О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 335 гр. София, 26.07.2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 821 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ТРАНСЛОГИСТИКА” ООД, представлявано от адв. Г. В., срещу определение № 467 от 23.02.2022г. по ч.гр.д. № 3081/2021г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 8143 от 18.10.2021г. по гр.д. № 11863/2021г. на РС – Пловдив. С потвърденото първоинстанционно определение е върната исковата молба на „ТРАНСЛОГИСТИКА” ООД против „ВиоВес” ЕООД /н./ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответното дружество не е страна по договор за наем с нотариална заверка на подписите рег. № 3118/25.10.2018г. на нотариус С. Д., ре № 616 при НК с район на действие РС – Пловдив и е прекратено производството по делото. Частният касационен жалбоподател поддържа, че в хода на делото, в производство, свързано с определяне на родова подсъдност, делото вече е било разглеждано от ВКС, който в определението си е приел, че се касае за иск за установява на това съществува ли договор за наем между ищеца и ответника, и това определение е задължително за всички съдилища по делото. Сочи, че не са му били давани указания да прецизира петитума или обстоятелствената част на исковата молба, а единствено такива за посочване на правен интерес, какъвто е обоснован. Твърди, че има интерес да установи, че няма сключен договор за наем с ответника /той не е страна по такъв/, тъй като като в този случай ответникът не би могъл да упражни правата си по чл.644 ТЗ. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че единствената форма на защита, която има, е да се защити срещу иск на ответника по делото, като твърди, че единствената му форма на защита спрямо твърденията на ответника е, че договорът за наем е прекратен, е да установи по исков ред, че ответникът не е страна по този договор, няма договор за наем с него и съответно соченият от ответника договор продължава да действа. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че е налице произнасяне в противоречие с акт на ВКС, постановен по същото дело, в контекста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че въпросът за това допустим ли е искът влиза и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е от значение за развитие на правото. Сочи, че се касае за изключително усложнен от правна гледна точка казус, по който няма съдебна практика, доколкото е извън обичайните случаи на прекратване на наемно правоотношение. Поддържа, че в процесната хипотеза предявяването на отрицателен установителен иск е единствената защита, която може да търси, тъй като не би могъл да прави възражения поради липса на предявени против него искове и невъзможност да търси защита в производството по несъстоятелност. Поддържа, че ако първоинстанционният съд е намерил петитума за неправилно формулиран, е следвало да му даде указания за уточняване на същия, а не да връща исковата молба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл.124, ал.1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи несъществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това, като правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Посочил е, че съгласно т.1 от ТР №8/27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС наличието на правен интерес се преценява конкретно, като съдът служебно следи за допустимостта на иска и за правния интерес на ищеца. Намерил е, че за ищеца липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, че ответникът „ВиоВес“ЕООД не е страна по наемния договор от 2018 г., тъй като с така предявения иск същият не би получил правна защита - в случая, за да се получи правна защита, е достатъчно „Транслогистика” ООД да се брани с правоизключващи възражения по заведен от другата страна иск за заплащане на наем или за опразване на наемното помещение. Посочил е, че искът би бил допустим също и ако „Транслогистика” ООД е предявила отрицателен установителен иск за липсата на наемно правоотношение между него и „ВиоВес“ЕООД, което не е налице в случая. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението си частният касационен жалбоподател не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който се твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а е повторил изложените в частната касационна жалба твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила поради несъобразяване с постановеното по настоящото дело определение на ВКС и поради неизпълнено от съда задължение да даде указания за уточняване на петитума на исковата молба. Частният жалбоподател се е позовал на чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с постановеното по делото определение № 354 от 06.07.2021г. по ч.т.д. № 1287/2021г. на ВКС, II т.о. в производството по определяне на родово компетентния съд. От една страна, противоречие с постановен по делото съдебен акт, не може да обоснове извод за наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а би довело до неправилност на постановеното определение поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, което е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. От друга страна, в посоченото определение съставът на ВКС не се е произнесъл по въпроса какъв иск е предявен в настоящото производство и не е допуснал касационно обжалване на определението във връзка с родовата подсъдност на спора, като е приел, че поставеният въпрос е относим към правилността на определението и е посочил, че спорът е подсъден на районен съд не само поради цената на иска, при дадената от първоначално сезирания съд правна квалификация на иска /иск за несъществуване на наемно правоотношение между страните/, но и ако се възприеме тезата на самия ищец, че искът е неоценяем. Въпросът „за това допустим ли е искът”, във връзка с който се поддържа основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, няма характера на правен въпрос, разрешен от въззивния съд, тъй като преценката за допустимостта на предявения иск е обусловена от конкретните факти по делото. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 467 от 23.02.2022г. по ч.гр.д. № 3081/2021г. на Окръжен съд – Пловдив. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: