8 Р Е Ш Е Н И Е № 199 гр. София, 21 ноември 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Румен Петров при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Пенка Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 768 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Е. А., чрез защитника му адвокат М. Н. от АК – [населено място], срещу постановената от Великотърновския окръжен съд нова присъда № 88 от 08 юни 2016 година, по внохд № 231 / 2015 година, след отмяна на присъда № 66 от 26 май 2015 година на Районен съд – гр. Елена, постановена по нохд № 119 / 2014 година. В жалбата се твърди, че новата осъдителна присъда на въззивния съд е постановена при липса на надлежна доказателствена основа на формираните от този съд изводи по фактите, най-вече относно авторството на инкриминираното деяние, а това е довело до неправилно приложение на закона при ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия А. по повдигнатото му обвинение. Направените възражения сочат на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. С жалбата се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия А. по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим А. А. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си - адвокат Н., който поддържа жалбата при релевираните в нея касационни основания и отправени искания. Представя писмени бележки с конкретни доводи и собствена оценка на доказателствените източници по делото. Гражданският ищец Г. Б. А. също не участва лично, редовно призован, като и не се представлява. Не е представено писмено становище по касационната жалба на подсъдимия. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия А. Е. А. за невинен за това, на 25. 01. 2014 година, в [населено място], да е причинил на Г. Б. А. от същия град, средна телесна повреда, изразяващи се в избиване на зъби (първи горен ляв централен резец и счупване на коронката на втори и трети централни резци горе в ляво), без които се затруднява дъвченето и говоренето, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК. Отхвърлил е предявените от Г. А. срещу подсъдимия А. граждански искове за причинени от престъплението имуществени и неимуществени вреди, като неоснователни и недоказани. В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – гр. Елена, е извършена въззивна проверка на присъдата, като след проведено съдебно следствие е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която: присъдата на първоинстанционния съд е отменена в частта, с която подсъдимият А. е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК и вместо това подсъдимият е признат за виновен в това да е извършил инкриминираното деяние, поради което и на основание чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила, присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия и присъдата е потвърдена в останалата й част. Срещу новата присъда на въззивния съд е подадена касационна жалба от защитника на подсъдимия А.. Жалбата е допустима, тъй като с нея се оспорва съдебен акт, подлежащ на касационен контрол при условията на чл. 346, т. 2 от НПК, подадена е от лице, което има право на това по чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия А. е неоснователна. Касационната проверка е ограничена единствено в наказателно-осъдителната част на производството по делото, доколкото само тя е предмет на постановената от въззивния съд отмяна на присъдата по реда на чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК, а гражданската й част не е атакувана от гражданския ищец А. по въззивен ред, поради което е влязла в законна сила. Заявените в жалбата касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, се подкрепят с доводи, относими по-скоро към обосноваността на фактическите констатации на въззивния съд, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия А. от оценката на доказателствените източници, в т. ч. гласните (най-вече показанията на пострадалия А.), както и личната оценка на жалбоподателя за тяхната доказателствената стойност, поради което същият пледира за недоказаност на обвинението по смисъла на чл. 303 от НПК. Проверката, извършена от третата инстанция констатира, че в процесуалната дейност на въззивния съд по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Мотивите на въззивната присъда са аналитични и убедителни, а това позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. Основният, спорен по делото въпрос, е този за авторството на инкриминираното деяние, за което защитата твърди, че не е установено от доказателствата по изискуемия от закона категоричен и несъмнен начин. Акцентът в доводите на защитата на подсъдимия А. в тази насока е поставен върху кредитирането от съда за достоверност на показанията на пострадалия А., което кредитиране е неправилно, защото показанията са „…нелогични, взаимно противоречиви и колебливи…”, а също и защото не се подкрепят от останалите доказателства по делото. В рамките на извършения от въззивния съд доказателствен анализ, гласните доказателствени източници условно са разделени на две групи – такива, сочещи на нанесен от подсъдимия на пострадалия удар с юмрук в областта на устата (П., М., М., И.) и други, според които инкриминираният удар не е нанесен от подсъдимия (К., В., И., Г., П. и Д. И.). Формалното разделяне на гласните доказателствени средства на две групи с оглед противоречивост на съдържанието им, предполага отстраняване на противоречията чрез всички допустими от закона процесуални способи и във всички случаи изисква действително задълбочен и прецизен доказателствен анализ, какъвто в случая е направен (мотиви на присъдата, л. 137-141 от внох дело). ВКС не намира причини да не сподели поначало дадената от въззивния съд оценка на показанията на посочените свидетели, като намира за необходимо да акцентира върху следното: В рамките на проведеното от въззивния съд съдебно следствие, на практика са разпитани отново всички свидетели, присъствали през нощта на инцидента в заведението и пред него и възприели различни етапи и части от протеклия конфликт, като някои от тях са взели и активно участие (свид. Н. И. – л. 86 от внох дело, свид. Д. П. – л. 54 от внох дело, постр. А. – л. 87 от вонх дело). Всъщност, твърдения за нанесен от друго лице – свид. М. М. (л. 197 от нох дело), удар в областта на лицето на пострадалия А., се съдържат само в показанията на свидетелите В. П. (л. 114 от нох дело) и Д. И. (л. 115 от нох дело). Свидетелите Д. В., Р. П., Г. Г., К., М. П. (л. 113 от нох дело) и Н. И. (л. 87 от внох дело) заявяват, че не са видели нанасянето на удара на пострадалия А.. Твърдят обаче, че е бил с разкървавена уста, без да могат да конкретизират от кого му е нанесен удар. Извършеният от въззивния съд анализ на показанията на пострадалия А. (л. 137 – 138 от внох дело) е съобразен със съдържанието на други гласни доказателствени източници по делото (показанията на свидетелите Д. П., Т. М., Е.. М. и Ал. И., последните приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 от НПК, л. 237 от нох дело), както и с резултатите от проведените на досъдебното производство разпознавания на лице от страна на свидетелите А. и Д. П. (л. 49 и сл. от ДП). Тези показания са обсъдени и съобразно констатациите и заключенията на медицинските експерти по делото (д-р Г. и д-р И. от КСМЕ - л. 97 от внох дело и д-р Л., д-р Г. и д-р Д. от повторната КСМЕ – л. 120 от делото) относно механизма на причиняване на увреждането на пострадалия А. – с един удар с юмрук, нанесен в областта на устата, без да е използван бокс или друг метален предмет. Този механизъм на причиняване на телесното увреждане на пострадалия А., напълно кореспондира със заявеното от посочените по-горе свидетели, възприели нанасяне на един удар с ръка от подсъдимия в лицето на пострадалия. Анализът на доказателствените източници, на които се е позовал въззивният съд, за да формира изводите си за правнорелевантните по делото факти, може да бъде определен като обстоен, задълбочен и убедителен, а направеният в резултат извод за достоверност на съдържанието на тези източници няма причини да не бъде споделен. Вярно е, че ситуацията пред заведението е била изключително динамична, с голям брой участници, част от които са влезли в пререкания помежду си, а някои си разменили и удари (свид. Н. И. и свид. Д. П.). Независимо от това, внимателното обсъждане на техните показания, на всеки поотделно и в тяхната взаимовръзка, както е сторил това въззивният съд, позволява направените от него фактически изводи. Не са останали вън от вниманието на съда и показанията на другата група свидетели, посочени по-горе, които не са възприели момента на нанасяне на удара на пострадалия или твърдят нанасянето му от свид. М.. Техните показания са обсъдени подробно, по действителното им съдържание и са анализирани в тяхната взаимна връзка и противоречивост (мотиви, л. 138 – 140 от внох дело). Правилно е отчетено, че двама от тези свидетели (К. и В.) не са присъствали непосредствено на нанасяне на удара, защото са били още в заведението, както и че свид. Г. е разбрал за наличие на пострадал от конфликта едва при отвеждането на част от участниците в РУ на МВР. Показанията на двамата свидетели, които за първи път в хода на съдебното следствие съобщават за нанесен удар на пострадалия от друго лице (П. и И.), са обсъдени изключително внимателно от въззивния съд, който е имал основание да ги оцени като колебливи, противоречиви и лишени от конкретика за редица детайли, освен за нанасянето на удара от М. (свид. Д. П., л. 114 от нох дело). Съдържанието на проведените очни ставки между свид. М. – от една страна, и всеки от свидетелите Н. И., Д. И. и В. П. – от друга (л. 232 и сл. от нох дело), също е било предмет на оценка и анализ от страна на въззивния съд. Съдържанието на мотивите на присъдата дава основание за извода, който ВКС прави, че доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници по делото, са проверени относно достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост. Поради това, възраженията на подсъдимия А. срещу доказателствената дейност на въззивния съд следва да бъдат прецени като неоснователни, тъй като не намират опора в данните по делото - формираните от въззивния съд изводи по фактите не се основават предимно, дори единствено, на показанията на пострадалия А., а на цялостната им оценка по действителното им съдържание и съобразно останалата доказателствена съвкупност. Причиненото на пострадалия А. увреждане е несъмнено установено, а авторството на подсъдимия А. не поражда съмнение при надлежно събраните, проверени и оценени доказателствени източници. Всички те са обсъдени задълбочено, всестранно, обективно и точно от съда, който е изложил конкретни съображения за кредитирането им и така е обосновал изводите си по основния спорен по делото въпрос – този за авторството на деянието. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното убеждение на въззивния съд и поради това недопустимо се иска от жалбоподателя то да бъде ревизирано от ВКС. В рамките на надлежно установените фактическите положения, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. Касационната жалба не съдържа конкретно оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание, извън общото твърдение за неправилното му осъждане по повдигнатото обвинение. Настоящата инстанция не установява да е налице визираното в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК несъответствие на наложеното наказание с обществената опасност на деянието и с установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Съдът е изложил съображенията си във връзка с индивидуализацията на наказанието, които няма причини да не бъдат споделени (мотиви, л. 142 от внох дело). Обществената опасност на деянието не е ниска, причиненото телесно увреждане е сериозно в рамките на този вид увреждания, при това е нанесено по твърде незначителен повод. Така че, наложеното наказание от една година лишаване от свобода, което е близо до минимално предвиденото за този вид наказание, при отложено изтърпяване за минимален изпитателен срок, не би могло да се третира като явно несправедливо. При така изложените съображения, ВКС намира, че релевираните в касационните жалби отменителни основания не са налице, поради което атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Претендираното от жалбоподателя оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, тъй като надлежно установените по делото факти не сочат на тяхната несъставомерност по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Великотърновския окръжен съд нова присъда № 88 от 08 юни 2016 година, по внохд № 231 / 2015 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.