Р Е Ш Е Н И Е № 240 гр. София, 28.10. 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Теодора Нинова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2926 по описа за 2014 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Обжалва се решение от № 125/ 02.01.2014 г. по гр. д. № 282/2013 г, с което Силистренски окръжен съд е изменил решение № 167/ 25.09.2013 г. по гр. д. № 756/ 2012 г. за допускане на делба на две ниви в землището на [населено място], [община] в частта относно квотите на съделителите и ги е определил, както следва: · по 6/ 108 за Й. П. Т., М. Г. И., Я. И. Г., Н. И. К., Ж. И. Т., Тръна А. Т., Н. В. Т., Д. В. Т.; · по 2/ 108 за И. Р. К., Г. П. Г., Р. П. В.; · по 9/ 108 за Я. П. Х. и Ж. П. С. и · по 18/ 108 за М. Б. С. и Д. Б. К.. Решението е допуснато до касационно обжалване по следните процесуалноправни въпроси: 1) Когато страните в исковото производство са в спор относно факта на сключен брак и страната, за която фактът е изгоден, докаже, че актът за гражданско състояние е бил унищожен не по нейна вина и по делото бъде прието извлечение от регистрите, съставяни по образеца, определен с Правилника за водене на регистрите на населението в общините (обн. ДВ бр. 194/ 1935 г), т. нар. „семейни регистри”, допустимо ли е съдът да намери брака за сключен и само според вписването в този регистър? и 2) Допустимо ли е в делбеното производство съдът да не разгледа възражение за оспорване на произход? Касаторите Я. П. Х. и Ж. П. С. считат въззивното решение неправилно, като постановено в нарушение на процесуалния закон (чл. 343 ГПК). Претендират разноски. Ответниците по касационната жалба (останалите съделители) не вземат становище по нея. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с касационните оплаквания и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, намира жалбата основателна по следните съображения: Ищците М. Б. С. и Д. Б. К. (сега ответници по касация) са обосновали делбените искове с твърденията, че на основание земеделска реституция са възстановени правата на наследниците на Я. К. А. (Г.) върху двете ниви и съделителите са тези наследници. Правата на ищците произтичат по наследствено правоприемство и право на заместване от баща им Б. Д. К., син на Я. А. (Г.) и Д. К. Г., нейният съпруг. С твърденията, че този брак е втори за бившия собственик, но е сключен преди имотите да бъдат внесени в ТКЗС, ищците (сега ответници по касация) изключват приложението на чл. 9а ЗН. Обосновали са качеството на ответниците на съсобственици на нивите с твърденията, че те са наследниците по закон на другите четирима сина на Я. А. (Г.) от предходен брак. В писмения отговор на исковата молба касаторите са признали настъпилата земеделска реституция, но са оспорили обема на права на ищците в нивите. Основното възражение, с което са изключили легитимацията на ищците по право на заместване и от Д. Г., са обосновали с твърденията, че Я. А. (Г.) и Д. Г. не са били съпрузи, а дори да са били, бракът им е сключен след внасянето на нивите в ТКЗС. Въвели са и евентуално възражение, че произходът на прекия наследодател на ищците не сочи Д. Г. като негов баща. Въззивният съд е приел, че решение № 26/ 30.11.1999 г на О. е източник на съсобственост в двете ниви, бивша собственост на Я. А. (Г.). Отчел е и това, че спорът се концентрира в обема на правата на съделителите. За разлика от първостепенния съд въззивният е приел, че основното възражение е неоснователно, защото Я. А. (Г.) и Д. Г. са били съпрузи и бракът им е сключен на 06.03.1950 г. преди двете ниви да бъдат внесени в ТКЗС през 1959 г. Въззивният съд е изключил приложението на чл. 9а ЗН. Определил е кръга на законните наследници на Я. А. (Г.) към 23.08.1982 г. – датата на нейната смърт и обема на правата на съделителите: за ищците – по наследствено правоприемство и право на заместване от баща им Б. К. и от дядо им Д. Г.; за ответниците – по наследствено правоприемство и право на заместване от останалите четирима сина на Я. А. (Г.) от предходен брак. Фактическата констатация, че бракът е сключен на 06.03.1960 г. въззивният съд е направил въпреки липсата на удостоверение за брак. Мотивирал се е с това, че: 1) регистрите по гражданското състояние по мястото на събитието са унищожени не по вина на ищците (удостоверение от кметството на [населено място], общ. Д., че през есента на 1957 г. регистрите по гражданското състояние са изгорели) и 2) в регистъра, съставен по Правилника за водене на регистрите на населението в общините (обн. ДВ бр. 194/ 1935 г), т. нар. „семеен регистър” Я. А. (Г.) и Д. Г. са записани като съпрузи и е описан техния акт за женитба № 10/ 06.03.1950 г. Определяйки квотите на съделителите в съсобствеността въззивният съд не се е произнесъл и по евентуалното възражение на касаторите за оспорване на произхода от бащата на прекия наследодател на ищците (сега ответници по касация). По първия въпрос, по който касационното обжалване е допуснато при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съдът намира следното: Когато страните в исковото производство са в спор относно факта за сключен брак и страната, за която фактът е изгоден докаже, че актът за гражданско състояние и регистърът на тези актове са бил унищожени не по нейна вина, допустимо е съдът да приеме брака за сключен и само според вписването в регистрите, съставени по образеца, определен с Правилника за водене на регистрите на населението в общините (обн. ДВ бр. 194/ 1935 г), т. нар. „семейни регистри”, стига този регистър да съдържа описание на акта за гражданско състояние. Неправилна е практиката, в приложеното от касатора решение № 3090/ 26.07.2013 г. по гр. д. № 1103/ 2012 г. на ОС – Благоевград, което дава различен отговор на този въпрос. Съображенията за това са следните: С Правилник от 1893 г. в Третата българска държава са въведени официални регистри по гражданското състояние относно ражданията, женитбите и умиранията, а актовете са съставяни в общината, където са се случвали събитията. Това е и първият нормативен акт, който предвижда, че фактите, които се отнасят до гражданското състояние на едно физическо лице (раждане, брак и смърт), имат правно значение и настъпването им се доказва с документ, съставен по надлежния ред - акт за гражданско състояние, който се вписва в регистър. При действието на Правилника за водене регистрите за населението в общините (обнародван ДВ бр. 194/ 1935 г. и отменен с ДВ бр. 75/ 30.09.1975 г) същата група обществени отношения са уредени в Правилник за водене на регистрите на гражданското състояние от 1929 г, а след неговата отмяна - в Правилник за водене на регистрите по гражданското състояние от 1950 г. И двата правилника за гражданското състояние от 1929 г. и от 1975 г. също предвиждат, че за същите факти от значение за правния статус на физическото лице се съставят актове за гражданско състояние, като данните от тях се вписват и формират регистрите на гражданското състояние. На заинтересованите лица са се издавали преписи от вписаните в регистъра актове, респективно и удостоверения. Следователно при действието на Правилника за водене на регистрите на населението в общините (отм) обективното право е предвиждало, че бракът се доказва чрез официален удостоверителен документ, а съгласно чл. 178, ал. 1 ГПК, доказателствената сила на документите се определя съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото, където те са съставени. От друга страна, сега действащото процесуално право допуска възможността да бъде унищожен официален удостоверителен документ, за който законът предвижда, че следва да бъде съставен в свидетелство на факт с правно значение. Има и процесуални норми, които преодоляват затрудненията при доказването на факта в тази хипотеза. Охранителното производство за установяване на факти (глава 50 ГПК) има за цел да замести със съдебно установяване унищожения официален удостоверителен документ, за който законът предвижда да се съставя в свидетелство на факт с правно значение. Решението, с което такава молба се уважава, замества обвързващата доказателствена сила на унищожения документ. Ако в исковото производство страната, която се позовава на правните последици на факт, за който законът изисква официален удостоверителен документ докаже, че няма вина за унищожаването на документа, отпада забраната за установяване на факта със свидетелски показания (чл. 165, ал. 1 ГПК). За доказването на факта в такъв исков процес стават допустими всички доказателствени средства. В решението съдът се произнася по осъществяването на факта като част от фактическите (и доказателствените) констатации, необходими за решаването на правния спор. Следователно възможността по глава 50 ГПК е факултативна. Исковият съд е длъжен да съобрази нейното провеждане единствено при влязло в сила решение, с което молбата за установяване на факта с правно значение е уважена и след извършена проверка, че са били спазени изискванията на чл. 544, ал. 1 ГПК (чл. 546, ал. 3 ГПК). По Правилника за водене регистрите за населението в общините (обн. ДВ бр. 194/ 30.08.1935 г) са водени книги, т. нар. „семейни регистри” за всяко населено място, подредени по улици и номера на сгради, съставени по адреси за всяко домакинство, като са записвани лицата, живеещи в него и роднини на главата на домакинството и на съпругата му, които се числят към други домакинства. Книгите са съставяни след всяко преброяване на населението. Т. нар. „семейни регистри” не засвидетелстват гражданското състояние на физическите лица. Те отразяват факти, които главата на домакинството е обявила при последното преброяване на населението. Следователно първият въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, има положителен отговор, единствено когато в т. нар. „семейни регистри” е описан самия акт за брак (венчание/ женитба). Само тогава т. нар. „семеен регистър” свидетелства и за това, че е бил съставен актът за гражданско състояние, впоследствие унищожен. По втория въпрос, по който касационното обжалване е допуснато при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдът намира следното: В делбеното производство съдът е длъжен да разгледа възражението за оспорване на произход (чл. 343 ГПК). Съдът е освободен от това задължение по преюдициалния за делбата въпрос, ако възражението е направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба и пропускът не се дължи на особени непредвидени обстоятелства (чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК). В своята практика по чл. 281 ГПК от 1952 г. Върховният съд, а след 1996 г. Върховният касационен съд константно приема, че спорът по оспорване на произход обуславя правото на съдебна делба, но делбеният съд има компетентност да го реши, само когато е въведен с възражение; не и чрез инцидентен установителен иск. Това е така, защото чл. 80, ал. 1, б. „а” ГПК от 1952 г. поставя иска по оспорване на произход в компетентност на окръжния съд, а районният съд е компетентният по делбения иск (чл. 278, ал. 1 ГПК от 1952 г) и не притежава правомощие да разглежда делата, за които законът предвижда да бъдат разглеждани от окръжен. Съдебната практика на Върховния съд, а след 1996 г. – на Върховния касационен съд в приложението на чл. 281 ГПК от 1952 г. е категорична, че делбеният съд е длъжен да се произнесе по възражението за оспорване на произход, тъй като чрез него решава преюдициален въпрос – кои са носителите (титулярите) на правото на делба. Чл. 341, чл. 104, ал. 1, т. 1 и чл. 343 и чл. 341 ГПК имат идентично съдържание с отменените разпоредби в обсъжданите части. Практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК в приложението на сега действащите правни норми се различава от създадената единствено по това, че зачита преклузията на чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК. С изтичане на срока за писмен отговор се преклудира възможността ответникът да противопостави възражения по делбения иск, основани на осъществени и известни нему факти, настъпили до този момент, включително когато те са от значение за оспорения произход, ако и възражението да е преюдициално (обуславящо) правото на съдебна делба. Самият закон предвижда и изключението: освен ако пропускът да се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Настоящият състав не намира, че тази практика следва да бъде променена. С оглед дадения отговор на първия въпрос, настоящият състав намира, че в обжалваното решение въззивният съд се е ориентирал, че спорът е концентриран в обема на правата на съделителите в двете ниви. Правният спор е последица от въведения от ответниците спор по фактите, а именно: чрез основното възражение - сключвали ли са брак Я. А. (Г.) и Д. Г. и ако да, преди или след внасянето на нивите в ТКЗС през 1959 г; чрез евентуалното - сочи ли произхода на Б. К. Д. Г. като него баща. Решението на въззивния съд, че такъв брак е сключен и той предхожда внасянето на двете ниви в ТКЗС, съответства на отговора по първия въпрос, по който касационното обжалване е допуснато. По оспорения произход обаче въззивният съд е пропуснал да се произнесе, въпреки че е било осъществено условието за разглеждане на евентуалното възражение. Решението е направилно, като постановено в нарушение на чл. 343 ГПК При повторното разглеждане на делото въззивният съд дължи указания за пропуснатите от съделителите възможности да докажат фактите, релевантни за евентуалното възражение. Указанията са дължими, защото: 1) възражението е въведено своевременно от касаторите с писмения отговор на исковата молба; 2) делбеният съд е длъжен да разгледа преюдициалния за правото на делба въпрос (чл. 343 ГПК); 3) докладът на първата инстанция е непълен (не отразява евентуалното възражение); 4) в първоинстанционното решение възражението не е разгледано по същество, защото е зачетено основното и 5) резултатът по него има значение за задължението на съда да обезпечи правото на участие в делбата на всички съсобственици. Изводът, че въззивният съд дължи указания по евентуалното възражение следва от чл. 273 ГПК. Разпоредбата обосновава правомощието на въззивния съд да прилага съответно правилата за производството пред първата инстанция. Изводът не противоречи с чл. 269 ГПК. Нормата задължава въззивният съд да се произнесе служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваните части, а по останалите въпроси, – ограничен от оплакванията в жалбата. В случая въззивна жалба е подадена от ищците (сега ответници по касация) с оплаквания, че с първоинстанционното решение неправилно са определени квотите на съделителите според неоснователното (основно) възражение на ответниците. Ищците са нямали интерес във въззивната жалба да се оплачат за нарушение на чуждото право на иск, проявено в пропуска на първата инстанция да отрази в доклада евентуалното защитно средство на ответниците (сега касатори). Въззивната жалба естествено не съдържа такива оплаквания. Чл. 263, ал. 1, изр. 2 ГПК изрично изключва препращане към чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, а това означава, че и касаторите са нямали задължение в писмения отговор на въззивната жалба да се оплакват от порок при постановяване на първоинстанционното решение, включително да изискват от въззивния съд да даде указания по евентуалното възражение. Изводът, че въззивният съд и без оплаквания от страните е дължал указания като инстанция по същество следва и от чл. 271, ал. 2 ГПК (при отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл) и от чл. 9 ГПК (принцип за равенство на страните). Следователно правилото е, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения при докладването на делото. Извежда се от чл. 269 ГПК и чл. 268, ал. 1 ГПК. Чл. 271, ал. 2 и чл. 9 ГПК извеждат изключение. Когато въззивният съд е длъжен за пръв път да се произнесе по евентуално защитно средство (иск или възражение) и по защитното средство липсват доклад и указания от първостепенния съд или дадените са непълни или неточни, въззивният съд е длъжен да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства по евентуалното защитно средство и без да е сезиран с такова оплакване. Изходът на производството изключва възможността на този етап да се разгледа претенцията на касаторите за пресъждане на разноски пред настоящата инстанция (чл. 294, ал. 2 ГПК). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 125/ 02.01.2014 г. по гр. д. № 282/2013 г. на Силистренски окръжен съд . ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Силистренски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.