1 Р Е Ш Е Н И Е № 455 София, 26 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на осми октомври две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Николай Дърмонски при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 442/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на А. прокуратура – гр. София против въззивно решение № 184/31.05.2010 г., постановено по ВНОХД № 209/2010 г. от Софийски апелативен съд. В протеста се твърди, че е нарушен материалният закон, като е отправено искане решението да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане на апелативния съд. В съдебното заседание, проведено пред касационната инстанция, протестът се поддържа от представите на Върховната касационна прокуратура. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци К. Г. П. и Р. Г. Н., счита протестът за основателен. Процесуалният представител на подсъдимия Ф. Б. оспорва протеста, като поддържа становище за неоснователност на същия и правилност на съдебния акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 10/29.09.2008 г., постановена по НОХД № 3918/06 год. от Софийския градски съд, подсъдимият Б. е бил признат за невинен в това, че на 09.06.2003 г. е извършил на престъпленията по чл. 129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК, по чл. 325, ал.1 от НК, по чл. 144, ал.3 от НК с пострадал П. и по чл. 144, ал.3 от НК с пострадал Н., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатите обвинения. Със същата присъда е ангажирана гражданската отговорност на подсъдимия Б., като същият на основание чл. 45 от ЗЗД е бил осъден да заплати на гражданския ищец П. сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нанесената му на 09.06.2003 г. лека телесна повреда. С присъда № 43/09.07.2009 г., постановена по ВНОХД № 302/09 г. Софийският апелативен съд е отменил присъдата в частта й, с която подсъдимият Б. е бил оправдан по обвиненията по чл. 325, ал.1 от НК и по чл. 144, ал.3 от НК с пострадал П. и вместо това е ангажирана отговорността му за тези престъпления. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият Б. е бил осъден да заплати на гражданския ищец П. сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му в резултат на престъплението по чл. 144, ал.3 от НК. Присъдата е потвърдена в останалата част. По протест на прокурора и жалба на частния обвинител и граждански ищец П., с решение № 1/25.03.2010 г., постановено по к.д. №648/09 г. от ВКС, ІІІ н. о., присъдата е отменена в частта й, с която е потвърдено оправдаването на подсъдимия Б. по чл. 129 от НК и по чл. 144, ал.3 от НК с пострадал Н., както и в частта, с която за разликата над 3 000 лева е отхвърлен предявеният граждански иск от П.. Делото е върнато за ново разглеждане в отменените части. ІІ. Протестът е неоснователен. Предмет на оспорването отново е потвърденото оправдаване на подсъдимия Б. по обвиненията по чл. 129 от НК и по чл. 144, ал.3 от НК с пострадал Н.. Претендираното “нарушение на закона”, заявено като основание за отмяна на решението, последващата аргументация, както и позоваването на чл. 354, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, бележат известно разминаване от гледна точка на съдържанието на касационните основания. От съображенията в протеста не става ясно, дали при установените факти материалният закон не е приложен правилно, тоест, че приетите факти са получили погрешна правна интерпретация, или самите факти не са установени правилно, поради пороци в доказателствената и/или оценъчна дейност на съда. Изложеното в протеста разбиране на съдебната практика относно съставомерните признаци на престъпния състав по чл. 144, ал.3 от НК биха могли да имат отношение, ако въззивната инстанция не се беше съобразила с него. От мотивите на проверявания съдебен акт съвсем не личи подобно отношение. Напротив, съдът ясно е очертал обективните и субективни признаци на престъпния състав по чл. 144 от НК. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорената пред него присъда и след комплексен анализ на доказателствените източници е направил и своите фактически заключения, обусловили и правните му изводи за несъставомерно поведение по чл. 144, ал.3 от НК. Втората инстанция, анализирайки в цялост хронологията на събитията, вярно е заключила, че отправената реплика “ Изчезвайте, че ще Ви изтрепам” не разкрива по съдържание заплаха от такова естество, че да може да възбуди основателен страх от осъществяването й. Законът не изисква заканата да е възбудила страх у адресата, а е необходимо и достатъчно да би могла да възбуди такъв страх у него. Това обаче не означава, че нещата следва да се оценяват независимо от субективното възприятие и отношение на дееца към отправената закана. Преценката е винаги конкретна и определена с оглед възприемането на адресата. В тази връзка, с основание са коментирани показанията на свидетеля Н., както и събитията, предшествали отправянето на репликата и следващите такива. На следващо място, още първата инстанция е разсъждавала върху въпроса за възможната отговорност по чл. 144, ал.1 от НК, предвид показанията на Н., но с оглед процесуалното поведение на частния обвинител Н. този въпрос е останал неразрешен, въпреки разяснението, направено от съда, на разпоредбата на чл. 287, ал.5 от НПК. Заявеното в протеста неотчитане от съда, че показанията на свидетелите П. и Н. се подкрепяли и от показанията на свидетеля Б. (разбрал след 10 дни какво се е случило и че двамата П. и Н. били изплашени, че “ще бъдат бити и претрепани”), както и заключението на СПЕ, не допринася с нищо за оспорването. Както вече се каза, не е необходимо лицето действително да се е изплашило, а само да съществува основание, че заканата би могла да се осъществи, като тези обстоятелства се преценяват каквито са били по време на извършването на деянието, а не след минаване на определено време (виж и ТР № 53/89 г. на ОСНК) Отделен е въпросът, че показанията на Б. са били коментирани още от първата инстанция, с чийто доказателствен анализ се е солидаризирал и въззивния съд, относно тяхната достоверност, която е приета за компрометирана. Срещу самото отхвърляне на показанията на Б. в протеста не се навеждат доводи. Последното, разбира се, няма съществено значение, като се посочва само за изчерпателност. Неоснователни са и възраженията срещу оправдаването на подсъдимия Б. по обвинението по чл. 129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. При новото разглеждане на делото въззивният съд е назначил тройна съдебномедицинска експертиза, в чиито състав са включени вещи лица специалисти – оториноларинголог, отоневролог и аудиолог. Необходимостта от назначаването й е била предопределена от съществуващите експертни мнения до този момент, дали различни становища по съществения въпрос – причинно-следствена връзка между причинената от Б. руптура на тъпанчето на П. и последвалото намаление на слуха му. Експертизата, след обстоен отговор на множеството поставени въпроси, е дала и крайното си заключение : “че въпреки находката към днешна дата за намален слух не може да се докаже причинно –следствена връзка между травматичната руптура на лявото ухо и намаления слух”. Експертизата не е оспорена при приемането й от въззивната инстанция, като неправилна и/или неясна, непълна, не се оспорва и сега. Твърди се, че като “ е доказана липса на каквито и да е данни за предхождащи инцидента подобни увреждания на П., което още веднъж доказва причинно-следствената връзка между установената руптура и трайното и значително намаляване на слуха”. Вероятно се имат предвид писмените документи, представени от частното обвинение пред въззивната инстанция, съдържащи информация, че П. не е посещавал личният си лекар. Последното обаче, както правилно е отбелязал и съдът, установява само това обстоятелство, но не и че е налице претендираната “причинно-следствена връзка”. Ето защо, правилно въззивният съд е приел, че увредата на П. носи характеристиката на лека телесна повреда по чл. 130, ал.1 от НК, за което деяние е ангажирана само гражданската му отговорност. Обобщено, в рамките на приетите фактически констатации от втората инстанция, които са били изведени от допустими доказателствени източници и са анализирани, съобразно процесуалните правила, няма основание да се счита, че е било допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 184/31.05.2010 г., постановено по ВНОХД № 209/2010 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.