6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 47
София, 08.04.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 137/2012 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 521 от 11.11.2011 г., постановено по т. д. № 968/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 41 от 19.05.2011 г. по гр. д. № 184/2010 г. на Хасковски окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 322 631.42 лв., претендирана като дължимо възнаграждение по договор от 04.09.2006 г. за извършени в периода м. август 2008 г. - м. януари 2010 г. услуги по оползотворяване на отпадъци от пуснато на пазара и излязло от употреба електрическо и електронно оборудване /Е./, като са присъдени разноски на ответника в размер на сумата 13 512 лв.
В жалбата са изложени подробни касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е заявено искане за неговата отмяна. К. поддържа, че необосновано и в противоречие с материалния закон въззивният съд е отрекъл доказателствената стойност на приетите в първоинстанционното производство и надлежно отразени в счетоводствата на двете страни фактури, доказващи дължимостта и размера на търсеното с иска възнаграждение. Твърди, че въззивният съд е нарушил чл.190 ГПК като е изключил от доказателствата по делото приложените към исковата молба и надлежно приети от първата инстанция месечни справки за пуснато на пазара Е., чиито оригинали неоснователно не са представени за констатация от ответника. Позовава се на съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата и на неизпълнение на произтичащото от чл.162 ГПК задължение на въззивната инстанция да назначи служебно експертиза за установяване размера на дължимото възнаграждение.
Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Изразява становище, че обжалваното решение е правилно и следва да остане в сила.
С определение № 813 от 06.11.2012 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по значимия за изхода на делото правен въпрос, свързан с доказателственото значение на фактурата, която не е подписана от задължената по договора страна, но е отразена в счетоводните й книги и в дневниците за покупко - продажби и по повод на оформената с нея сделка страната е упражнила правото на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
Производството пред Хасковски окръжен съд е инициирано с предявен от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 322 631.42 лв., претендирана като лицензионно възнаграждение по сключен между страните договор от 04.09.2006 г. за оползотворяване на отпадъци от пуснато на пазара и излязло от употреба Е., дължимо за периода м. август 2008 г. - м. януари 2010 г. Ищецът е основал иска си на твърдения, че ответникът не е изпълнил поетото с клаузите на чл.22 и чл.23 задължение да му заплати възнаграждение за извършената през исковия период дейност по оползотворяване на отпадъци от Е., за което са издадени 14 бр. данъчни фактури, представени с исковата молба.
Първоинстанционният съд е уважил изцяло иска, след като е приел, че същият е доказан по основание и размер.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Пловдивски апелативен съд е отменил осъдителното решение на първата инстанция и е отхвърлил иска като недоказан и неоснователен. Въззивният съд е приел, че сключеният на 04.09.2006 г. договор има характер на договор за изработка, модифициран от правилата на специалния Закон за употреба на отпадъците /ЗУО/ и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. След анализ на доказателствата и на договорните уговорки между страните съдът е направил извод, че за ответника - възложител е възникнало задължение да заплати на ищеца - изпълнител уговореното в чл.22 и чл.23 лицензионно възнаграждение за исковия период. Възражението на ответника, че ищецът няма право на възнаграждение, тъй като не е извършвал договорените услуги, е преценено като неоснователно по съображения, че дължимостта на възнаграждението не е обвързана с фактическото извършване на услугите, доколкото самото изпълнение на дейността по организиране оползотворяването на отпадъци от Е. е предмет на специален предварителен контрол по реда на ЗУО от държавата в лицето на МОСВ.
Въпреки извода, че възнаграждението подлежи на заплащане, въззивният съд е отхвърлил иска с мотив, че ищецът не е доказал релевантните за неговия размер обстоятелства. За такива обстоятелства са счетени количеството Е., което ответникът е пуснал на пазара през исковия период, и действащата през периода продуктова такса, определена съгласно издадените на основание чл.24, ал.2 ЗУО наредби на МОСВ и предвидена в чл.22 от договора като основа за начисляване на лицензионното възнаграждение на изпълнителя. Решаващият въззивен състав е посочил, че представените от ищеца данъчни фактури не могат да послужат като доказателство за размера на дължимото възнаграждение, тъй като не са подписани от ответника и са оспорени от него. Отказал е да кредитира намиращите се по делото справки - декларации за количеството пуснато на пазара Е. като се е позовал на това, че представени във вид на незаверени ксерокопия и не са приети като доказателства. Преценил е като ирелевантни за основателността на иска доводите на ищеца и установените от заключението на съдебно - счетоводната експертиза обстоятелства, че всичките 14 бр. фактури са изготвени на базата на същите справки - декларации, които са подадени от ответника в съответствие с уговорката в чл.13 от договора, и че ответникът е осчетоводил фактурите в търговските си книги със съдържание, идентично на счетоводните записвания при [фирма], след което е ползвал данъчен кредит върху стойността им.
Решението на Пловдивски апелативен съд е неправилно.
Въззивният съд е разрешил значимия за изхода на делото правен въпрос - този за значението на съставените от касатора и неподписани от ответника данъчни фактури като доказателства за дължимостта на претендираното с иска лицензионно възнаграждение, в отклонение от задължителната практика на ВКС. С постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. 465/2010 г., решение № 34/22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г., различни състави на Търговска колегия при ВКС са се произнесли, че макар да не е подписана от купувача по договора за търговска продажба или от възложителя по договора за изработка, издадената от продавача/изпълнителя фактура може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на отразените в съдържанието й задължения, ако съдържа реквизити за съществените елементи на конкретната сделка; Отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко - продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, за които е съставена фактурата.
Неправилен е изводът на въззивния съд, че представените с исковата молба данъчни фактури не доказват размера на дължимото възнаграждение, предмет на предявената от ищеца и настоящ касатор искова претенция. С клаузите на чл.22 и чл.23 от сключения на 04.09.2006 г. договор страните са уговорили, че изпълнителят [фирма] ще изпълнява задълженията си по организиране събирането, рециклирането и оползотворяването на Е., пуснато на пазара от възложителя [фирма], срещу заплащане на лицензионно възнаграждение, изчислено като процент от продуктовата такса за Е. по Приложение № 24 към чл.36, ал.1 от ПМС № 82/10.04.2006 г. Според чл.23 и чл.13, възнаграждението се заплаща по банков път до 20-то число на месеца, следващ отчетния, в размер, определен на база подадени от възложителя до 10-то число на предходния месец митнически декларации и справки за внесеното и пуснато на пазара Е..
Представените от ищеца 14 бр. данъчни фактури съдържат подробни данни за конкретните видове и количества пуснато на пазара Е. и за стойността на дължимото от възложителя [фирма] лицензионно възнаграждение, начислено за извършените в периода м. октомври 2008 г. - м. януари 2010 г. дейности по оползотворяване на отпадъци. Фактурите са подписани само от представител на изпълнителя [фирма], не и от представител на възложителя. Пред първата инстанция е прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза, от което се установява, че макар да не е подписал фактурите, ответникът ги е осчетоводил в търговските си книги по начин, идентичен на осчетоводяванията при ищеца, включил ги е в дневника си за покупки и е ползвал предвидения в ЗДДС данъчен кредит по всяка отделна фактура. Ответникът не е оспорил заключението, в т. ч. и констатацията на вещото лице, че фактурите са съставени въз основа на представените от ищеца факсови копия на месечни справки - декларации за пуснато на пазара Е., а същите са подадени от самия него в съответствие с уговорката в чл.13 от договора. Отказът на въззивния съд да зачете доказателствената сила на справките по съображения, че не са заверени и не са приети като доказателства по делото, не е съобразен с процесуалните действия на съда и на страните в първоинстанционното производство. Справките - декларации са приети от Хасковски окръжен съд с изрично определение в съдебно заседание на 24.01.2011 г. и са кредитирани при постановяване на първоинстанционното решение с мотив, че неизпълнението на задължението на ответника по чл.190 ГПК да представи оригиналите им за констатация не следва да се тълкува във вреза на ищеца. Съпоставянето на справките със съдържанието на процесните 14 бр. фактури сочи недвусмислено, че вписаните в справките количества и видове Е. съвпада с вписаните във фактурите количества и видове Е., върху които е начислено претендираното с иска лицензионно възнаграждение. Осчетоводяването на фактурите и упражняването на правото за приспадане на данъчен кредит по тях съставлява безспорен доказателствен факт, че справките изхождат от ответника, респ. че данните, на базата на които ищецът е изчислил лицензионното възнаграждение за исковия период, са подадени от самия ответник в качеството му на възложител по договора. Счетоводното отразяване на фактурите и ползването на данъчен кредит по тях следва да се тълкуват като несъмнено признание на ответника - възложител не само за възникване на задължението за плащане на възнаграждение, но и за размера на възнаграждението, като се има предвид обстоятелството, че осчетоводената при него стойност на дълга, върху която е ползван данъчен кредит, съвпада напълно с размера на исковата претенция - 322 631.42 лв. В хода на делото не са ангажирани доказателства за плащане на посочената сума, от което следва, че възнаграждението се дължи, респ. че искът за заплащането му е доказан и основателен за целия претендиран размер от 322 631.42 лв.
Като е отхвърлил иска, въпреки неговата доказаност по основание и размер, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция като се присъди на касатора дължимото лицензионно възнаграждение в размер на сумата 322 631.42 лв. Законни лихви не са претендирани с исковата молба и не следва да се присъждат.
С оглед крайния изход на делото въззивното решение подлежи на отмяна и в частта за разноските. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора направените пред трите съдебни инстанции разноски в размер на сумата 14 862.63 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 521 от 11.11.2011 г. по т. д. № 968/2011 г. на Пловдивски апелативен съд и вместо него постановява :
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с[ЕИК] - [населено място], кв. Б., [улица], сумата 322 631.42 лв. /триста двадесет и два хил. шестстотин тридесет и един лв. и четиридесет и две ст./, представляваща дължимо възнаграждение по договор от 04.09.2006 г. за извършени услуги по оползотворяване на отпадъци от пуснато на пазара и излязло от употреба електрическо и електронно оборудване /Е./ за периода м. август 2008 г. - м. януари 2010 г., както и сумата 14 862.63 лв. /четиринадесет хиляди осемстотин шестдесет и два лв. и шестдесет и три ст./ - деловодни разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |