5 Р Е Ш Е Н И Е № 188 гр. София, 20 октомври 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 599 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. Л. П., подадена от защитника му – адвокат А., срещу въззивна присъда, постановена на 31.03.2017 год. по ВНОХД № 664/2017 год. по описа на Софийски градски съд. С жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – 3 от НПК. Иска се алтернативно отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия, намаляване размера на наказанието или връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят поддържа жалбата по посочените в нея доводи. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за потвърждаване на обжалваната присъда като правилна и законосъобразна. Подсъдимият поддържа жалбата и моли да бъде уважена, като бъде оправдан или му бъде наложена глоба. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: Жалбата е допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК. Разгледана по същество тя е неоснователна. С присъда от 13.06.2016 год., постановена по НОХД № 17812/2013 год. по описа на СРС, НО, 115 състав, подсъдимият В. Л. П. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 324, ал.1 от НК затова, че на 19.07.2013 год. в [населено място] е упражнявал професия - водач на лек таксиметров автомобил за превоз на пътници без да има съответната правоспособност. Със същата присъда подсъдимият е признат за невиновен в извършване на деяние по чл. 343 в от НК. По протест на СРП срещу първоинстанционната присъда само по отношение на оправдателната й част по чл. 324, ал.1 от НК, в Софийски градски съд е образувано въззивно производство по ВНОХД № 664/2017 г. С въззивна присъда, постановена на 31.03.2017 год. по същото дело, подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 324,ал.1 от НК, като е осъден на три месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, наложено на подс. П. по споразумение, одобрено по НОХД № 5672/2010 год. по описа на СРС, НО, в законна сила от 14.02.2012 год. В частта относно деянието по чл. 343 в от НК, първоинстанционната присъда е била потвърдена. ВКС намира, че при постановяване на така посочената въззивна присъда, не са били допуснати релевираните от защитата нарушения. По същество макар и с доводи за допуснати процесуални нарушения при преценката на доказателствата и изграждането на вътрешното убеждение на съда, реално се правят оплаквания за необоснованост на въззивната присъда. Необосноваността на съдебните актове не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК, като в правомощията на ВКС е единствено да провери дали са допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съда въз основа на тях. При извършената касационна проверка, настоящият съдебен състав не констатира такива нарушения, които да водят до отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт. Неоснователни са твърденията, изложени в касационната жалба, че въззивният съд е кредитирал единствено доказателствата, подкрепящи обвинението - показанията на свидетелите полицейски служители М., П. и И., които не били категорични относно това, дали на таксиметровия автомобил е имало поставена табела „не работи“. Въззивният съд е обсъдил задълбочено показанията на същите свидетели, като е анализирал не само тези, изложени в хода на въззивното съдебно следствие, но и депозираните на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал.5, вр. с ал.1, т.2 от НПК. Липсата на спомен за табела „не работи“, за наличието на каквато твърди подсъдимия, не води до игнориране на показанията на посочените свидетели. Решаващият съд е съпоставил посочените гласни доказателства с протокола за оглед на таксиметровия автомобил, приет като годно доказателствено средство, предвид това, че е изготвен съобразно всички изисквания на НПК. В този протокол също не е отразено наличието на такава табела. Доколкото посочените доказателствени източници са еднопосочни и непротиворечиви по отношение наличието на светеща върху автомобила табела „такси“, включена зелена светлинна сигнализация тип „черешки“, означаваща, че автомобилът е свободен за клиенти и касов апарат в работещ режим, въззивният съд правилно е приел, че в момента на извършваната му проверка, подсъдимият е осъществявал таксиметрова дейност. Въззивният съд законосъобразно е счел за неоснователно възражението на защитата, че подсъдимият не е извършвал таксиметрова дейност, тъй като приобщеният по делото касов бон показвал общ дневен оборот – 0,00 лева. В протокола за оглед е отразено, че касовият апарат в автомобила е светещ, в работно положение. Това обстоятелство наред с факта, че всички други атрибути на автомобила, обозначаващи осъществяване на таксиметрова дейност са били налице, е достатъчно, за да се направи извод, че подсъдимият е осъществил хипотезата на чл. 324, ал.1 от НК, независимо дали към момента на проверката е имал осъществен дневен оборот или не. Въззивният съд не е допуснал нарушение и на материалния закон. Твърдението на касатора за наличието на посоченото касационно основание е обосновано с довода, че професията „таксиметров шофьор“ не е включена в Списъка на регулираните професии в Република България и поради това деянието е несъставомерно. Законовата дефиниция за „регулирана професия“ е посочена в § 1 от Допълнителните разпоредби от Закона за признаване на професионалните квалификации – „професионална дейност или съвкупност от професионални дейности, включена в Списъка на регулираните професии в Република България, която е от обществена значимост и /или е от съществено значение за живота и здравето на хората и достъпът до която е подчинен на законови, подзаконови или административни разпоредби относно притежаването на специфична професионална квалификация или правоспособност или членство в професионална организация“. В Списъка на регулираните професии не са посочени изчерпателно всички съществуващи професии, а само тези отговарящи на посочените условия. Вярно е, че професията „водач на таксиметров автомобил“ не е включена в този списък, но това не е и необходимо, за да е съставомерно деянието по чл. 324, ал.1 от НК, тъй като законодателят не е поставил такова изискване. Разпоредбата на чл. 324, ал.1 от НК е бланкетна, като нейното съдържание по отношение на вида на професията или занаята и необходимата за тяхното упражняване правоспособност, се запълва чрез визираното в други законови или подзаконови нормативни актове. Съгласно §1 от Допълнителните разпоредби на Закона за професионалното образование и обучение, „професия“ е вид трудова дейност, за която се организира професионално образование и професионално обучение, а „правоспособност“ е признато притежаване на задължителен обем от професионални компетенции, което дава право за упражняване на конкретни трудови дейности. Съобразно ТР № 31 от 16.10.1969 год. на ОСНК на ВС, „съответна правоспособност“ се придобива чрез получаване на специални знания и подготовка за правилно упражняване на професия или занаят, признати по установения законов ред. Професията „водач на таксиметров автомобил“ е посочена под код 8322 в Национална класификация на професиите и длъжностите, като редът за придобиване на съответната правоспособност е определен в Наредба № 34/06.12.1999 год. за таксиметров превоз на пътници, действаща към момента на осъществяване на деянието. В чл. 18 на същата наредба са изброени изискванията, на които трябва да отговаря водачът на таксиметров автомобил – да притежава свидетелство за управление на МПС, да е психологически годен, да не е осъждан за умишлено престъпление от общ характер, да не е лишен по съдебен или административен ред от право да управлява МПС, както и да има издадено удостоверение „Водач на лек таксиметров автомобил“. В разпоредбата на чл. 19, ал.1 от Наредба № 34 /1999 год. е посочено, че удостоверение „Водач на лек таксиметров автомобил“ се издава на лица, които притежават познания в определени области, конкретизирани в Приложение № 7а на същата наредба. Наред с общите изисквания, визирани в чл. 18 от Наредба № 34/1999 г., е необходим и набор от специални знания, т.е. правоспособност, за която се издава удостоверение след проведен изпит. Подсъдимият П. не притежава такава правоспособност, не отговаря и на останалите условия, посочени в разпоредбата на чл. 18 от Наредба № 34/1999 г., поради което въззивният съд правилно е приложил материалния закон, като е субсумирал извършеното от него под нормата на чл. 324, ал.1 от НК. Неоснователно е и твърдението на защитата за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Въззивният съд от двете алтернативно посочени в чл. 324, ал.1 от НК санкции е избрал лишаването от свобода, като е определил наказанието в минималния предвиден размер от три месеца. Решаващият съд е мотивирал избора на наказание с ниската степен на обществена опасност на конкретното деяние и с високата степен на обществена опасност на дееца. Касационният съд изцяло приема тези доводи, тъй като те кореспондират с данните за обремененото съдебно минало на подс. П.. Той е осъждан за различни деяния от общ характер, като две от осъжданията му са за управление на МПС след като е бил лишен от такова право по административен ред. Той не само, че не притежавал необходимата правоспособност за водач на таксиметров автомобил, но не е имал и право да управлява МПС. Това му поведение го характеризира като личност с по-висока степен на обществена опасност, налагащо изолирането му в местата за лишаване от свобода, макар и за краткия срок от три месеца. Не може да бъде уважен и доводът на защитата, че подсъдимият единствен се грижи за малолетното си дете и то би останало без издръжка, ако П. влезе в затвора. Това твърдение се опровергава от приложеното по делото свидетелство за съдимост, от което е видно, че подс. П. е осъден с присъда влязла в сила на 30.09.2016 год. по НОХД № 23594 / 2014 год. по описа на СРС, за това, че е осъществил състава на чл. 183, ал.1 от НК, като не е заплатил 26 месечни издръжки за малолетното си дете. Посоченото дава основание за извод, че малолетното дете се отглежда от своята майка, а не от подсъдимият, който не изпълнява задължението си да заплаща присъдената му със съдебно решение издръжка. Изложеното мотивира настоящият съд да приеме, че определеното на подсъдимия наказание е съответно на осъщественото от него деяние, поради което касационната жалба и в тази й част е неоснователна. Воден от посочените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда, постановена на 31.03.2017 год. по ВНОХД №664/2017 год., по описа на Софийски градски съд, НО,13 състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.