал.1 от НПК, тъй като не биха били изследвани всестранно и пълно всички обстоятелства по делото. Това е така, тъй като стойностите, установени посредством техническо средство и химически изследвания са последващи извършеното деяние, а релевантна е стойността към момента на неговото извършване. На следващо място ВКС напълно се съгласява с отразеното в мотивите на апелативната инстанция касателно компетентността на вещото лице, изготвило трите СМЕ по писмени данни. Твърдението на защитата, че д-р Ч. е патоанатом не отговаря на действителността, доколкото той е съдебен лекар. Предметът на изготвените от него експертизи показва, че попада в рамките на професионалната компетентност на вещото лице, защото една от задачите на съдебната медицина е установяване ефекта на алкохола, наркотиците и други вещества върху човешкото тяло. По-нататък анализа, който защитника прави на отговорите на д-р Ч. в съдебното заседание на 03.12.2020 г., дадени при изслушването на СМЕ от досъдебното производство, не държи сметка, че в последствие е била изготвена и приета допълнителна СМЕ-за по писмени данни №15/2021 г., в която вещото лице е посочило: 1. медицинските източници, които е използвало; 2. формулата на В.; 3. формулата, въз основа на която е изчислил концентрацията на алкохол у подсъдимия към момента на деянието- 19:40 часа; 4. аргументите, обосноваващи обстоятелството, че подсъдимият към този момент е бил във фаза на елиминация на алкохола; 4. средната стойност на елиминация на алкохол на час- 0,15. Тази експертиза е била убедително защитена в съдебното заседание и на практика вещото лице е отговорило на всички поставени от защитника въпроси, включително и на тези, за които се твърди в жалбата, че не са получили отговор или не са били допуснати от съда при защитата на изготвената от д-р Ч. СМЕ от досъдебното производство. Извън горното, следва да бъде подчертано, че именно експертизата, назначена в съдебната фаза на процеса, е дала отговор и на въпроса, какво е било количеството алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на деянието при установената в Протокол №17 от 20.02.2022 г. концентрация от 0,44% промила. Видно от експертното заключение, както при концентрация от 0,48%, така и при 0,44%, алкохолът в кръвта на подсъдимия към момента на произшествието все е надвишавал допустимия праг- в първия случай 0,63%, а във втория 0,59%. Изхождайки от устните разяснения на експерта в съдебното заседание на 29.06.2021 г., апелативният съд напълно правилно е приел, че подсъдимият към 19:40 часа е бил във фаза на елиминация на алкохола. За да се прецени дали едно лице е във фаза на резорбция или елиминация, освен чрез паралелно изследване на урината е възможно да се установи и по друг начин, а именно: ако изследването на проби, взети в интервал от време до един час покаже, че концентрацията на алкохол намалява- това показва фаза на елиминация, а ако нараства- резорбцията не е завършила. В случая, както е обяснил и д-р Ч., установената стойност от техническото средство е 0,55%о, пробата кръв е взета преди изтичането на един час и химическото й изследване е показало намаляваща стойност от 0,48%о, което обосновава фаза на елиминация. По-нататък, защитникът оспорва приетата от вещото лице стойност на елиминация на алкохол в кръвта на час- 0,15, поддържайки тезата, че същата е възможно да е била и 0,06 или 0,07, като пропуска обаче, че тя би могла да бъде и над 0,15, доколкото от разпита на вещото лице се установява, че в резултат на различни изследвания стойността от 0,15 се приема за средна стойност на елиминация на алкохол за час. По-важното в настоящия случай е, че този темп на разграждане на алкохола при подсъдимия съответства на стойностите, установени с техническото средство и от химическото изследване, което показва, че тя не е произволно взета. Приложената по делото частна експертна консултация, изготвена от доц. М.Г.- съдебен лекар и З.К.- специалист по химическа токсикология няма никакво процесуално значение, тъй като не е назначена по реда на НПК, поради което и въззивният съд изобщо не е имал задължение да я обсъжда. Независимо от това, изложените от него аргументи в тази насока, са правилни. Неоснователен е упрекът към апелативния съд за това, че без- мотивно е отказал назначаването на комисионна експертиза, която да установи забавени и неадекватни медицински мероприятия след приемането на пострадалия в болничното заведение, в контекста наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, на тройна автотехническа експертиза и на съдебно-химическа експертиза. В определение №130 от 23.09.2001 г. въззивният съдебен състав е изложил достатъчно съображения за отказа си да уважи направените с въззивната жалба доказателствени искания. Не всеки отказ на съда да попълни делото с доказателства съставлява съществено процесуално нарушение. Такова ще е налице само ако следствие пасивността на решаващия орган са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване, каквото в случая не се наблюдава. Оспорените заключения са обосновани и ясни и въззивният съд не е имал основания да назначава повторни такива. В заключение, Бургаски апелативен съд пълноценно е изпълнил задачата си за проверка на фактическата и юридическа обоснованост на оспорената първоинстанционна присъда, доказателствената му дейност не страда от твърдените пороци, а изложените мотиви позволяват да бъде проследен начина на формиране на вътрешното му убеждение. На следващо място, оплакването за нарушение на материалния закон също е неоснователно. Като е потвърдил осъдителната присъда за извършено от подсъдимия престъпление по чл.343, ал.3, пр.1, б.“б“, пр.1, вр. чл.342 от НК, въззивната инстанция е приложела правилно материалния закон. По изложените по-горе съображения квалифициращия деянието признак „пияно състояние“ е безспорно установен, поради което е невъзможно приложението на по-леко наказуемия състав по чл.343а от НК, така както претендира защитата. Що се отнася до касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, то е релевирано и в двете касационни жалби- в жалбата на подсъдимия- в посока необоснованото му завишаване, а в жалбата на частните обвинители- за необоснованото му намаляване. Липсва явна и очевидна диспропорция между размерите на определените наказания /пет години лишаване от свобода и шест години лишаване от правоуправление/ и обществената опасност на деянието и дееца, която да произтича от несъответна или неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Съображенията, изложени от апелативния съд за това, че е налице оказана помощ на пострадалия от страна на подсъдимия, обстоятелство прието за смекчаващо отговорността, са верни и се споделят от настоящия касационен състав. Тезата на частното обвинение, че предприетите от подсъдимия действия по оказване на помощ на пострадалия са влошили състоянието му, представлява само едно предположение, неподкрепено от каквито и да е било доказателства, поради което не се възприема. По-нататък въззивният съд не е пропуснал да отчете като отегчаващи обстоятелства обремененото съдебно минало на подсъдимия М. и наложените му множество санкционирания по административен ред, на които се поставя акцент в жалбата на повереника на частните обвинители. На тези обстоятелства, съдът е отдал нужното внимание, като не се констатира те да са били подценени. В контекста на горното, правилно е било отбелязано от контролираната инстанция, че всички наложени дотук наказания, не са довели до положителна промяна в поведението на подсъдимия и целеният с тях ефект не е настъпил. Същевременно към кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства, съдът е пропуснал да включи концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия, чиято стойност е близо до законовия праг. Това обстоятелство обаче, преценено на фона на останалите, имащи отношение към определяне на размера на наказанието лишаване от свобода, е с пренебрежимо ниска тежест, поради което и не може да доведе до смекчаване на наказателно- правното положение на дееца. Както ВКС многократно е имал случай да отбележи в редица свои решения, отмерването на наказанието не представлява механичен математически сбор от отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, а представлява сложна комплексна дейност по тяхната оценка, която води до определяне на такова по размер наказание, което да е адекватно на тежестта на извършеното, личността на дееца и целите по чл.36 от НК. Обобщено, наказанията, които подсъдимият следва да понесе не са явно несправедливи, същите са определени след прецизен анализ на относимите към тях обстоятелства, като съдът не може да бъде упрекнат нито в прекален либерализъм, нито в прилагането на необоснована репресия. По изложените съображения, ВКС намира, че не са налице претендираните в жалбите касационни основания, поради което счита ,че същите следва да бъдат оставени без уважение, а атакуваният съдебен акт- в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №8 от 25.01.2022 г., постановено по внохд №182/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.