Р Е Ш Е Н И Е   № 470   гр. София, 28.06.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и десетата година, в състав:                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                      ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА                                                                         МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретаря Райна Пенкова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 671 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. А. Ж. от гр. В., чрез процесуалния му представител адв. С, против въззивното решение № 185 от 27 ноември 2008 г., постановено по в.гр.д. № 442 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2008 г., с което решение № 638 от 16 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на окръжния съд в гр. В. за 2007 г. е отменено в частта, с която е присъдено обезщетение по чл. 200 от КТ в полза на Б. А. Ж. в размер на 15 хиляди лева и искът срещу “Т” Е. – Д. , е отхвърлен. Касационният контрол е допуснат с определение № 765 от 14 юли 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК по правния въпрос следва ли да се ангажира отговорност на ответника по реда на чл. 200 от КТ в случай, че между пострадалия и ответника не е сключен трудов договор, макар и работна сила да е престирана. По поставения въпрос касаторът сочи, че добросъвестното и трайно престиране на работна сила дава основание да се приеме, че следва да се ангажира отговорността на ответника по реда на чл. 200 от КТ, макар да не е бил сключен трудов договор. Ответникът “Т” Е. , със седалище и адрес на управление в гр. Д., чрез процесуалния си представител адв. Б, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква, че решението на въззивния съд е в унисон с практиката на ВКС и представя решение на ВС от 1992 г. С атакуваното решение въззивният съд приел, че между пострадалия и ответника не е бил сключен трудов договор, поради което не е налице трудова злополука и, следователно, предявеният иск от Б. Ж. за заплащане на обезщетение по реда на чл. 200 от КТ е неоснователен. По поставения въпрос касационният съд приема следното: Според правилото на чл. 200 ал. 1 от Кодекса на труда, работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност в определени граници или смърт на работника или служителя, независимо от това дали орган на работодателя или негов работник или служител има вина за настъпването им. Следователно, предпоставка за ангажиране отговорността на предприятието по чл. 200 от Кодекса на труда е наличие на трудово правоотношение, а за да съществува такова е необходимо сключването на валиден трудов договор при условията на Глава пета, раздел І от Кодекса на труда. Законът изисква трудовият договор да бъде сключен в писмена форма – чл. 62 ал. 1 от Кодекса на труда, като писмената форма е условие за неговата валидност. След като липсва писмен трудов договор, не е възникнало трудово правоотношение със съответното предприятие и то не е работодател на пострадалото лице, поради което предприятието не следва да отговаря по реда на чл. 200 от КТ за причинените му при изпълнение на работата вреди от злополуката, която не може да се квалифицира като трудова, щом като не съществува такова правоотношение, независимо от фактически престирания труд от работника или служителя. Допълнително следва да се отбележи, че при липса на писмен трудов договор спорът не може да се определи като трудов по критериите на чл. 357 от КТ, защото такъв е спорът между работника и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, а при липса на действителен трудов договор между страните такова правоотношение въобще не е възникнало. Въззивният съд е постановил същото законосъобразно разрешение на поставения материалноправен въпрос, но неправилно е квалифицирал претенцията и не е разгледал предявения иск. Съдът е сезиран с искова молба от касатора Б. А. Ж., който сочи, че синът му работел в предприятието на ответното дружество, където е станала злополуката, при която, поради необезопасен автомобил от страна на работещ в предприятието, признат за виновен и осъден за това, синът му бил прегазен докато помагал автомобилът да се оправи и починал в обект на дружеството. Ищецът сочи, че е налице трудова злополука по смисъла на чл. 200 от Кодекса на труда, поради което се претендира обезщетение за неимуществени вреди от работодателя. Посочените обстоятелства водят до извода, че предявената претенция всъщност е за осъществен деликт по смисъла на ЗЗД, по която като ответник може да отговаря ответното предприятие. Затова атакуваното решение в касираната му част следва да се обезсили, като делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд по действително предявения иск. В случай, че съдът се нуждае от уточняване на обстоятелствата и твърденията на ищеца, исковата молба следва да бъде поправена по съответния ред. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС   Р Е Ш И :   ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № №* от 27 ноември 2008 г., постановено по в.гр.д. № 442 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2008 г., в обжалваната му част, с която решение № 638 от 16 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на окръжния съд в гр. В. за 2007 г. е отменено в частта, с която е присъдено обезщетение по чл. 200 от КТ в полза на Б. А. Ж. от гр. Д. в размер на 15 хиляди лева и искът срещу “Т” Е. – Д. , е отхвърлен. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от апелативния съд в гр. В..   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: