Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * заповед за изпълнение * договор за банков кредит * предсрочна изискуемост * заповедно производство


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 184

гр. София, 04.07.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60361 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото [фирма] срещу решение № 909/22.06.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 1189/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 77/08.03.2016 г. по гр. дело № 706/2015 г. на Асеновградския районен съд (АРС), е отхвърлен, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК от жалбоподателя срещу Г. А. К., иск за признаване за установено, че последният дължи на касатора-ищец сумата 23 616.55 лв. – главница и сумата 9 994.18 лв. – наказателна лихва за периода 05.01.2011 г. – 26.04.2013 г., представляващи задължения по договор за кредит „експресо“ № 081073/12.08.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение № 306/30.04.2013 г. по ч. гр. дело № 701/2013 г. на АРС; в тежест на касатора са възложени разноски по делото в размер 1 555 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът Г. А. К. в отговора на касационната жалба оспорва същата и излага съображения за нейната неоснователност.
С определение № 359/29.03.2017 г., касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос – намира ли приложение в исковото производство по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК по отношение на факта на изтичане на крайния уговорен между страните срок за изплащане (последния падеж) на задължението по банков кредит, при положение, че този факт е настъпил след подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и преди приключването на съдебното дирене в първата инстанция, респ. – изискуемо ли е в тази хипотеза цялото вземане на банката по кредита, ако той не е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника преди подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение.
Въззивният съд е разрешил този въпрос, като след като е приел, че не е настъпила твърдяната от касатора-ищец предсрочна изискуемост на банковия кредит, е намерил за неоснователни и доводите му, че настъпилият в хода на съдебното производство краен срок за връщане на целия кредит води до изискуемост на процесния дълг. За да достигне до този извод, окръжният съд е изложил следните съображения: Заявените от молителя в заповедното производство правопораждащи факти са предмет на установяване в производството по чл. 422 от ГПК. Подаването на възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск за съществуването на оспореното вземане. С решението по този иск ще бъде признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението за издаването ѝ трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск, следва да се съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – от ищеца по иска за съществуването на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум. С оглед това естество на защита, която се получава по реда на чл. 422 от ГПК, съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл. 417 от ГПК правопораждащи факти. Окръжният съд е приел, че в настоящия случай предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводни книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Приел е също, че ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание, с оглед на което искът се явява неоснователен и недоказан. Въззивният съд е приел, че същото е относимо и за случаите, когато дългът е станал изискуем и на друго основание, настъпило в хода на съдебното производство – с изтичане на крайния срок за погасяване на задължението, тъй като това представлява ново основание, различно от първоначално заявеното пред заповедния съд и съответно пред исковия съд с исковата молба, следователно представлява изменение на иска в негово основание, което е недопустимо. В заключение съдът е намерил, че изтичането на крайния срок за погасяване на кредита в хода на съдебното производство не представлява факт от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК, а позоваването на същия е своего рода изменение на иска по основание, което принципно във всички случаи е недопустимо след изтичането на преклузивния срок по чл. 214, ал. 1 от ГПК, а конкретно в производство по чл. 422 от ГПК е недопустимо установителният иск да се предявява на основание, различно от соченото пред заповедния съд.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така изложените съображения въззивният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос в противоречие с т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Възприетото от окръжния съд разрешение на въпроса е в противоречие и с впоследствие постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 15/09.05.2017 г. по търг. д. № 60034/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Съгласно разясненията в т. 17 и т. 18, във вр. с т. 2 и т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, „предметът на делото“, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца (кредитор) в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Когато вземането произтича от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника (ответник по иска) преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното производство поради неплащане на една или повече вноски (арг. чл. 60, ал. 2 ЗКИ), то не може да се поддържа, че има изменение на договора и да се търсят последиците именно на това изменение на договорната връзка. Наред с това не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните кредитор и кредитополучател, в т.ч. и сключените между тях анекси. Липсата на точно изпълнение по тях, без настъпилите последици на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по чл. 422 ГПК. По отношение на онази част на неточно (забавено) изпълненото задължение за погасяване на кредита спрямо кредитора (банка), т.е. неизпълнената част на задължението, съставляващо сбора на непогасените вноски с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция (арг. чл. 235 ал. 3 ГПК), доколкото същият винаги може да бъде установен, не може с решението на съда, базирано на основание чл. 124 ал. 1 ГПК, да бъде отречена, като недължима част на признатото по реда на заповедното производство вземане на кредитора. Това е така, тъй като се касае до вземане, възникнало на основание съществуващия валиден договор за кредит, по който договор длъжникът-ответник по иска дължи изпълнение, макар и само до онази част, по отношение на която е настъпил падежа, договорен от страните. Доколкото не може да се приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради предявена предсрочна изискуемост при условията на закона, то не може въобще да се отрече съществуването на самото вземане като се отхвърли иска, в обема на безспорно установеното неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя, така формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика, предвид което, както и предвид цитираната по-горе т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК, намира, че в исковото производство по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение, и по отношение на настъпилия след подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и преди приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция, факт на изтичане на крайния уговорен между страните срок за изплащане на задължението по банковия кредит – падежа на последната погасителна вноска, поради което всички анюитетни вноски, включващи главница и/или договорни лихви и др., т.е. – цялото вземане на банката по договора за кредит е изискуемо, независимо от това, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника преди подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение.
Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос, касационната жалба е частично основателна.
Правилни са изводите на въззивния съд, че твърдяната по делото от касатора-ищец предсрочна изискуемост на процесния банков кредит не е настъпила както към твърдяната в исковата молба дата 23.11.2010 г., така и към твърдяната в заявлението за издаването на заповедта за изпълнение дата 05.01.2011 г. Първият извод на окръжния съд е направен въз основа на, и в пълно съответствие с приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, в което е посочено, че вноска № 20 от погасителния план към договора за банков кредит е с падеж 15.04.2010 г. и е погасена на 30.06.2010 г., предвид което въззивният съд напълно обосновано е приел, че не е налице твърдяната в исковата молба забава повече от 90 дни при плащането на тази вноска, за да настъпи, съгласно чл. 10, ал. 2 от част II на процесния договор за банков кредит „експресо“, предсрочна изискуемост на кредита към сочената в исковата молба дата 23.11.2010 г. Тази част от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е напълно ясно отразена в табличен вид, като заключението не е оспорено от страните, поради неяснота, непълнота, вътрешно противоречие, противоречие с останалите доказателства по делото или на друго основание, в срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК – при приемането му в откритото съдебно заседание в първоинстанционното производство, в което касаторът-ищец не е изпратил представител, като и с въззивната си жалба той не е навел оплаквания във връзка с приемането на заключението като доказателство по делото. Поради това, въззивният съд не е имал основание нито да не възприема тази част от заключението, нито служебно да извършва преразпит на вещото лице или да му поставя допълнителна задача, както неоснователно се поддържа в касационната жалба. Напълно обоснован – в съответствие с доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон е и изводът на окръжния съд, че към сочената в заявлението за издаването на заповедта за изпълнение дата 05.01.2011 г., вече е имало забавено плащане на вноска № 25 с повече от 90 дни, но след изтичането на тази уговорена в договора забава, банката-ищец не е уведомила ответника, че ще се възползва от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем; като по отношение на този извод в касационната жалба не се и съдържат оплаквания.
Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, основателни са касационните оплаквания и доводи на жалбоподателя, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалната норма на чл. 235, ал. 3 от ГПК, като неправилно е обсъдил и не е взел предвид като факт от значение за изискуемостта на процесното вземане, настъпилия на 15.08.2015 г. – съгласно уговореното между страните в чл. 6 от част I на процесния договор за банков кредит „експресо“ и погасителния план към него, падеж на последната погасителна вноска по договора. Жалбоподателят-ищец своевременно – още пред първата инстанция се е позовал на този факт, настъпил след подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и на исковата молба по делото, като и с въззивната си жалба е направил оплакване, че той не е взет предвид от първоинстанционния съд. По изложените по-горе съображения, в противоречие със задължителната практика на ВКС и неправилно въззивният съд е приел, че позоваването на този факт представлявало своего рода недопустимо изменение на иска по основание и той не бил факт от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Така допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила (на нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК) е съществено, тъй като е довело до неправилния му краен извод, направен в нарушение и на материалния закон (на нормата на чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД), че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК установителен иск е неоснователен в частта му относно претендираната по делото главница в размер 23 616.55 лв., дължима по процесния договор за банков кредит „експресо“. Съгласно уговореното между страните в чл. 3, ал. 1 от част II на договора и погасителния план към него, всяка една от равните по размер месечни погасителни вноски съставлява сбор от дължима главница, начислени дължими договорни лихви по чл. 7 от част I на договора и дължима застрахователна премия по чл. 14, ал. 1 от част I на договора. С настъпването на 15.08.2015 г. на падежа на последната от тези анюитетни вноски, всички те, респ. – неплатената част от тях, съответно – непогасените части от главницата, от договорните лихви и от застрахователната премия, също съгласно изложеното по-горе при отговора на правния въпрос по делото, са станали изискуеми, като съгласно неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, след извършените от страна на длъжника-ответник и съпругата му частични плащания, неплатената и дължима част от главницата е именно в претендирания размер от 23 616.55 лв. Последната, съгласно чл. 86, във вр. с чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, се дължи ведно с претендираната от касатора-ищец по делото, законна лихва, но считано, не от датата на подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение – 26.04.2013 г. или на исковата молба – 15.05.2015 г., а от настъпилата след това дата на изискуемостта съгласно договора, респ. – и дата на забавата на плащането на главницата в претендирания и дължим по делото размер от 23 616.55 лв. – 15.08.2015 г.
По изложените съображения, и тъй като не се налага връщане на делото на въззивния съд за повтаряне или извършване на нови процесуални действия, обжалваното въззивно решение, като неправилно следва да се отмени в частта, с която установителният иск е отхвърлен в частта му за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея, като вместо това бъде постановено уважаване на тази част от иска, съгласно посоченото по-горе.
Допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила не е довело до нарушение на материалния закон, респ. – не е довело до неправилност на крайния му извод за неоснователност на предявения иск в частта му относно претендираната по делото наказателна лихва в размер 9 994.18 лв. за периода 05.01.2011 г. – 26.04.2013 г. Тази лихва не е елемент от анюитетните месечни вноски по процесния договор за банков кредит „експресо“ и погасителния план към него, тъй като не е договорна лихва по чл. 7 от част I на договора, а е именно наказателна такава по чл. 8, т. 2 от част I на договора, която съгласно уговореното там и в чл. 12, ал. 2 от част II на договора, се начислява върху цялата главница от момента на настъпване (обявяване) на уговорената в договора предсрочна изискуемост, каквато – съгласно приетото по-горе, не е настъпила. С оглед на това, обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила в частта му относно наказателната лихва.
Предвид крайния изход на материалноправния спор, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът-ищец дължи на ответника, присъдените с въззивното решение – потвърждаващо изцяло първоинстанционното, разноски за първоинстанционното производство по делото, но само съразмерно с отхвърлената част от иска, а именно – сумата 462.38 лв., поради което въззивното решение следва да се отмени и в частта му за присъдените разноски, над този дължим размер на същите.
Пред настоящата инстанция страните не са направили искания за присъждане на разноски по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 909/22.06.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 1189/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, – в частта, с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК от [фирма] срещу Г. А. К., иск е отхвърлен за сумата 23 616.55 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, и [фирма] е осъдено да заплати на Г. А. К. разноски над сумата 462.38 лв. (четиристотин шестдесет и два лева и тридесет и осем стотинки); и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г. А. К. дължи на [фирма] сумата 23 616.55 лв. (двадесет и три хиляди шестстотин и шестнадесет лева и петдесет и пет стотинки), представляваща дължима главница по договор за кредит „експресо“ № 081073/12.08.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.08.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение № 306/30.04.2013 г. по ч. гр. дело № 701/2013 г. на Асеновградския районен съд; като
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 909/22.06.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 1189/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, – в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.