Р Е Ш Е Н И Е
№ 418
гр. София, 12 януари 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в публично заседание на шести ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и на прокурор от
ВКП ИВАЙЛО СИМОВ, изслуша докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело № 1478/2014 г. на ВКС, трето наказателно отделение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е образувано по КАСАЦИОННА жалба от подсъдимата С. Ш. Х. против решение № 119 от 29.07.2014 год. по внохд № 63/2014 год. на ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД.
В КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА се изтъкват касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и доводи към тях : апелативният съд не е изпълнил указанията на ВКС да изясни има ли идентичност между паричните суми, предмет на производството по ДОПК, за които вече е започнало принудително изпълнение и тези по влязлата в сила в наказателно-осъдителната част присъда по нохд № 162/12 год. на Окръжен съд гр. Разград; ако АС гр. Варна беше изяснил тези данни, щеше да стигне до извода, че наказателният процес e образуван въз основа на ДРА; влезлият в сила ДРА е самостоятелно изпълнително основание; въззивната инстанция не е изложила мотиви за кои суми по влязлата в сила наказателна част на присъдата се дължи отговорност по гражданския иск и съответно, за кои суми се дължи отговорност по ДОПК.
Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане делото за ново разглеждане или отхвърляне на предявената гражданска претенция / цит. в жалбата: ”да постановите съдебен акт, с който да потвърдите присъда № 45 от 18.12.2012 год. по нохд № 162/12 год.на Окръжен съд - гр. Разград”/.
В откритото съдебно заседание пред ВКС, редовно призована, жалбоподателката С. Ш. Х. не се явява. За нея се явява АДВОКАТ С. Д., който поддържа жалбата като подчертава, че ВАС не е изпълнил указанията на ВКС по чл. 355 от НПК. Не е изяснил има ли идентичност между вземанията, предмет по ДОПК и тези, предмет на наказателното обвинение по влязлата в сила присъда; само за тези суми, за които няма образувано изпълнително производство може да се претендира обезвреда чрез гражданския иск в наказателния процес.
ГРАЖДАНСКИЯТ ИЩЕЦ чрез своят процесуален представител – юрисконсулт С. А., упълномощена да представлява МФ, в писмено становище заявява, че вредите, които са елемент от обективната страна на състава на престъплението по чл. 255, ал. 3, вр. ал.1, т.1 от НК, са основание за търсене и на деликтна отговорност, ето защо искът за сумата от 26 950,98 лева законосъобразно е уважен. Елементите на деликта са доказани и предвид признаването на фактите на обвинението от подсъдимата в развитието на производството по реда на чл. 371, т. 2 от НПК.
ПРОКУРОРЪТ от ВКП намира жалбата за неоснователна, тъй като данните за деликтната отговорност и за осъждането на подсъдимата са били налице още при първоначалното разглеждане на делото пред първата инстанция. Ако има неоснователно обогатяване, съществуват други начини да бъде възмездено.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, СЛЕД КАТО ОБСЪДИ ПОСОЧЕНИТЕ В ЖАЛБАТА ОСНОВАНИЯ, СТАНОВИЩАТА И ДОВОДИТЕ НА СТРАНИТЕ И ИЗВЪРШИ ПРОВЕРКА НА АТАКУВАНИЯ СЪДЕБЕН АКТ В ПРЕДЕЛИТЕ по чл. 347 ал. 1 от НПК, НАМЕРИ СЛЕДНОТО:
КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА Е ОСНОВАТЕЛНА:
От материалите по делото е видно, че по НОХД № 162/2012 г. по описа на Разградския окръжен съд, образувано по обвинение срещу С. Ш. Х. за престъпление по чл. 255 от НК, Министърът на финансите е предявил граждански иск за имуществени вреди, причинени на фиска за конкретни данъчни периоди, увеличен в хода на производството до общия размер от 26 950, 98 лв. Съдебната фаза пред първостепенният съд е протекла по реда на съкратеното съдебно следствие съгласно чл. 371, т.2 и сл. от НПК като с постановената присъда № 22/ от 17.07.2012 г. по същото дело подсъдимата е била осъдена за престъплението по повдигнатото й обвинение, а производството по гражданския иск е прекратено, тъй като данъците, предмет на обвинението, са определени с ревизионен акт и са предприети действия по неговото изпълнение.
По жалба на гражданския ищец е било образувано ВНОХД № 270/2012 г. по описа на Варненския апелативен съд, по което с решение № 131/ от 13.11.2012 г. съдът е отменил присъдата в частта за прекратяване на производството по гражданския иск и е върнал делото с указания за ново разглеждане в отменената му част и произнасяне по претенцията, след изясняване: има ли идентичност между предявения граждански иск в наказателното производство /по размер и периоди на данъчните задължения/ и сумите по ревизионния акт; дали е налице пълно или частично изпълнение на сумите по ДРА. В наказателната част присъдата като необжалвана, е влязла в сила.
С присъда № 45/ от 18.12.2012 г. по НОХД № 162/2012 г. на Разградския окръжен съд във висящото производство по гражданския иск, респ. и по делото, е прекратил производството с мотиви, че неплащаните данъци от подсъдимата са установени с ДРА, започнала е процедурата по тяхното принудително събиране по ДОПК, поради което липсва правен интерес от предявения граждански иск в наказателното производство и той се явява недопустим.
По жалба на гражданския ищец е било образувано въззивно производство по ВНОХД № 13/2013 год. на Варненския апелативен съд, който с решение №57/ от 17.04.2013 год. е отхвърлил гражданския иск.
По жалба на гражданския ищец e било образувано производство по нд№1250/13 год. на ВКС, ІІ н.о., по което с решение № 365/18.02.2014 год. е отменено въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, с указания при новото разглеждане да се установи, вкл. чрез събиране на допълнителни доказателства, дали е налице идентичност - по периоди и размер, между твърдяната щета за фиска чрез укриване на данъчни задължения, за които подсъдимата е била осъдена в наказателната част на влязлата в сила присъда, чиято обезвреда се претендира с предявения в наказателния процес граждански иск и предмета на образуваното по ДОПК специално производство за събиране на публични вземания, както и налице ли е изпълнение по това специално производство.
С въззивно решение № 119 от 29.07.2014 год. по внохд № 63/14 год. на Варненския апелативен съд е отменена присъда №45 от 18.12.2012 год. по нохд№162/2012 год. на Разградския окръжен съд и вместо нея е уважен изцяло предявеният граждански иск на Министъра на финансите срещу подсъдимата С. Ш. Х. за сумата 26 950,98 лева имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието; в тежест на подсъдимата е възложена и сумата от 1078,04 лева – държавна такса върху размера на уважения гражданския иск.
Доводите в жалбата в подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения са основателни.
Апелативният съд е приел, че гражданският иск, предявен на деликтно основание в наказателния процес, е допустим и основателен, въпреки приетото за установено по делото, че срещу подсъдимата Х. е започнало производство по ДОПК и принудително изпълнение за събиране на укрити данъчни задължения, които са част от инкриминирания предмет. Съдът е уважил изцяло гражданския иск в размер на 26 950,98 лева, която сума е и предмет на обвинението, със съображения, че данъчно-ревизионният акт от 14.10.2010 год. (спр., том шести, стр. 2-5 от досъдебното производство) не е обхванал целия инкриминиран период. Според ДРА, данъчните задължения на С. Ш. Х. обхващат данъчните периоди за 2006, 2007, 2008 и за 2009 година и са на стойност от 20 189,84 лева, но не включват данъчните задължения и за 2010 година. С последните размерът на задължението е нарастнало на 26 950,98 лева, за който е формирано обвинението, след изменение в съдебно заседание пред първостепенния съд и подсъдимата е осъдена по чл. 255 ал. 3, вр. с ал.1,т.1 от НК, вр. чл.26 от НК с предмет 26 950,98 лева, съгласно влязлата в сила наказателна част на присъдата.
Във въззивното решение са изложени оскъдни фактически и правни съображения за направените изводи. Правната логика на съда е изводима единствено от „липса на идентитет между предмета на ДРА и предмета на обвинението”, с което настоящият състав не може да се съгласи. В случая, данните по делото сочат, че данъчно-ревизионният акт и гражданският иск имат един и същ предмет. Съдържимите разлики в периода и в размера на претендираните суми не изключва същия предмет: ДРА обхваща периода от 2006 до 2009 год.; претенцията за имуществени вреди по приетият за съвместно разглеждане граждански иск включва и периодът за неплатени данъчни задължения на подсъдимия и за 2010 год.; облагаемите суми по ДРА и претендираните суми по гражданския иск, които възприема заключението на приетата експертиза по наказателното дело – са също различни и причината не е изяснена, но може да бъде напр. и от чисто технически характер като прилагане на различни методики или възприемане на различни изходни данни и т.н.; тези различия не правят друг предметът на претенцията. Още повече, при условията на съкратено съдебно следствие по чл. 371,т.2 от НПК наказателно разследване в съдебната фаза не е проведено, а изцяло са приобщени и ценени материалите по ревизионната преписка,приключила с ДРА .
Съдът не е взел отношение по доводите на подсъдимата относно принципния въпрос за допустимостта на гражданския иск в наказания процес, образуван по обвинение за престъпление по чл. 255 от НК. От една страна, влезлият в сила ДРА представлява самостоятелно изпълнително основание, изключващо разглеждането на гражданския иск за обезвреда за същите причинени на фиска вреди. От друга страна,следва да бъде направено разграничение, в кои случаи данъчното престъпление обуславя единствено отговорност за престъпно неизпълнение на данъчно задължение и кога данъчното престъпление представлява и деликт, и обуславя отговорност за непозволено увреждане. Известно е от правната теория и съдебна практика по наказателни дела, че гражданският иск в наказателния процес може да бъде приет за разглеждане само ако се основава на деликтно основание, по чл. 45 от ЗЗД, но не и на друго облигационно или друго законно основание, извън непозволено увреждане. Утвърдено в наказателноправната теория и в съдебната практика по наказателни дела е разбирането (спр., Постановление на пленума на ВС №9/61год., изм.с ПП№7/87год.), че основанието на гражданския иск в наказателния процес е престъпното деяние, предмет на обвинението, което е и деликт по чл. 45 от ЗЗД, поради тази особеност на правната природа на престъплението, с гражданският иск в наказателния процес се претендира обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди, произтичащи от престъпното деяние като пряка и непосредствена негова последица. Наказателна отговорност за данъчни престъпления възниква само когато укритите или неплатени данъци са в „големи размери”, респ. „особено големи размери”, по см. на чл. 94, т.14 от НК.
В Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС е изяснено, че данъчните задължения възникват ex lege и стават изискуеми с настъпването на определения в конкретния материален данъчен закон падеж, а ревизионният акт е резултат от извършена данъчна ревизия (чл. 112 и сл. от действащия ДОПК) като една от формите за осъществяване на данъчно-осигурителен контрол от органите по приходите. Следователно, правопораждащият юридически факт за възникването на данъчни задължения, дори и те да не са престъпление, винаги е законът, при настъпването на юридическото ( данъчното) събитие – доход. За възникване на отговорност за обезвреда при деликт юридическият факт е противоправното деяние, с което виновно се нарушава забраната да не се вреди другиму, вкл. и когато деянието е престъпление. Неизменна е съдебната практика, че в наказателния процес е допустим за съвместно разглеждане граждански иск само с правно основание - непозволено увреждане. Граждански иск, който има договорно или друго облигационно основание, или друго предвидено в закона извън облигационно право основание, което не е деликт, е недопустим за приемане за съвместно разглеждане в наказателния процес. Ако такъв иск е приет в наказателния процес, следва прекратяване на производството в гражданската му част, независимо в кой съдебен стадий се намира наказателният процес. По тези съображения, търсенето на осъждане за притезание към държавата, произтичащо от данъчно задължение, не би следвало да прави изключение от общия принцип, на който е допустимо разглеждането на граждански иск в наказателния процес. Ето защо, при положение, че задължението за внасяне на данъци възниква в резултат на действието на съответната норма в закона при възникване на предвиденото в нея данъчно събитие (доход), а не на нарушаване на задължението „да не се вреди другиму”, в резултат на което възниква правото на обезщетение за настъпила вреда като пряка и непосредствена последица от деликт, каквото по правило е и престъпното деяние, е съвсем ясно, че задължението за плащане на данък възниква още преди деянието да е придобило характера на данъчно престъпление т.е., вземането на държавата не произтича от престъпното деяние, а съществува преди него.
При избягване на установяването или неплащане на данъчни задължения, когато са в големи размери, т.е., когато деянието е обявено и за престъпление, задължението за плащане на данък, обаче, е възникнало още преди деянието да е придобило характер на данъчно престъпление. Независимо дали то е само административно нарушение или е придобило и характер на престъпление - поради големите си размери, с него не възниква автоматично задължение за дееца за обезщетение на вреди като пряка и непосредствена последица от престъпление, освен ако те не са настъпили на деликтно основание. Ако се приеме, че това е вярно, то би следвало да се установи абсурдното положение, че с възникването на всяко данъчно задължение, което не е престъпление, възниква и задължение за обезвреда с правно основание непозволено увреждане. При евентуално уважаване на гражданския иск на деликтно основание и при наличие и на изпълнителен титул по реда на ДОПК, ще се стигне до абсурдното положение да не може да се направи възражение за неоснователно обогатяване от два пъти плащане на едно и също задължение, тъй като двете вземания ще имат различно основание – едното като данъчно задължение, другото като обезщетение за причинена с престъплението- деликт вреда. Недопустимо е съдът с акта си да обогати неоснователно някоя от страните, още по-малко да принуди изправната страна да води допълнителен процес в защита на своя интерес. Следва да се отчете и специалният административен ред, който е по-благоприятен, по-лесен и по-пряк за защита интересите на административния държавен орган, който изключва правния интерес от водене на общ исков процес. Липсата на правен интерес означава и липса на право на иск.
Ето защо, на първо място, за всеки конкретен случай на данъчно престъпление съдът трябва да изследва въпросът, какво е основанието на вземането в полза на държавата, респ. дали деянието е източник на вредата. Когато вземането не произтича от престъплението, а е на друго законно основание, както е в настоящия случай, ясно е, че вредата не произтича от деянието и гражданският иск е недопустим. Когато обаче, с данъчното престъпление се причинява увреждане, произтичащо от деянието, например – при данъчните измами с ДДС в случаите по: чл. 255, ал. 1т. 7 от НК - при приспадане от държавния бюджет на неследващ се данъчен кредит; по чл. 256 от НК - при получаване от държавния бюджет неследваща се парична сума, чрез използване на неистински или преправен документ, или на документ с невярно съдържание, е налице деликт и тогава гражданският иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане е допустим. На второ място, вън от тези съображения относно недопустимост на гражданския иск в конкретния случай на данъчно престъпление по чл. 255, ал. 3, вр.с ал.1,т.1 и вр. с чл. 26 от НК, гражданският иск е недопустим, в случая и поради наличието вече на изпълнителен титул и на образувано изпълнително производство със същия предмет( с уточнението , че по ДРА е изключена данъчната година 2010-та, но същата е включена в обвинението и в предмета на деянието в осъдителната част на присъдата ). Задължителната практика по приложението на закона е изяснила, че извършването на данъчна ревизия и издаването на ревизионен акт, респ. влизането му в сила, не е необходима предпоставка за определяне на данъчното задължение по чл. 255 от НК ( респ. по чл. 255 - 257 от НК, редакция ДВ, бр. 62/1997 г.) и за ангажиране на наказателната отговорност по тези норми на закона, защото данъчното задължение възниква по силата на закона при настъпването на определеното в него данъчно събитие. Специално уреденото административно производство по ДОПК, за което е приложим АПК, а ГПК - само за неуредените случаи, поначало изключва общия исков ред за търсене на обезвреда при тези деяния, включително и на основание чл. 45 от ЗЗД. Крайната цел на осъдителния исков процес е получаване на изпълнителен титул. След като такъв вече има по настоящия казус, извън наказателния процес, с който е постигнато удовлетворяването на притезанието, липсва какъвто и да е правен интерес от поставяне началото на нов процес за постигане на същия резултат.
На трето място, недопустимост на иска в конкретния случай би следвало да се разглежда и в аспекта по чл. 88, ал. 2 от НПК, че разглеждането на гражданския иск ще затрудни наказателното производство. При особените правила по реда на чл. 371,т.2 от НПК, не е било възможно да се събират нови доказателства, въпреки необходимостта да се отговори и на въпросите: има ли идентичност между претенцията по гражданския иск и установеното данъчно задължение в ДРА. Затруднение представлява и закономерната необходимост съдът да обясни какво е съотношението между административния ред и реда на разглеждането на иска в наказателния процес; възможно ли е искът за имуществени вреди да се уважи в размер, извън този, очертан от предмета на обвинението и пр. По отношение на гражданския иск доказателствената тежест е на гражданския ищец. Той трябва да доказва основанието и размера на претенцията си, лимитирани обаче от предмета на обвинението, очертан в обвинителния акт. Очевидно, от наказателен, процесът би се превърнал преимуществено в типично граждански. Което би излязло извън рамките на наказателния процес, предвид принципните положения за доказателствената тежест на прокурора относно обвинението и ефективността на правните средства за защита на страните в наказателния процес.
Воден от тези мотиви, съставът на ВКС намира предпоставки за упражняване на правомощието си по чл. 354, ал.1,т. 2, предл. първо от НПК. Съставът на ВКС установи и редица процесуални нарушения, чието саниране обаче, няма да доведе до друг по-различен процесуален резултат, до който води констатираната недопустимост на гражданския иск, с необходимост от отмяната на атакуваното въззивно решение и прекратяване на производството относно гражданския иск. Така, например: присъда № 45/ от 18.12.2012 г. по НОХД № 162/2012 г. на Разградския окръжен съд е постановена от незаконен състав, тъй като този състав вече се е произнесъл по предмета на делото, вкл. и в отменената част, и е било недопустимо да се произнася повторно; съдът е посочил други, различни суми на укрити данъчни задължения от тези по повдигнатото обвинение, вкл. и след измененото в съдебно заседание от представителя на обвинението суми/ за сумата 10 878, 35 лв., за данъчен период 2006 г., и сумата 13 792, 37 лв. за доходи през 2006 г., 2007 г., 2008 г., 2009 г., вместо за цялата сума от 26 950. 98 лева за периода 2006-2010 год./; неправилно, след отмяната на присъдата и връщане делото за ново разглеждане, делото е останало под същия описен номер, вместо да бъде образувано дело, с нов описен номер и разгледано от друг състав на същия съд. Макар и допуснатите процесуални нарушения като съществени да изключват обсъждане правилността на приложението на материалния закон, не се споделят правните аргументи в решението на ВАС, че влязлата в сила наказателно -осъдителна част на присъдата е задължителна за гражданския съд при преценката и за размера на обезвредата. Съгласно чл. 300 от ГПК, за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, са задължителни само изводите относно: извършено ли е деянието, неговата противоправност и вината.
В настоящия момент делото се разглежда повторно от ВКС. Ако бъде върнато за ново разглеждане, това задължително трябва да е само на въззивният съд – в случая апелативният съд, който да го реши окончателно по същество (чл. 354, ал.5, предл. първо НПК). Недопустимостта на гражданския иск е порок, който съществува през цялото време на висящност на производството пред всяка инстанция,поради което по всяко време съдът може да се произнесе по недопустимостта и да прекрати производството в тази му част.
Предвид горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 2 НПК, настоящият състав на ВКС, ІІІ-то н.о.,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 119 от 29.07.2014 год., постановено по внохд № 63/2014 год. на Варненския апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустим, предявеният от Министъра на финансите срещу подсъдимата С. Ш. Х., [ЕГН], граждански иск за имуществени вреди в размер на сумата от 26 950,98 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на деянието.
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство относно предявения граждански иск.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |