Р Е Ш Е Н И Е
№ 73
гр.София 13.03.2014г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1372/2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Р. С. С. чрез адв. Т. Ц. Ж. от АК – С. З., срещу решение от 20.06.2011 г. на Софийски градски съд, въззивно гражданско отделение ІVа състав, постановено по гр.д. № 7722/2010 г.
С определение от 01.06.2012 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато само в частта по исковете на Р. С. С. против [фирма], София за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ, ведно с лихвата за забава върху главницата и по иска за обезщетение на неимуществени вреди по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ.
Въпросите, по които е допуснато касационно обжалване са:
Каква е базата за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ и за съотношението на този текст с чл. 228 КТ; как се разпределя доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ и доколко се презумират настъпилите вреди за работника или служителя от бездействието на работодателя да извърши вписвания по чл. 349 и 350 КТ; въззивният съд дължи ли собствени мотиви, когато тези на първата инстанция са неясни и непълни, евентуално трябва ли да отговори на такова изрично оплакване във въззивната жалба.
По първия въпрос е дадено разрешение с Тълкувателно решение 2/2013 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 2/2013 г. В него е разяснено, че обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ се определя на базата на последното брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде по- малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за периода на недопускането.
По другите два правни въпроса, по които е допуснато касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд приема следното:
Отговорността на работодателя и виновните длъжностни лица по чл. 226, ал. 1 КТ за вредите, причинени на работник или служител поради неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, както и за вписване на неверни данни в издадените документи, обхваща всички вреди, включително и неимуществените. Вредите по вид и размер следва да са определени с исковата молба, като ищецът носи тежестта да докаже, че деянията по чл. 226, ал. 1 КТ са извършени, че те са неправомерни, настъпването на претендираните вреди, наличие на причинноследствената връзка между тях с неправомерните действия по чл. 226, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, размерът на обезщетението. При иск за причинени неимуществените вреди, ищецът следва да установи, че деянията по чл. 226, ал. 1 КТ са се отразили върху неговите психически изживявания, емоции, здраве (според твърденията за причинени вреди), интензитета и продължителността на болките и страданията, които търпи или ще търпи от увреждането. Само в хипотезата на чл. 226, ал. 2 КТ размерът на обезщетението, което е винаги за имуществени вреди, е законово определен в чл. 226, ал. 3, изр. 2 ГПК 226, ал. 2 КТ - в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка, поради което не е необходимо и нарочното им доказване, освен ако възникне спор. Тази уредба не е относима към фактическите състави по чл. 226, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ.
Въззивният съд е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и, по вътрешно убеждение, и според разпореденото в закона, прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Във всички случаи, независимо какви са съображенията на първата инстанция, въззивният съд дължи излагане на собствени мотиви. Съгласно чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинсатнционното решение, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В този случай, втората инстанция не действа като контролно-отменителна (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не), а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. При неясни или липсващи мотиви в съдебния акт на първоинстанционния съд, въззивният не може да препраща към тях. В подобен случай, без да коментира порока на първоинстанционното решение, въззивният съд, в рамките на предмета на въззивното дело, очертан с въззивната жалба и отговора към нея, сам излага своите съображения по фактите и правото. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци – повторил е, или е позволил на страните да повторят, опорочените процесуални действия и е извършил, или е позволил на страните да извършат, пропуснатите процесуални действия,
По касационните оплаквания:
Р. С. излага съображения за неточно приложение на материалния закон - чл. 225, ал. 3 и чл. 226, ал. 1 КТ, за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд, който не е обсъдил оплакване във въззивната жалба, както и за неправилно разпределяне на доказателствената тежест по иска с правно осн. чл. 226,ал. 1, т. 2 КТ. Относно присъдените в полза на насрещната страна съдебноделоводни разноски по делото, са развити съображения, че такива не се дължат и поради обстоятелството, че ответникът е станал причина за завеждане на делото – извършил е плащане в хода на процеса, като по този начин, е признал основателността на иска.
Ответникът по касационната жалба [фирма], София счита, че жалбата е неоснователна и моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията, включително юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е неоснователна.
Р. С. С. е предявила множество обективно съединени искове против [фирма], София – за сумата от 11 761, 43 лв. – обезщетение за недопускането й до работа, на която е възстановена с влязло в сила съдебно решение, както и лихва за забава в размер на 305,05 лв. върху главницата , считано от 01.07.2008 г. до 20.11.2008 г.; за заплащане на сумата от 36 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие неизвършено вписване в трудовата книжка; за заплащане на 20 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие неизвършено от работодателя вписване в трудовата книжка.
Първостепенният съд е отхвърлил всички претенции. Въззивният Софийски градски съд е потвърдил неговото решение.
Съдът установил, че с влязло в сила съдебно решение Р. С. била възстановена на длъжността „главен счетоводител” в банката – ответник. Явила се да заеме длъжността в двуседмичния срок по чл. 344, ал. 1 КТ, но не била допусната да изпълнява работата, на която е възстановена. Направен е извод, че работодателят й дължи обезщетение в размер на 5353,70 лв. по чл. 225, ал. 3 КТ за исковия период от време: 05.06.2008 г. - 20.11.2008 г. В хода на висящия процес, на 18.08.2009 г., работодателят превел на С. сума от 15 197,87 лв., от които 12 950 лв. са главница по чл. 225, ал. 3 КТ, а 2247,56 лв. лихва, натрупана до датата на плащането. Исковете по чл. 225, ал. 3 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Р. С. претендира на осн. чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ обезщетение за причинени й неимуществени вреди в размер на 20 00 лв., като твърди, че поради невписване в трудовата й книжка на влязлото в сила съдебно решение, респективно, отмяната на наложеното й дисциплинарно наказание и възстановяването й на работа, било нарушено правото й на труд, опетнено името й, и е била лишена от възможността да намери каквато и да е работа, отговаряща на квалификацията и опита й. Съдът отхвърлил иска, като приел за установено, че С., при явяването си на работа, не е представила на работодателя трудовата си книжка за удостоверяването на настъпилата промяна във връзка с отмененото дисциплинарно уволнение. Това е сторила едва на 30.07.2009 г., при което работодателят е извършил съответното вписване. Освен това, съдът е приел, че не е доказано твърдението на С., че неизпълнението на задължението по чл. 349 и чл. 350 КТ са й попречили да си намери работа, да се регистрира като безработна и да получи защита при уволнение, съответно от това да са й причинени неимуществени вреди, както и размера им.
Разрешението на въззивната инстанция е съответно на разрешенията, дадени по-горе на повдигнатите в касационното производство правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, последното брутно трудово възнаграждение, получено от Р. С., преди уволнението, е в размер на 937,50 лв., която сума е по-висока от установената за страната минимална работна заплата за исковия период от време. Дължимото обезщетение, съобразно даденото тълкуване, правилно е определено в размер на 5353,70 лв., която сума е платена от работодателя в хода на процеса, поради което искът по чл. 225, ал. 3 КТ следва да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане, както е сторил и въззивният съд.
Разпоредбата на чл. 225, ал. 3 КТ урежда специална хипотеза за обезщетение от деликт, какъвто е отказът на работодателя да изпълни съдебно решение по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Вземането за обезщетение, поради това, е изискуемо от датата на увреждането, а то е всеки ден, в който работодателят не допуска възстановения работник или служител да изпълнява трудовите задължения по длъжността. Лихвата, която се натрупва, е компенсаторна, и е върху размера на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ, формирано към всеки един ден, в който е налице неизпълнение на съдебното решение по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. В случая, от 05.06.2008 г., се дължи лихва само върху сума от 44,64 лв. – обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ за един ден, а не върху цялата сума от 5353,70 лв., която е формирана към 20.11.2008 г. Лихвата се дължи от работодателя до датата на плащането, което е сторено на 18.08.2009 г.
Крайното заключение на съда, че искът за лихви, натрупани върху главницата от 5353,70 лв., за периода преди подаване на исковата молба и след това, е правилно. С преведената сума, общо в размер на 15 197,87 лв., изцяло е погасено и това вземане на С..
Съобразно установеното по делото и последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, въззивният съд е отхвърлил и иска по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ – установено е, че работодателят е извършил вписване на обстоятелствата по чл. 346 КТ в трудовата книжка на С., а забавата да го стори не е по вина на негов служител, а е резултат от поведението на самата С.. Трудовата книжка е била в нейно държане и тя е следвало да я предостави на работодателя за извършване на нужното вписване, след отмяната на дисциплинарното уволнение. Бездействието й не може да ангажира отговорност по чл. 226, ал. 1 КТ.
Правилно, също така, съдът е приел, че в тежест на ищцата С. е било да установи още и настъпването на твърдяното увреждане, което не се презюмира нито като вид, нито по размер. В случая, такова доказване не е проведено.
Не е основателно и касационното оплакване за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, който не бил обсъдил оплакване във въззивната жалба, че мотивите в решението на първата инстанция са неясни и непълни.
В случая, има подобно оплакване във въззивната жалба на С., но не е било нужно то да се обсъжда нарочно във въззивния съдебен акт, както стана ясно от отговора по чл. 290 ГПК. От друга страна, мотивите на районния съд са пълни, точни и ясни, а въззивният съд, въпреки че е препратил към тях по реда на чл. 272 ГПК, фактически е изложил допълнително съображения относно релевантните факти, доводи и възражения по спора, в рамките, очертани с въззивната жалба.
Относно тежестта за съдебноделоводни разноски:
Искът по чл. 225, ал. 3 КТ, при предявяването му, е бил основателен до размера на 5353,70 лв., а също и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за натрупаната лихва до датата на плащане. Работодателят – ответник е извършил плащане в хода на първоинстанционното производство, поради което двете претенции са отхвърлени изцяло. Той обаче, с поведението си, е станал повод за завеждане на исковете и дължи на ищеца сторените съдебноделоводни разноски – арг. чл. 78, ал. 2 ГПК. По изложените съображения, [фирма], София следва да плати на Р. С. С. сумата от 62,86 лв., припадащата се част от заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за представителство в първа инстанция. Сторените от С. съдебноделоводни разноски по другите искови претенции, както и изцяло във въззивно и касационно производство, са за нейна сметка.
По изложените съображения и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, от дължимото юрисконсултско възнаграждение на ответника в размер на 1091,96 лв., за представителство в първата инстанция, ищцата С. следва да му заплати сумата от 1056 лв. Тя дължи и пълния размер на направените от насрещната страна съдебноделоводни разноски във въззивното и касационно производство. За последното, следва да заплати на работодателя сума за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
В заключение, въззивното решение следва да бъде изменено само в частта по чл. 78 ГПК досежно дължимите между страните съдебноделоводни разноски за първа инстанция. В останалата обжалвана част, допусната до касационно разглеждане, решението е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 20.06.2011 г. на Софийски градски съд, въззивно гражданско отделение ІVа състав, постановено по гр.д. № 7722/2010 г. в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от Р. С. С. против [фирма], София за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ в размер на 11761,43 лв. ведно с натрупаната до 20.11.2008 г. лихва върху главницата в размер на 305,05 лв., както и след тази датата до окончателното изплащане на главницата, отхвърлен е иска по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ за сумата от 20 000 лв., Р. С. С. е осъдена да заплати на [фирма], София съдебноделоводни разноски, сторени в първа инстанция до размера на 1056 лв. и в размер на 150 лв. за въззивна инстанция.
ОТМЕНЯ същото решение в частта, с която Р. С. С. е осъдена да заплати на [фирма], София съдебноделоводни разноски, сторени в първа инстанция в размер над 1056 лв.
ОСЪЖДА [фирма], София да заплати на Р. С. С. сумата в размер на 62,86 лв., представляващи сторени от нея съдебноделоводни разноски в първа инстанция по исковете с правно осн. чл. 225, ал. 3 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съобразно размера, до който са основателно предявени, както и сумата в размер на 150 лв., съдебноделоводни разноски – юрисконсултско възнаграждение за производството пред Върховен касационен съд..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |