Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * възражение за съпричиняване * преклузивен срок * отговор на искова молба

Р Е Ш Е Н И Е


№ 98


гр. София, 29.06.2016 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и шести май две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА


при участието на секретаря Наталия Такева, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1499 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 33 от 07.01.2015г. по гр.д. № 3412/2014г. на Апелативен съд – София, в частта, в което е потвърдено решение от 10.07.2013г. и определение по чл.248 ГПК от 06.11.2013г. по гр. д. № 8230/2012г. на Софийски градски съд в частта, в която [фирма] е осъдено да заплати на С. С. Д. сума в размер на 5 000 лева - обезщетение на неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.45 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2009г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски в полза на С. С. Д..
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение, включително в частта за разноските, е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и е необосновано, поради което се иска отмяната му и постановяване на съдебен акт, с който да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Касаторът претендира направените в съответните инстанции разноски, включително адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата, С. С. Д., намира касационната жалба за неоснователна и молят същата да бъде оставена без уважение. Претендират присъждане на направените разноски в хода на производството пред Върховния касационен съд.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е приел, че водачът на застрахования при касатора по застраховка „Гражданска отговорност” автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата, като е навлязъл в лентата за насрещното движение и е блъснал лекия автомобил, управляван от ищеца, в който ищцата се е возила като пътник на предната дясна седалка, като в резултат на удара са причинени телесни увреждания и на двамата ищци, от което те са претърпели болки и страдания, вкл. и в процеса на лечение и възстановяване. Съдът е изразил съображения, че при преценка за обезщетяването на вредите, следва да се изхожда от техния характер, вид, степен и продължителност на претърпените болки и страдания, прогноза за тяхното отзвучаване. Съдът е приел, че размерът на обезщетението е съобразен както с претърпените болки и страдания, така и с икономическата ситуация в страната, като е взел предвид и направените доброволни плащания от застрахователя на част от обезщетенията. Въззивният съд е счел за преклудирано възражението за съпричиняване /навлизане в насрещната лента при ляв завой на ищеца/ на вредоносния резултат като несвоевременно наведено с отговора на исковата молба. Посочил е, че съобразно задължителната съдебна практика на ВКС, съдът не е задължен да следи служебно за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивният съд се е позовал на решение № 92 / 24.07.2013г. по т.д. № 540/ 2012г. на I ТО на ВКС, съгласно което, в производството по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела.
С определение по чл.288 ГПК по настоящето дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по въпроса, до кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство и може ли това възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:
С решение № 92 / 24.07.2013г. по т.д. № 540/ 2012г. на I ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд.
Приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпеното становището в задължителната практика на ВКС /решение № 45/ 15.04.2009г. по т.д. № 525/ 2008г. на II ТО; решение № 206/ 12.03.2010г. по т.д. № 35/ 2009г., II ТО; решение № 58 / 29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010г. на II ТО и други/, че приносът трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, сочи, че обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51, ал.2 ЗЗД, също трябва да са конкретни. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тях преди изтичане на срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл.147, т.1 ГПК до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по чл.51, ла.2 ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в мотивационната част на т.4 от Тълкувателно решение №1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1 / 2013г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл.133 вр. чл.131, ал.2, т.5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент.
С оглед горното и въз основа на дадените разрешения в цитираната задължителна практика на ВКС, настоящият състав дава следния отговор на релевирания процесуалноправен въпрос: Надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.

По основателността на касационната жалба:
Въззивното решение е постановено в отклонение на цитираната задължителна практика на ВКС и дадения отговор на поставения процесуалноправен въпрос, като е допуснато съществено процесуално нарушение на чл.147, т.1 ГПК.
С отговора на исковата молба застрахователят е направил искане за изискване на н.о.х.дело, приключило със споразумение, с оглед запознаване с материалите по него, тъй като приложените към исковата молба доказателства не са достатъчни за установяване на механизма на ПТП. В първото по делото съдебно заседание на 14.02.2013г., съдът е коригирал доклада си, като е приел, че в отговора на ответника не се съдържа възражение за съпричиняване на вредоностния резултат, но е издал на застрахователното дружество удостоверение, въз основа на което същият е получил исканите от него преписи от наказателното дело, които е представил с молба от 28.02.2013г. В нея въз основа именно на документите по наказателното производство ответникът по иска е направил възражение за принос на ищеца Д. за настъпването на ПТП. Посочено е, че приносът се изразява в това, че ищецът, след като е възприел по своя преценка наличието на опасност от челен удар с насрещно движещ се автомобил, е предприел забранени от ЗДвП действия – отклонил е автомобила си наляво, като е навлязъл в лентата за насрещно движение. Пояснено е, че дължимото поведение е било намаление на скоростта и спиране, като несъобразяването от ищеца с правилото на чл.20 ЗДвП и предприетата от него маневра са в причинна връзка с настъпването на произшествието. В молбата са направени и доказателствени искания с оглед възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД, вкл. назначаване на А., които не са допуснати от първата инстанция, поради преклузия на възражението за съпричиняване, който извод е споделен от въззивния съд, отново с аргумента, че възражението е следвало да се направи до изтичане на срока за отговор на исковата молба.
Изводът на съдилищата за преклузия на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД, направено в първата инстанция след изтичане на срока за отговор на исковата молба, е неправилен, тъй като възражението се основава на нови обстоятелства по см. на чл.147, т.1 ГПК. Поведението на пострадалото лице, участник в ПТП, и наличието на причинна връзка между него и вредоностния резултат са обективни факти, които могат да бъдат наведени от страната едва след тя е могла да узнае за тях. Ответникът по иска е направил с отговора на исковата молба доказателствено искане с оглед осигуряване на достъп именно до информацията относно обстоятелствата, формиращи механизма на произшествието, като веднага след узнаването им посредством издаденото му съдебно удостоверение, същият е навел новите обстоятелства, изразяващи се в конкретни действия на ищеца по съпричиняване на вредоностния резултат, които не са могли да му бъдат известни преди този момент. Ето защо, като не е разгледала възражението за съпричиняване и не е допуснала събирането на доказателства във връзка с него, въззивната инстанция е допуснала съществено процесуално нарушение на чл.147, т.1 ГПК.
С оглед изложеното, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част и върнато на въззивния съд с оглед липсата на произнасяне по своевременно направеното от ответника по иска възражение за съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия и за събиране на поисканите в тази насока доказателства.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 и ал.3 вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 33 от 07.01.2015г. по гр.д. № 3412/2014г. на Апелативен съд – София, в частта, в което е потвърдено решение от 10.07.2013г. и определение по чл.248 ГПК от 06.11.2013г. по гр. д. № 8230/2012г. на Софийски градски съд в частта, в която [фирма] е осъдено да заплати на С. С. Д. сума в размер на 5 000 лева - обезщетение на неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.45 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2009г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски в полза на С. С. Д..
ВРЪЩА делото в отменената част за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд София.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.