ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 416 [населено място], 04.08.2017 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети юли две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 1070/2017 година. Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 836 от 06.04.2017 г. по ч.гр.д. № 583/2017 г. на Пловдивски окръжен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски окръжен съд е оставил без уважение частната жалба на [фирма], [населено място] против определение от 17.02.2017 г., том 1, № 84, с вх. рег. № 3949/17.02.2017 г. на съдията по вписванията при Районен съд – Пловдив, с което е отказано частично вписване на Учредителен акт на дружеството само върху ПИ с идентификатор 56784.536.1605, ПИ с идентификатор 56784.536.1465, ПИ с идентификатор 56784.536.1466, ПИ с идентификатор 56784.536.1472, 94/2747 ид.ч. от ПИ с идентификатор 56784.540.1245 и ПИ с идентификатор 56784.386.77 по молба на [фирма]. За да постанови този резултат, съдът се е позовал на трайната съдебна практика, която, според състава, приемала, че използваната в чл. 264, ал. 1 ДОПК терминология „подлежащи на принудително изпълнение“ визира бъдеще време, респективно не е нужно предварителното изпълнение да е започнало към момента на декларирането, достатъчно е да е известно на декларатора, че има публични задължения, подлежащи на такова изпълнение. Тълкуван е и термина „подлежащи“, като е счетено, че с него се цели в достатъчна степен да бъде получена информация за една потенциална възможност за предприемане на принудително изпълнение, а не за обективното наличие на предприети мерки за принудително изпълнение, като целта на декларирането по чл. 264, ал. 1 ДОПК, е да препятства разпореждане с имущество на прехвърлителя, което би послужило за удовлетворяване нуждите на фиска. Този извод съдът е счел, че е направил в съответствие с решение № 352 от 04.10.2010 г. на ВКС, постановено по н.д. № 285/2010 г. на второ н.о. В конкретния случай, прехвърлителят е декларирал, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения, но съдията по вписванията служебно е констатирал такива- извел ги е от информация за наложени предварителни мерки-. възбрани, свързани с висящо производство по ревизия, за които е посочил, че прехвърлителят не е представил доказателства да са заплатени. Направен е извод, че целта на декларацията по чл. 264, ал. 1 ДОПК, не е само да се удостовери отсъствието на непогасени публични задължения на прехвърлителя на непаричната вноска, но и да препятства вписването на вноската до заплащането им и така е мотивирано, че вписването на апорта би било допустимо, единствено и само след заплащане на задълженията, тъй като в противен случай съдията по вписванията отговаря за задълженията солидарно с прехвърлителя. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Според частният касатор налице са и трите предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК, чийто текст е възпроизведен. Посочено е, че „ съществените въпроси” са -1.”Представляват ли подлежащи на принудително изпълнение по смисъла на чл. 264 и чл. 265 ДОПК, постановленията по чл. 121 от ДОПК за предварително обезпечение или са само такива изрично изброените в нормата на чл. 209, ал. 2 от ДОПК актове.”Страната е възпроизвела текста на чл.209,ал.2 ЗОПК и е направила оплакване по правилността на изводите на въззивният съд по отношение на тълкуване волята на законодателя, което не можело според страната да бъде разширително. Страната е посочила още, че в случай че „отговорът на предходния въпрос бил положителен следвал въпроса – постановленията по чл. 121 ДОПК за предварително обезпечение, представляват ли подлежащ на принудително изпълнение акт, какъв е размерът на сумата, която трябва да се внесе, за да може да се приложи нормата на чл. 264, ал. 4 от ДОПК и кой носи отговорност за вреди, в случай, че се внесе сума, за която е наложено предварителното обезпечение, а в последствие бъде издаден ревизионен акт за различна сума?” Страната е изложила своето разбиране по тълкуването на чл.121 ДОПК в контекста на защитната й теза. Поставен е въпросът –„ Може ли в производството по вписване, съдията по вписванията да изисква и други документи освен изрично посочените в чл. 264 от ДОПК?”.Частният касатор е изложил твърдения, че са представени всички необходими документи за извършване на вписването, но въпреки това, съдията по вписванията е започнал да извършва проверка на други обстоятелства, в противоречие с тълкувателно решение № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС, т. 6.Освен това страната е поддържала, че и съдебната практика сочи, че при представени всички необходими документи за вписване, не е нужно да се събират други доказателства и съдията по вписванията е длъжен да извърши вписването. Изброени са определение № 410 от 28.11.2008 г. по гр.д. № 1899/2008 г., ІІІ г.о. на ВКС; Определение № 131 от 31.03.2009 г. по ч.пр.гр.д. 123/2009 г., ГК, ІІ г.о. на ВКС; Определение № 212 от 01.03.2010 г. по ч.т.д. № 96/2010 г., ТК, І т.о. на ВКС; Определение № 163 от 20.04.2010 г. по ч.гр.д. № 61/2010 г., ГК, ІІ г.о. на ВКС; Определение № 372 от 20.07.2016 г. по ч.гр.д. № 1767/2016 г., ГК, ІV г.о. на ВКС от които са възпроизведени части. Частният касатор счита, освен това, че следва да се вземе предвид, че ако се възприеме тезата, че съдията по вписванията може да проверява всички и всякакви документи, то той е следвало да извърши справка и дали са налице основанията по чл. 121, ал. 4 ДОПК, в каквато връзка е поставил въпросът – „ Нормата на чл.121, ал. 4 от ДОПК задължителна ли е за гражданските съдилища?” Страната е поддържала, че по посочения въпрос има практика на административните съдилища, липсва такава на гражданските съдилища, а определението на въззивния съд, според дружеството противоречи на съществуващата практика по подобни казуси. Развито е разбирането на касатора в тази връзка, с оглед установените според него факти по делото, като е направен извод за неправилност на приетото от съда. Поставен е въпросът – „Допустимо ли е съдията по вписванията да оказва последващ контрол на регистрацията на търговско дружество, като откаже да впише апорта, при положение, че са представени всички необходими документи за вписването му?” Изложено е разбирането на страната по този въпрос.Други доводи не са развити. Първият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради това, че е свързан със защитната теза на страната, а не с решаващият извод на съда, който не го е разгледал във вложения от касатора смисъл, тъй като не е приемал, че мярката по чл.121 ДОПК подлежи на принудително изпълнение, а е мотивирал извод, че тя обезпечава вземане подлежащо на принудително изпълнение. Освен,че поставения въпрос не е релевантен, то страната не е сочила изобщо по него допълнително основание, като разбирането й по въпроса и оплакванията за неправилност на акта са ирелевантни към основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Същото е относимо и към вторият поставен въпрос, който също не е релевантен и по отношение, на който също така не е обосновавано допълнително основание. Четвъртият поставен въпрос не е съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава. Освен това по отношение на него е сочена практика на административните съдилища, която не може да обоснове и допълнителен критерий – арг. т.2 и 3 ТР ОСГТК №1/09г. Дори и от последният въпрос да бъде изведе релевантен, същият отново не е обоснован с допълнителен критерий, тъй като страната нито е поддържала нито е развила доводи по едно от основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Третият поставен въпрос -„ Може ли в производството по вписване, съдията по вписванията да изисква и други документи освен изрично посочените в чл. 264 от ДОПК” е релевантен.Частният касатор е обосновал този въпрос в хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поддържал отклонение при разрешаването му от т.6 на ТРОСГТК № 7/2012 г. В тази връзка и с оглед наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението. Ирелевантна в случая е цитираната от частният касатор казуална практика, тъй като тя е по приложението на цитираната тълкувателна практика. С т.6 на ТР ОСГТК № 7/2012 г. е прието, че съдията по вписванията извършва формална проверка относно това дали представеният за вписване акт подлежи на вписване според нормативната уредба, отговаря ли на изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки – идентификация на страните /чл. 6, ал. 1, б. „а“ от Правилника за вписванията/ и идентификация на имота /чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията/. Съответно съдът, пред който е обжалван отказ на съдията по вписванията, разполага със същите правомощия – проверява редовността на представения за вписване акт от външна страна и не може да разглежда спор за материални права. По своят характер вписването е едностранно охранително производство, в чиито рамки е недопустимо разрешаването на правни спорове и съдията по вписванията не разполага с правомощието да проверява материалноправните предпоставки на акта, освен ако това не е изрично предвидено в закон.С оглед тези разрешения, дадени със задължителна тълкувателна практика, следва да се приеме, че в случая е налице хипотеза на изрично предвидена от закона проверка, възложена на съдията по вписванията- а именно тази по чл. 264, ал.1 ДОПК. При обхвата на тази проверка, следва да бъде съобразена цитираната практика, която ограничава съдията по вписвания до констатации само относно формалните изисквания по редовност на искането от външна страна, а при изрично установената от закона проверка, само до спазването на предвидените с нормата условия. Чл.264, ал.1 ДОПК изисква задължителното представяне на декларация за установяване наличието или липсата на публични задължения. Целта на тази проверка е не само да удостовери отсъствието на непогасени публични задължения на прехвърлителя на непаричната вноска, но и да препятства вписването на вноската до заплащането им- арг. чл.264, ал.4 ДОПК. От изложеното следва, че за осъществяване на целта на проверката и независимо от декларацията по чл.264, ал.1 ДОПК, съдията по вписванията може да постанови отказ при наличие на установени от него непогасени задължения към фиска. Но само в тази хипотеза, не и в хипотеза, при която тези задълженията не са установени, а са евентуално предполагаеми. В тази връзка, фактически и правно необосновано, съставът е разглеждал изпълняемо право, произтичащо от ревизионен акт, тъй като такъв не е бил постановен, нито констатиран от съдията по вписванията. Тъкмо обратното, и съдията по вписванията и съдът са отчели наличие на незавършило ревизионно производство, висящо към момента на постановяване на обжалваното определение. Или незавършилата ревизия е висящо производство, по което липсва изпълнително основание. Същото е относимо и към предварителните обезпечения, налагани по реда чл. 121 ДОПК, които също не подлежат на принудително изпълнение и не обосновават извод за наличие на незаплатени задължения, а обезпечават евентуални задължения към фиска, които могат и да не бъдат установени, с оглед фазата на ревизионното производство и съответно липсата на ревизионен акт, който да удостоверява такива задължения – арг. 209, ал.2 ДОПК, изчерпателно изброяващ подлежащите на принудително изпълнение актове- само тези, които обективират конкретно установено по основание и размер задължение. Доколкото в случая е налице, както е отчел и съставът на ПОС декларация по чл.264, ал.1 ДОПК, представена пред съдията по вписванията от молителя / с която се изчерпва проверката по тази норма/, а освен това и нарочно удостоверение по чл.87, т.6 ДОПК на НАП, въпреки че такова задължение не е установено в закона, се налага извод, че съдията по вписванията, съответно и съдебният състав, постановили обжалваният съдебен акт, са извършили преценка, надхвърляща допустимата проверка по чл.264, ал.1 ДОПК Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено, а делото върнато на Служба по вписвания- [населено място] за извършване на исканото вписване. С оглед изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 836 от 06.04.2017 г. по ч.гр.д. № 583/2017 г. на Пловдивски окръжен съд и потвърденото с него определение от 17.02.2017 г., том 1, № 84, с вх. рег. № 3949/17.02.2017 г. на съдията по вписванията при Районен съд – Пловдив, с което е отказано частично вписване на Учредителен акт [фирма] само върху ПИ с идентификатор 56784.536.1605, ПИ с идентификатор 56784.536.1465, ПИ с идентификатор 56784.536.1466, ПИ с идентификатор 56784.536.1472, 94/2747 ид.ч. от ПИ с идентификатор 56784.540.1245 и ПИ с идентификатор 56784.386.77 и ВРЪЩА делото на Служба по вписванията – П. за извършване на вписването, заявено с молба с вх. № 3949/11.02.2017 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: