Р Е Ш Е Н И Е № 70 гр. София, 26 април 2018 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 121 по описа за 2018 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия О. Х. С., жалба на подсъдимия И. А. А., жалба на подсъдимия О. И. Х., жалба на подсъдимия А. И. Х. и жалба на подсъдимия К. К. Н., срещу решение на Варненски апелативен съд № 281 от 20.11.2017 г, по ВНОХД № 362/17, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд, Бургас, № 20 от 10.02.2016 г, по НОХД № 1073/15. С първоинстанционната присъда жалбоподателите са признати за виновни в извършване на съвкупност от престъпления, а именно: 1/ в това, че на 9.07.2005 г в района на [населено място], общ. /населено място/., в съучастие като съизвършители, извършили действия с цел да възбудят и удовлетворят полово желание без съвкупление с ненавършилата четиринадесетгодишна възраст Х. М. Х., като блудството е извършено чрез употреба на сила и заплашване, от повече от две лица и представлява особено тежък случай, с оглед на което и на основание чл. 149, ал. 4, т. 1 вр. ал. 3 / ДВ, бр. 62/97 / вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, са осъдени, както следва: подсъдимия С., на пет години „лишаване от свобода”, подсъдимия А., на три години „лишаване от свобода”, подсъдимия О. Х., на четири години „лишаване от свобода”, подсъдимия А. Х., на три години „лишаване от свобода”, подсъдимия Н., на пет години „лишаване от свобода”, 2/ в това, че по същото време и на същото място, в съучастие като съизвършители, се съвкупили със същото малолетно лице, като я принудили към това със сила и заплашване, деянието е извършено от повече от две лица и представлява особено тежък случай, с оглед на което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 1 и 4 вр. ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, са осъдени, както следва: подсъдимия С., на дванадесет години „лишаване от свобода”, подсъдимия А., на единадесет години „лишаване от свобода”, подсъдимия О. Х., на десет години „лишаване от свобода”, подсъдимия А. Х., на десет години „лишаване от свобода”, подсъдимия Н., на дванадесет години „лишаване от свобода”. На основание чл. 23, ал. 1 НК, са определени най-общи тежки наказания, както следва: на подсъдимия С., дванадесет години „лишаване от свобода”, на подсъдимия А., единадесет години „лишаване от свобода”, на подсъдимия О. Х., десет години „лишаване от свобода”, на подсъдимия А. Х., десет години „лишаване от свобода”, на подсъдимия Н., дванадесет години „лишаване от свобода”, със зачитане и приспадане на времето, през което спрямо подсъдимите е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража”. За изтърпяване на така определените наказания е определен първоначален „строг” режим, настаняване в затвор. На основание чл. 68, ал. 1 НК, по отношение на подсъдимия И. А. е приведено в изпълнение наказанието три месеца „лишаване от свобода”, наложено с присъда по НОХД № 114/04 по описа на Районен съд, Айтос, което да бъде изтърпяно при „строг” режим в затвор. Със същата присъда подсъдимите са осъдени при условията на солидарност да заплатят на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деянието по чл. 152 НК, в размер на 30 000 лв, заедно със законните последици, и обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деянието по чл. 149 НК, в размер на 15 000 лв, заедно със законните последици. С жалбите на подсъдимите С., А., О. Х. и А. Х., се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а с жалбата на подсъдимия Н., всички касационни основания. Според жалбоподателите, явната несправедливост на наказанието произтича, на първо място, от това, че не са изпълнени указанията на ВКС, залегнали в отменителното решение, и отделно, от незачитане на продължителния срок на воденото наказателно производство, който самостоятелно следва да се цени като изключително смекчаващо обстоятелство по чл. 55 НК. С жалбите се иска да бъде изменен въззивния акт, като бъдат намалени наложените наказания. Според жалбоподателя Н., настоящият състав дължи произнасяне по основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, независимо от обстоятелството, че първият състав на ВКС е взел становище по тези въпроси. Този жалбоподател сочи, че доказателственият анализ е проведен в отклонение от процесуалните изисквания, че е допуснато нарушение на правото му на защита, че материалният закон е приложен неправилно. Заявява, че явната несправедливост на наказанието произтича както от неизпълнение на указанията на ВКС, така и от липсата на адекватна компенсация за прекомерната продължителност на воденото наказателно производство. С жалбата на подсъдимия Н. се правят алтернативни искания: да бъде пререшен въпросът за наказателната му отговорност чрез отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването му от настоящата инстанция, да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление, да бъде намалено наложеното му наказание. С допълнение към касационната жалба, извън срока за обжалване, прието, на основание чл. 351, ал. 4 НПК, подсъдимият и жалбоподател И. А. релевира и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимите пледира за уважаване на жалбите. Жалбоподателите С. и А. не участват лично в касационното производство. Жалбоподателите О. Х., А. Х. и Н. се явяват в съдебно заседание и молят жалбите им да бъдат уважени. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е второ по ред касационно такова. С решение на ВКС № 166 от 17.07.2017 г, по н. д. № 398/17, е отменено решение на Варненски апелативен съд № 130 от 17.09.2016 г, по ВНОХД № 112/16, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Първият въззивен състав е счел, че наложените наказания следва да бъдат намалени, както следва: 1/ за престъплението по чл. 149 НК: на подсъдимия С., на шест години „лишаване от свобода”, на подсъдимия А., на четири години „лишаване от свобода”, на подсъдимия О. Х., на четири години „лишаване от свобода”, на подсъдимия А. Х., на четири години „лишаване от свобода”, на подсъдимия Н., на шест години „лишаване от свобода”, 2/ за престъплението по чл. 152 НК: на подсъдимия С., на осем години „лишаване от свобода”, на подсъдимия А., на седем години и четири месеца „лишаване от свобода”, на подсъдимия А. Х., на шест години и осем месеца „лишаване от свобода”, на подсъдимия О. Х., на шест години и осем месеца „лишаване от свобода”, на подсъдимия Н., на осем години „лишаване от свобода”. С въззивния акт е приложен чл. 23 НК, като на всеки от подсъдимите е определено за изтърпяване по-тежкото от наложените наказания „лишаване от свобода”, а присъдата е потвърдена в останалата й част. Първият касационен състав се е произнесъл по протест на прокурора, по жалба на частния обвинител Х., и по жалби на подсъдимите С., А. и Н.. Протестът е бил подаден в полза на подсъдимите относно допуснато нарушение при определяне на наказанието за престъплението по чл. 149 НК / прието е, че наказанията следва да бъдат намалени, а фактически са увеличени, при липса на протест или жалба на частния обвинител / . Жалбата на частния обвинител е визирала нарушение на материалния закон при определяне на наказанията за престъплението по чл. 152 НК, респективно, общото наказание по чл. 23 НК, както и явна несправедливост на наложените наказания. С жалбата на подсъдимите са релевирани всички касационни основания, като основното възражение е било относно проведения доказателствен анализ и преценката на събраните доказателства, относно нарушение на правото на защита и правилното приложение на материалния закон, както и относно справедливостта на наказанието. Първият касационен състав е констатирал, че при анализа на доказателствата не е допуснато процесуално нарушение, а релевантните факти са изведени при стриктно спазване на изискванията по чл. 14 НПК. Взето е становище по достоверността на показанията, депозирани от св. Х. Х., като е отбелязано, че те са ясни, последователни и логични, подкрепят се и от други доказателствени източници, поради което липсва основание да бъдат третирани като недостоверни. Изразено е становище и по това, че не са допуснати нарушения на правото на защита на жалбоподателите, които да предопределят необходимост от ново разглеждане на делото. На следващо място, взето е отношение по правилното приложение на материалния закон, като е посочено, че се касае за съвкупност от престъпления, чиято правна квалификация е по чл. 149, ал. 4, т. 1 вр. ал. 3 / ДВ, бр. 62/97 / вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, респективно, по чл. 152, ал. 4 т. 1 и т. 4 вр. ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Изразено е отрицателно становище по искането на подсъдимия Н. за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, респективно, за оправдаването му за престъплението по чл. 152 НК, с оглед твърдението му, че не е осъществил принуда спрямо пострадалата. В отменителното решение е отразено, че е допуснато процесуално нарушение и нарушение на материалния закон при определяне на наказанията на подсъдимите за престъплението по чл. 149 НК, като при липса на протест или жалба на частния обвинител, тези наказания практически са увеличени, а в мотивите на въззивния акт са изложени съображения, че наказанията следва да бъдат намалени. В този аспект, е констатирано, че протестът на прокурора, който е в полза на подсъдимите, е основателен. На следващо място, ВКС е посочил, че жалбата на частния обвинител е основателна и по двете изложени в нея съображения: относно приложения механизъм за компенсация съгласно решението на ЕСПЧ по делото „Д. и Х. срещу България” и относно справедливостта на наказанието. В отменителното решение е отразено, че независимо от липсата на хипотезата на чл. 55 НК, каквито съображения са изложени във въззивния акт, съдът практически е приложил чл. 55 НК, като е определил наказанията под специалния минимум на санкцията за престъплението по чл. 152 НК, което е рефлектирало и на общото наказание по чл. 23 НК. ВКС е отбелязал, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон при определяне на компенсацията за неразумно дългия срок на воденото наказателно производство и е проявил неоправдано висока степен на снизхождение спрямо подсъдимите. В заключение, ВКС е приел, че се налага отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с оглед отстраняване на допуснатото нарушение на материалния закон при определяне на наказанията и преодоляване на явната несправедливост на наказанията предвид прекомерното им занижаване от въззивната инстанция. Изложеното по-горе има съществено значение за параметрите на настоящата касационна проверка, която практически е сведена единствено до основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Известно е, че въпросите, по които е налице произнасяне на касационната инстанция, не могат да бъдат пререшавани при следващо производство по Гл. 23 НПК. В случая, доводите на подсъдимия Н., касаещи основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, които вече са получили надлежен отговор от ВКС, не могат да бъдат предмет на обсъждане и в настоящето решение. Ето защо, този състав на ВКС дължи произнасяне единствено по аргументите за явна несправедливост на наказанието, касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. От друга страна, недопустимо е с допълнение по реда на чл. 351, ал. 4 НПК, извън срока за обжалване, да се релевира касационно основание, което не е залегнало в жалбата, какъвто е случаят с допълнението към жалбата, депозирано от подсъдимия А., с което е въведено основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Съображенията за това са следните: Въззивният съд е споделил аргументите на първата инстанция, че е необходимо да бъде предоставена компенсация на подсъдимите за това, че срокът на наказателното производство е продължил прекомерно дълго. Първата инстанция е счела, че такава компенсация е намаляване на наказанието със срок от три години, който подход е законосъобразен и правилно е споделен от въззивната инстанция. При прилагане на механизма за компенсация, изводим от решението „Д. и Х. срещу България”, е достатъчно да се извърши намаляване на наказанието, което се следва за извършеното престъпление, което се прави по преценка на съда, при липса на задължение намаляването на наказанието да бъде извършено при предварително определени параметри. В случая, инстанциите по същество са преценили, че съответното наказание, определено при условията на чл. 54 НК, следва да бъде намалено с три години, което е правилно като подход и отговаря на механизма за компенсация, изводим от практиката на Европейския съд по правата на човека. Както и първият състав на ВКС е посочил, не може да бъде пренебрегната степента на обществена опасност на инкриминираните деяния, която надхвърля типичната такава за престъпленията от този вид. Тази висока степен на обществена опасност произтича от проявената бруталност към жертвата и грубо погазване на нейните права, което, от своя страна, очертава и дейците като лица със завишена степен на обществена опасност. Прекомерната продължителност на наказателното производство е рефлектирало негативно и на правата на жертвата да получи справедливост, което обстоятелство не следва да бъде игнорирано при преценката на справедливостта на наказанието. Инстанциите по същество са взели отношение по въпроса коя е причината за многобройните отлагания на съдебните заседания, а тя е свързана с процесуалното поведение на подсъдимите и техните защитници. Не са налице основанията на чл. 55 НК, какъвто верен извод е извел и въззивният съд. Това е така, защото липсват кумулативните предпоставки на този текст: От една страна, прекомерната продължителност на наказателното производство не представлява изключително смекчаващо обстоятелство, а, от друга страна, с оглед спецификата и тежестта на деянията, най-лекото, предвидено в закона наказание, не се явява несъразмерно тежко на извършеното. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС намери, че определените наказания са отмерени правилно, в съответствие с материалния закон и с критерия за справедливост, поради което не са налице условия за тяхното смекчаване. По тези съображения, жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 281 от 20.11.2017 г, по ВНОХД № 362/17. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: