Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 608

гр. София, 25.07.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4654 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Т. Д. М. и С. Д. В., и касационна жалба на ответника Софийския градски съд (СГС) срещу решение № 198/07.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 113/2021 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 47692/10.10.2018 г. по гр. дело № 28472/2017 г. на Софийския районен съд, като краен резултат по предявените по делото искове с правни основания чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД на ищците М. и В. срещу ответниците СГС и Върховния административен съд (ВАС), е постановено следното: Ответникът СГС е осъден да заплати на ищцата М. сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за забавено правосъдие и разглеждане и решаване в неразумен срок на адм. дело № 1800/2006 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху тази сума (обезщетение за забава на плащането ѝ), считано от 04.05.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 133.51 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата (също обезщетение за забава на плащането ѝ) за периода 11.01.2016 г. - 04.05.2017 г. Отхвърлени са, предявените от ищцата М. срещу ответника СГС искове в останалата им част – за осъждането му да ѝ заплати заедно (солидарно) с ответника ВАС разликите над горните присъдени суми 1 000 лв. и 133.51 лв. до пълните предявени размери на исковете, съответно – 10 000 лв. и 1 335 лв., ведно със законната лихва върху първата разлика.
Ответникът СГС е осъден да заплати на ищцата В. сумата 300 лв., представляваща обезщетение за забавено правосъдие и разглеждане и решаване в неразумен срок на същото адм. дело № 1800/2006 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху тази сума (обезщетение за забава на плащането ѝ), считано от 04.05.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 40.08 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата (също обезщетение за забава на плащането ѝ) за периода 11.01.2016 г. - 04.05.2017 г. Отхвърлени са, предявените от ищцата В. срещу ответника СГС искове в останалата им част – за осъждането му да ѝ заплати заедно (солидарно) с ответника ВАС разликите над горните присъдени суми 300 лв. и 40.08 лв. до пълните предявени размери на исковете, съответно – 10 000 лв. и 1 335 лв., ведно със законната лихва върху първата разлика. Отхвърлени са изцяло исковете на двете ищци М. и В. срещу ответника ВАС за осъждането му да им заплати заедно (солидарно) с ответника СГС горните обезщетения в размери от по 10 000 лв. за забавено правосъдие и разглеждане и решаване в неразумен срок на адм. дело № 1800/2006 г. по описа на СГС и адм. дело № 5798/2015 г. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху тези суми (обезщетения за забава на плащането им), считано от 04.05.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и горните мораторни лихви върху главниците (също обезщетения за забава на плащането им) в размери от по 1 335 лв. за периода 11.01.2016 г. - 04.05.2017 г. В тежест на двете ищци М. и В. и на ответника СГС са възложени разноски по делото.
Ищците М. и В. обжалват въззивното решение в отхвърлителните, а ответникът СГС – в осъдителните части.
Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата на ищците М. и В. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваните от тях отхвърлителни части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В жалбата на ответника СГС се поддържат оплаквания и съображения за процесуална недопустимост на въззивното решение (изцяло, за което ВКС следва да следи и служебно, тъй като то е обжалвано и от насрещната страна), евентуално – за неправилност на обжалваните от този ответник осъдителни части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, – т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В отговора на ответника СГС се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба на ищците, като не е взето становище по допускането на касационното обжалване по тази жалба. В отговора на ответника ВАС се поддържат съображения, че не са налице наведените от ищците основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на касационната им жалба. В отговора на ищците М. и В. се излагат становище и доводи, че не са налице наведените от ответника СГС основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на касационната му жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищците М. и В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как се определя общата продължителност на делото с оглед установяване на разглеждане на делото в неразумен срок; 2) следва ли в общата продължителност на разглеждането на делото да се включи и времето от датата на издаване на заповед на административен орган до датата на постъпване на жалба срещу тази заповед в съда и образуване на дело; 3) ако страната, независимо от нейното качество, встъпи като наследник на досегашната страна по делото, което е разгледано в неразумен срок, има ли право в качеството си на наследник да поиска обезщетение по реда на чл. 2б от ЗОДОВ за цялата продължителност на забавеното, разгледано в неразумен срок, дело; 4) следва ли съдът да включи в общата продължителност на производството периода, през който производството по делото е било спряно до решаване на друго дело; 5) ако съдът не е мотивирал своето решение с резултата от спряното дело, следва ли съдът, който разглежда иск по чл. 2б от ЗОДОВ, да включи в общата продължителност на производството периода, през който производството по делото е било спряно до решаването на другото дело;
6) ако касационната инстанция е разгледала касационната жалба в един сравнително разумен срок, за разлика от предходната инстанция, която съществено е забавила разглеждането на делото, но е постановила (касае се за касационната инстанция) решението след изтичане на законоустановения 30-дневен срок, следва ли съдът да ангажира с оглед на общата продължителност на делото, отговорността и на касационната съдебна инстанция на основание чл. 2б от ЗОДОВ; 7) длъжен ли е съдът да прецени интереса на ищците, който е засегнат от разглеждането на делото в неразумен срок, с оглед предмета на това дело, както и значението на това дело за ищците, за да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, които те претендират по реда на чл. 2б от ЗОДОВ, като се има предвид, че в период от 10 години ищците не са имали възможност да извършват каквито и да било правни и/или фактически действия със собствения си недвижим имот – предмет на делото, поради несигурността, в която са се намирали, а и са имали необходимост от средства за лечение на единия от съсобствениците; 8) длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 2б от ЗОДОВ да вземе предвид обществено-икономическото развитие в страната, стандарта на живот, средно-статистическия размер на доходите в страната, общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди; 9) допустимо ли е съдът да определи по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер, по-нисък от размера, който е предложен от Министерството на правосъдието (МП) за сключване на споразумение; 10) при определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл. 2б от ЗОДОВ, задължен ли е съдът да посочи всички факти и обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, включително и тези, свързани с обществено-икономическите условия в страната, интереса на страната с оглед предмета на спора и други, относими към постигане на справедливо обезщетяване на ищеца;
11) налице ли е нарушение на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, ако съдът е проявил неправилно своето субективно отношение към конкретните факти и обстоятелства, обхванати от този критерий, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 12) какви са процесуалните задължения на съда при прилагането на критерия за справедливост, уреден в чл. 52 от ЗЗД, за формирането на волята му при определяне на размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди; 13) задължен ли е съдът да обсъди и съобрази всички правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; и 14) как следва да се прилага принципът на справедливостта, уреден в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при условията на хипотезата на чл. 2б от ЗОДОВ. Касаторите-ищци навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: първите шест въпроса – с решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 72/18.05.2017 г. по гр. дело № 3619/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 30/07.05.2019 г. по гр. дело № 2125/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 161/15.03.2021 г. по гр. дело № 105/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; като конкретно въпроси №№ 2 и 3 – с решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и въпрос № 4 – с решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 161/15.03.2021 г. по гр. дело № 105/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; въпрос № 7 – с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС,
решение № 72/18.05.2017 г. по гр. дело № 3619/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 222/12.02.2020 г. по гр. дело № 92/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; въпрос № 8 – с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 55/11.03.2013 г. по гр. дело № 1107/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 169/29.11.2018 г. по гр. дело № 4593/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 222/12.02.2020 г. по гр. дело № 92/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; въпрос № 9 – с решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и последните пет въпроса – с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 253/02.07.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 48/22.03.2016 г. по гр. дело № 3537/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 91/12.04.2017 г. по гр. дело № 3707/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 220/06.01.2020 г. по гр. дело № 490/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. При условията на евентуалност жалбоподателките-ищци навеждат и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че формулираните от тях въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението си двете жалбоподателки навеждат и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържат, че очевидно неправилно въззивният съд определил обезщетение в размер 1 000 лв. на ищцата М., а в размер 300 лв. на ищцата В., като освен това ВКС определял значително по-високи обезщетения за имуществени вреди, включително за лица, които се позовали само и единствено на обичайни обстоятелства, от които са почерпили правото на обезщетение, а в настоящия казус били установени многобройни факти и обстоятелства, освен обичайните. Поддържа се и че очевидно неправилно обезщетението на ищцата В. било определено значително под предложения от МП размер на обезщетението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в касационната жалба) на ответника СГС, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли съдът да вземе предвид всички обстоятелства, които обуславят вредите, както и следва ли в мотивите си да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Касаторът-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 166/13.06.2019 г. по гр. дело № 4391/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 83/06.07.2009 г. по търг. дело № 795/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 95/24.10.2012 г. по търг. дело № 916/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 154/30.10.2012 г. по търг. дело № 807/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
Предвид касационните си оплаквания за недопустимост на въззивното решение, ответникът СГС навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. В тази връзка изтъква, че първоинстанционното производство по делото се е развило без участието на прокурор, което е задължително съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ. Въззивният съд обаче е приел, че това процесуално нарушение може да бъде поправено пред въззивната инстанция, и вместо да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за разглеждане с конституиране на всички задължителни страни, е постановил решение по съществото на спора, което ответникът СГС счита за недопустимо, позовавайки се на т. 15 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 17 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел в мотивите към него следното:
Намерил е за неоснователно оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение поради неучастието на прокурор в първоинстанционното производство (което оплакване във въззивната инстанция е било поддържано от ищците М. и В., а не от ответника СГС, който поддържа такова оплакване пред настоящата инстанция). За да достигне до този извод, окръжният съд, след като е цитирал разпоредбите на чл. 127, т. 6 от КРБ, чл. 26, ал. 3 от ГПК и чл. 10, ал.1 от ЗОДОВ, се е позовал на т. 15 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че участието на прокурор е задължително в случаите, когато Прокуратурата на Република България (ПРБ) не е единствен ответник или въобще не е страна по делото. Приел е и че правомощията на прокуратурата в тези производства по ЗОДОВ произтичат от разпоредбите на чл. 127, т. 6 от КРБ и чл. 26, ал. 3 от ГПК, като прокурорът не може да извършва действия, представляващи разпореждане с предмета на делото, но той трябва да следи за спазване законността и в този смисъл има правото да извършва процесуални действия, насочени към правилното решаване на делото.
Намерил, че в конкретния случай неучастието на прокурор в първоинстанционното производство съставлява процесуално нарушение, което обаче е отстранено от въззивната инстанция – във въззивното производство е участвал прокурор, който е разполагал с възможността да предприеме всички онези процесуални действия, които е имал правото да предприеме прокурорът в първоинстанционното производство, ако бе участвал. Приел е и че допуснатото процесуално нарушение не предпоставя обезсилване на първоинстанционното решение на основание чл. 270, ал. 3, предл. последно от ГПК и връщане на делото, защото в случая не е налице произнасяне по непредявен иск, а предвид процесуалното качество на прокурора в процеса, е неприложимо разрешението, дадено в т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
От приложените по настоящото дело, адм. дело № 1800/2006 г. по описа на СГС и адм. дело № 5798/2015 г. по описа на ВАС, въззивният съд е установил следните обстоятелства: На 29.03.2021 г. в СГС е постъпила жалба на ищцата М. против административен акт, ведно с административната преписка. На 31.03.2006 г. жалбата е оставена без движение, като са дадени указания на жалбоподателката да представи в 7-дневен срок документ за внесена държавна такса в размер на 10 лв. С молба от 03.05.2006 г. документ за внесена държавна такса е представен и на 05.05.2006 г. е образувано адм. дело 1800/2006 г. С разпореждане от 10.05.2006 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 04.10.2006 г., в което съдът е конституирал като заинтересована страна Д. И. М. и е допуснал изслушването на съдебно-техническа експертиза със задача, формулирана в молба, представена от М. и жалбоподателката (ищцата М.); задължил е ответника по жалбата в 14-дневен срок да представи графичната част към обжалваната заповед; делото е отложено за 15.11.2006 г. На 02.11.2006 г. по делото е постъпила молба от ответната страна – Областната администрация на област София, с която уведомява съда, че графичната част от заповедта е предадена на СО - район „Панчарево“, поради което административният орган (областният управител) не разполага с нея. На 09.11.2006 г. е депозирано заключението на вещото лице. В съдебното заседание на 15.11.2006 г. съдът е приел заключението по изслушаната експертиза и е задължил СО - район „Панчарево“ да представи графичната част към обжалваната заповед; делото е отложено за 07.02.2007 г. С писмо от 22.12.2006 г. на СО - район „Панчарево“ е представена изисканата графична част от заповедта. В съдебното заседание на 07.02.2007 г. е приета представената графична част; процесуалният представител на жалбоподателката (ищцата М.) е посочил, че е налице несъответствие между представената графична част от заповедта и приложените към експертизата скици, и е поискал да му бъде предоставена възможност с писмена молба да конкретизира задачи към нова техническа експертиза. Съдът е дал възможност на жалбоподателката (ищцата М.) в 15-дневен срок да конкретизира задачи на експертизата.
Наред с това съдът е констатирал, че са налице данни, че процесният имот попада частично върху други имоти и е изискал от ответника (областния управител) да посочи в 15-дневен срок данни за трите имена и адресите на собствениците на тези имоти. Областният управител е задължен да представи също и заповед № РД-46-494/22.08.2003 г. на МЗГ, както и протокол от 28.01.2006 г. за приемане плана на новообразуваните имоти, които документи са цитирани в мотивната част от административната преписка. Делото е отложено за 18.04.2007 г. На 13.02.2007 г. е постъпила молба от пълномощника на заинтересованата страна М., в която са формулирани въпросите към вещото лице, като на 05.03.2007 г. съдът е разпоредил препис от тази молба да се връчи на насрещната страна за становище в 14-дневен срок. На 13.02.2007 г. е постъпила и друга молба от пълномощника на М., с която е поискано да бъде задължена СО - район „Панчарево“ да представи разписния лист към плана за новообразуваните имоти. На 05.03.2007 г. това искане е уважено и е даден 14-дневен срок за представяне на разписния лист. На 05.03.2007 г. е постъпило писмо от заместник-областния управител, с което уведомява съда, че административният орган не може да посочи трите имена и адресите на заинтересованите лица, защото документацията във връзка с обжалваната заповед е била предадена на СО - район „П.“; посочено е и че изисканите от съда документи се намират в преписката. В съдебното заседание на 18.04.2007 г. съдът е докладвал постъпилите по делото молби, като е изискан от СО - район „Панчарево“ разписният лист и имената на собствениците на процесните имоти.
Пълномощникът на жалбоподателката (ищцата М.) е поискал да не се допуска съдебно-техническа експертиза преди конституиране на всички заинтересовани страни, което искане е уважено. Делото е отложено за 21.11.2007 г. С молба от 16.05.2007 г. на СО - район „Панчарево“ е представена извадка от регистъра на новообразуваните имоти. На 19.11.2007 г. е постъпила молба от жалбоподателката М., с която са направени искания по чл. 153 от ГПК (отм.); на същата дата е депозирана молба и от заинтересованата страна М., с която е изразено становище по представената извадка от регистъра за новообразуваните имоти, като са представени и доказателства. В съдебното заседание на 21.11.2007 г. съдът е докладвал постъпилите молби, уважил е искането по чл. 153 от ГПК (отм.), като е задължена ОСЗГ „П.” в 30-дневен срок да представи документите, посочени в молбата на жалбоподателката; делото е отложено за 16.04.2008 г. На 31.01.2008 г. е постъпила молба от ОСЗГ „П.”, с която уведомява съда, че службата не разполага с план за новообразуваните имоти в местността „К. дол”, поради което не може да посочи, кои са собствениците на посочените имоти. С молба от 14.04.2008 г. пълномощникът на жалбоподателката (ищцата М.) е изразил становище по това писмо и е поискал ОСЗГ „П.” повторно да бъде задължена да представи исканите документи. С молба от 14.04.2008 г. пълномощникът на заинтересованата страна М. е направил изявление, че оттегля поставените преди това задачи към вещото лице и формулира нови такива. В съдебното заседание на 16.04.2008 г. съдът отново е задължил на основание чл. 153 от ГПК (отм.) ОСЗГ „П.” да представи поисканите от жалбоподателката доказателства, като е предупредил третото лице, че при неизпълнение на задължението му, ще му бъде наложена санкция по реда на чл. 405, ал. 1 от ЗСВ.
Допусната е съдебно-техническа експертиза и ответникът е задължен да представи документите, посочени в определението от 07.02.2007 г. Делото е отложено за 12.11.2008 г. На 27.05.2008 г. ответната страна е представила изисканите от съда с определението от 07.02.2007 г., протокол и заповед. С писмо от 11.06.2008 г. ОСЗГ „П.” е представила копия от решенията за възстановяване правото на собственост, изискани с молбата на жалбоподателката, като е уведомила съда, че за процесния район няма изработена КВС, защото той не е земеделска земя. В съдебното заседание на 12.11.2008 г. съдът е приел представените от ответника писмени доказателства; прието е и заключението по допусната допълнителна СТЕ. Съдът е изложил мотиви, че вземайки предвид приетото в това заседание заключение на вещото лице, в което изрично е посочено, че имотът на жалбоподателката (ищцата М.), съгласно плана на новобразуваните имоти, одобрен с обжалваната заповед, попада частично върху други четири имота, е приел, че като заинтересовани страни следва да се конституират и собствениците на тези четири имота, и е изискал от СО - район „П.“ да изпрати трите имена и адресите на собствениците на имотите. Делото е отложено за 18.03.2009 г., в което съдебно заседание са приети представени с молба от 23.01.2009 г. доказателства, конституирани са осем лица като заинтересованите страни, изискани са от ОСЗ „П.“ справки за имената и адресите на собствениците на ПИ-*** от ПНИ; делото е отложено за 10.06.2009 г. На 17.04.2009 г. е постъпило писмо от ОСЗ „П.“, с което съдът е уведомен, че службата не разполага с плана на новообразуваните имоти, поради което не може да предостави изисканите данни. В съдебното заседание на 10.06.2009 г. е установено, че една от новоконституираните страни е починала и съдът е изискал справка за трите имена и адресите на наследниците ѝ, както и отново е изискал от ОСЗ „П.“ справка за имената и адресите на собствениците на ПИ-2372 от ПНИ; делото е отложено за 11.11.2009 г. На 23.07.2009 г. по делото е постъпило писмо от СО - район „П.“ с приложени данни за наследниците на починалата страна. По делото е постъпило на 21.07.2009 г. и писмо, с което ОСЗ „П.“ уведомява съда, че не разполага с исканата от съда информация, по повод на което съдът е задължил СО - район „П.“ да посочи имената и адреса на собственика на ПИ-2372, като е разпоредил, че при неизпълнение указанията на съда ще бъде наложена глоба по реда на чл. 405 от ЗСВ.
На 10.09.2009 г. от СО - район „П.“ е постъпило писмо, в което са посочени имената и адреса на собственика на ПИ-2372, като изрично е отразено, че данните са предоставени от ОСЗ „П.“ и е приложено писмо от последната, в което са посочени имената на собственика на имота. В съдебното заседание на 11.11.2009 г. съдът е конституирал всички заинтересовани страни и е отложил делото за 24.03.2010 г. С молба от 19.11.2009 г. пълномощникът на ищцата М. е поискал да бъде задължен отдел „Местни данъци и такси“ да представи заверено копие от данъчната декларация на доверителката му за 1998 г. С разпореждане от 25.11.2009 г. съдът е дал указания да се уточни във връзка с установяването на какво обстоятелство е това му доказателствено искане. В съдебното заседание на 24.03.2010 г. съдът, на основание чл. 182, ал. 1, б. „г” ГПК (отм.), е спрял производството по делото до приключването с влязъл в сила съдебен акт на производството по адм. дело № 2475/2004 г. по описа на СГС. С разпореждане от 06.02.2014 г. съдът е дал указания до жалбоподателите да посочат в едноседмичен срок, дали поддържат жалбата, и ако я поддържат да изложат обстоятелствата за това, след което делото да се докладва за преценка, дали да бъде възобновено. С молба от 27.02.2014 г. жалбоподателката (ищцата) М. и ищцата С. В., като наследници на починалия на 18.09.2013 г. Д. М., са потвърдили, че поддържат жалбата, като са поискали да бъдат конституирани като правоприемници на М. и производството по делото да бъде възобновено. С определение от 12.03.2014 г. съдът е уважил така направените искания и делото е насрочено за 04.12.2014 г., в което съдебно заседание делото е обявено за решаване; решението е постановено на 30.01.2015 г. На 24.02.2015 г. от ответника областният управител на Област София е подадена касационна жалба, която след администриране е изпратена на 13.05.2015 г. във ВАС. На 15.05.2015 г. касационната жалба и производството по делото са постъпили в деловодството на ВАС и на 18.05.2015 г. е образувано адм. дело № 5798/2015г., което е насрочено за разглеждане на 17.11.2015 г. В това съдебно заседание е даден ход на делото по същество; решението е постановено на 11.01.2016 г. и с него е потвърдено решението на СГС.
От показанията на разпитания свидетел по делото Д. Б. В. – син на ищцата В. и внук на ищцата М., въззивният съд е приел за установено, че в периода, в който се е разглеждало делото, неговите дядо и баба, както и майка му са били притеснени, и те постоянно са споделяли притесненията си, че делото продължава дълго време, че не знаят какво се случва с имота им и дали няма да загубят този имот; през 2012 г. дядо му се разболял и тогава са искали да продадат имота, за да осигурят средства за лечението му, но имотът не е можел да се продаде заради неяснотите около него.
При така установените обстоятелства, въззивният съд е изложил следните правни изводи по съществото на спора:
По силата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, като на основание ал. 2, съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
Окръжният съд е приел, че в случая, от момента на постъпването на жалбата в съда – 29.03.2006 г. до приключването на адм. дело № 1800/2006 г. по описа на СГС с влязъл в сила съдебен акт – 11.01.2016 г., е изминал период от 10 години, 2 месеца и 18 дни.
Приел е също, че разглеждането на касационното адм. дело № 5798/2015 г. по описа на ВАС е продължило от 18.05.2015 г. до 11.01.2016 г., т. е. – 7 месеца и 23 дни, както и че в периода на висящност на производството пред ВАС е починала една от заинтересованите страни и съдът е извършил действия по издирване на наследниците ѝ, като това не е станало причина за отлагане на делото и за забавяне на производството. Въззивният съд е намерил, че срокът за разглеждане на делото пред ответника ВАС е разумен, и е споделил приетото и от районният съд, че до известна степен бързото разглеждане на спора пред ВАС е компенсирало продължителността на разглеждането на делото пред СГС. С оглед това, окръжният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника ВАС и че исковите претенции срещу него следва да се отхвърлят.
По-натам въззивният съд е посочил, че докато делото е разглеждано от ответника СГС, през периода 24.03.2010 г. - 12.03.2014 г., т.е. – за 3 години, 11 месеца и 18 дни делото е било спряно до приключването с влязъл в сила съдебен акт на адм. дело № 2475/2004 г. по описа на СГС. В отговор на доводите на ищците, че при решаването на процесното адм. дело № 1800/2006 г. ответният СГС не взел предвид решението по делото, за което е приел, че е преюдициално, въззивният съд е изложил следните съображения: Производството е административно и съдът е задължен да събере всички доказателства, отнасящи се до валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт. Заповедта, предмет на обжалване по преюдициалното производство, касае промяна на кадастралния план, а той се ползва като източник на данни за изготвяне на плана на новообразуваните имоти, и в този смисъл е налице преюдициалност между делата. След като заповедта, предмет на съдебен контрол по другото адм. дело № 2475/2004 г., е обявена за нищожна, то и ответникът СГС при постановяване на решението си по процесното адм. дело № 1800/2006 г. не е следвало да я взема предвид, тъй като съдът е длъжен да обсъди и зачете относимите към спора факти. Наред с това окръжният съд е изтъкнал, че актът за спиране производството по делото подлежи на съдебен контрол, като на такъв подлежи и отказът на съда да възобнови производството (чл. 185 от ГПК, отм.), и ако ищците са считали, че съдът неправилно е спрял производството, са имали възможност да обжалват определението за спиране или да поискат възобновяване производството, което няма данни да е сторено. Предвид така изложеното, въззивният съдът е намерил, че от общия период на разглеждане на делото следва да се изключи периодът, през който производството е било спряно.
На следващо място окръжният съд е приел, че в периода на разглеждане на делото пред ответника СГС е налице необосновано забавяне, дължащо се на насрочване на делото през големи интервали от време: През 2007 г. по делото са проведени три съдебни заседания – първото на 07.02.2007 г., второто – на 18.04.2007 г., когато делото е отложено за период от повече от седем месеца – за 21.11.2007 г., а тогава е отложено за 16.04.2008 г., т.е. за след повече от четири месеца. През 2008 г. проведените заседания са две – на 16.04.2008 г. и на 12.11.2008 г.; интервалът между двете заседания е 6 месеца и 26 дни. През 2009 г. заседанията са три – на 18.03.2009 г., 10.06.2009 г. и 11.11.2009 г., след което на 24.03.2010 г. производството по делото е спряно. След възобновяването на производството, което е станало на 12.03.2014 г., делото е насрочено за 04.12.2014 г., т.е. за след 8 месеца и 22 дни. Въззивният съд е приел, че дори от периода на разглеждане на делото да се изключи периодът на съдебната ваканция, който според чл. 329, ал. 1 от ЗСВ е от 15 юли до 1 септември, и през него се разглеждат само делата, посочени в ал. 3 на чл. 329 от ЗСВ, сред които не попада процесното адм. дело № 1800/2006г., то изводът му за насрочване на делото през големи интервали от време, в резултат на което се е достигнало до забавяне на производството, остава непроменен. Също в тази връзка, съдът е намерил и че доводите на ответника СГС, че същият е с висока натовареност, не са основание за освобождаването му от отговорност. Позовавайки се на решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че съдилищата носят отговорност за вреди по исковете по чл. 2б от ЗОДОВ като процесуални субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и ефикасни мерки за справяне с проблема с натовареността и да организира съдебната система по начин, който да може да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок; ако такива мерки не са взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните ѝ субституенти не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок, т.е. фактът, че делото е разглеждано от съд с висока натовареност, не предпоставя отхвърляне на предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ.
На следващо място окръжният съд е приел, че е налице забавяне на производството, и поради факта, че ответният СГС не е предприел необходимите действия за дисциплиниране на третите неучастващи по делото лица СО - район „Панчарево“ и ОСЗ „П.“ във връзка с предоставяне на данни за трите имена и адресите на лица, които следва да се конституират като заинтересовани страни в производството. Изтъкнато е, че ответникът СГС нееднократно ги е задължавал да предоставят такива данни, като е получавал отговор, че не разполагат с такива, и едва след като до СО - район „Панчарево“ е изпратено писмо, в което е посочено, че при неизпълнение указанията на съда, ще бъде наложена глоба, то исканата информация е предоставена.
Въззивният съд е намерил за неоснователни и доводите на ответника СГС, че забавянията биха могли да бъдат извинени с критерия „залог на делото за лицето”, доколкото правният спор относно законосъобразността на административен акт не е с характер на неотложност и не е свързан със задоволяването на потребности от високо обществено и лично значение. В тази връзка съдът е приел, че това, че административното дело не попада сред делата, изброени от ответника СГС, които според него, съгласно практиката ЕСПЧ, са значими дела (трудовоправни спорове, дела за упражняване на родителски права, дела отнасящи се до обезщетения за причинени телесни увреждания, наказателни дела с мярка задържане под страна за обвиняемия, дела за трудова злополука и други), не е основание за освобождаване от отговорност, тъй като това изброяване на дела от ЕСПЧ е примерно, но не и изчерпателно, а наред с това, всеки интерес е значим за страната и не може да се приеме, че нейният интерес зависи само от предмета на делото. Прието е, че в случая е търсена защита срещу заповед, с което е одобрен план на новообразувани имоти, в който план не е включен имотът на ищците, т.е. – несъмнено е, че с тази заповед е засегнато правото на собственост на ищците, и защитата срещу незаконосъобразно издадената заповед не може да се приеме като защита на интерес, който не е особено значим.
Предвид така изложеното, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника СГС по иска с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, като по отношение на размера на обезщетенията е намерил следното:
Изтъкнал е обстоятелството, че ищцата В. е конституирана като страна в административното производство на мястото на починалия ѝ праводател Д. М., като това е станало с определението от 12.03.2014 г. С оглед това, въззивният съд е достигнал до извода, че при определяне на обезщетението, което ѝ се дължи, следва да вземе предвид само периода на висящност на производството пред СГС от тази дата 12.03.2014 г. до изпращането на делото във ВАС на 13.05.2015 г. Вземайки предвид също, че за този период не е налице забавяне на производството, изразяващо се в насрочване на делото за след значителен период от време, а именно – за 04.12.2014 г., окръжният съд е намерил, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението от 300 лв., съответства на критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД.
При определяне размера на обезщетението, дължимо на ищцата М., въззивният съд е взел предвид общата продължителност на производството, както и причините за забавянето на делото, описани преди това в мотивите към въззивното решение, като е отчел, че тази ищца участва в производството от образуването на делото до приключването му, и през целия този период е изпитвала притеснения, което е установено и от показанията на разпитания по делото свидетел. Съобразявайки се и с критерия, въведен в чл. 52 от ЗЗД, окръжният съд е намерил, че сумата 1 000 лв. справедливо ще обезщети ищцата М. за претърпените от нея болки и страдания. В тази връзка съдът е отчел и че в периода на разглеждане на делото пред ответния СГС са допускани експертизи, събирани са доказателства, като е посочил, че ответникът носи отговорност само за действията, изразяващи се в отлагане на делото през големи интервали от време и невземане мерки за дисциплиниране на третите лица, но не и за отлаганията, свързани с попълване на делото с относими към спора доказателства.
Също във връзка с определяне размера на обезщетенията, съдът е намерил за недоказани твърденията на ищците, че в периода 2006-2008 г. ищцата М. и съпругът ѝ Д. М. имали намерение да продадат имота, за да закупят жилище, тъй като тогава имотът бил с висока пазарна цена, но не са успели поради забавяне на производството по делото, както и че имотът е можело да бъде продаден, за да се осигурят допълнителни средства за лечението на М.. Наред с това окръжният съд е приел, че и при доказаност на тези твърдения, това би било основание да се претендират имуществени вреди, какъвто иск не е предявен.
При така постановеното и мотивирано въззивно решение, по наведените от жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:
При установените по делото обстоятелства, че първоинстанционното производство се е развило без участие на прокурор, но прокурор е взел участие като страна във въззивното производство, съдът намира, че не е налице вероятност за процесуална недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 15 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, участието на прокурор по делата по ЗОДОВ е задължително съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, като в тези случаи прокурорът участва като представител на единната и централизирана ПРБ, в качеството ѝ на контролираща страна – чл. 27, ал. 2 от ГПК (отм.). По дела, по които ПРБ е единствен ответник, участието на прокурор не е задължително, тъй като качеството на контролираща страна не се съвместява с качеството на страна, заинтересована от изхода на спора. Ако наред с ПРБ ответник е и друг държавен орган, прокурорът участва задължително като контролираща страна, съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ. От така дадените разяснения следва, че при задължителното си участие в производството по ЗОДОВ, прокурорът не участва като другар нито на страната на ответника (държавно учреждение, различно от ПРБ, процесуален субституент на държавата), нито на страната на ищеца (физическо или юридическо лице).
Това участие на прокурора произтича от конституционно уреденото правомощие на прокуратурата по чл. 127, т. 6 (предишна т. 4) от КРБ, да следи за спазване на законността, като в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела. С оглед на това, касаторът-ответник СГС неоснователно се позовава на мотивите към т. 17 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, в които е разяснено, че качеството „необходим другар“ на държавните учреждения – ищци или ответници, с оглед защитата на държавния интерес, има друг вид контролираща страна – такава по чл. 19, ал. 2 от ГПК (отм.) – Министерството на финансите или Министерството на регионалното развитие и благоустройството, които могат да вземат участие в гражданското производство наред със, и именно като необходим (факултативен, а не задължителен) другар на държавното учреждение, което е ищец или ответник по делото като процесуален субституент на държавата. Така дадените разяснения са и неактуални, тъй като в действащия ГПК не е предвидена разпоредба, идентична или аналогична на чл. 19, ал. 2 от ГПК (отм.), поради което съдебната практика приема, че действащият ГПК не урежда процесуалната фигура на „контролираща страна“ (в този смисъл – решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 249/15.01.2021 г. по гр. дело № 4069/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.). С оглед на това, използването на термина „контролираща страна“ е неактуално и неудачно и по отношение на прокурора, задължително участващ в производствата по ЗОДОВ (когато ПРБ не е ответник по делото), още повече, че за разлика от разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от ГПК (отм.), която предвиждаше, че в тези случаи прокурорът само дава заключение (в изпълнение на конституционното си правомощие да следи за спазване на законността), разпоредбата на чл. 26, ал. 3 от действащия ГПК предоставя на прокурора всички процесуални права на главна страна, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на делото. И при действащия ГПК, задължителното участие на прокурора като страна в производството по ЗОДОВ не означава, че той е другар на ищеца или на ответника по смисъла на чл.чл. 215-217 от ГПК, а още по-малко – задължителен необходим такъв, тъй като осигуряването на това негово задължително участие (с оглед упражняване на конституционното му правомощие да следи за спазване на законността) е процесуално задължение на съда, а не произтича от задължителна съвместна процесуална легитимация с ищеца или с ответника по делото (общо предявяване на иска от или срещу всички другари, чието участие в производството е задължително), която характеризира задължителното другарство и съставлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо, в какъвто смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради това, неоснователно е позоваването на касатора-ответник СГС и на този тълкувателен акт относно задължителното другарство, тъй като в случая такова другарство не е налице. От друга страна, задължителното участие на прокурора по чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ е реализирано и упражняването на конституционното му правомощие да следи за спазване на законността е гарантирано и осигурено, когато той е взел участие във въззивното производство, което е също такова по съществото на правния спор, и в което той може да предприеме всички онези процесуални действия, които е имал правото да предприеме и в първоинстанционното производство – чл. 268, във вр. с чл. 26, ал. 3 от ГПК. При това положение, неучастието на прокурора в процеса само пред първата инстанция съставлява процесуално нарушение, което може да бъде поправено от въззивната инстанция, и ако е санирано от нея (както в случая), това не може да обуслови извод за недопустимост на въззивното решение.
Като е приел, че общата продължителност на процесното административно производство е от момента на постъпването на жалбата на ищцата М. в СГС – 29.03.2006 г., до приключването на делото с влязъл в сила съдебен акт – 11.01.2016 г. (датата на постановяване на касационното решение на ВАС), въззивният съд е разрешил първия правен въпрос, формулиран от страна на ищците (как се определя общата продължителност на делото с оглед установяване на разглеждане на делото в неразумен срок), не в противоречие, а в съответствие с посочената от тях практика на ВКС (решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 30/07.05.2019 г. по гр. дело № 2125/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 72/18.05.2017 г. по гр. дело № 3619/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), в които също е възприето разрешението, че общата продължителност на производството се определя от момента на сезирането на съда (респ. – съответния правораздавателен орган) до постановяването на окончателен съдебен (правораздавателен) акт; това разрешение на въпроса се възприема и от настоящия съдебен състав. С оглед на това не е налице допълнителната предпоставка както по т. 1, така и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория посочен от ищците правен въпрос: следва ли в общата продължителност на разглеждането на делото да се включи и времето от датата на издаване на заповед на административен орган до датата на постъпване на жалба срещу тази заповед в съда и образуване на дело. Такъв правен въпрос нито е обсъждан в мотивите към обжалваното решение и въззивният съд не е дал разрешение по него, нито пък с исковата си молба ищците са навели твърдения производството да е забавено от административния орган – след издаването на обжалваната заповед и/или при администрирането на жалбата срещу нея (твърденията им са, че производството е забавено след сезирането на съда). Поради това, този правен въпрос нито е включен в предмета на спора, нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд, нито е от значение за крайния резултат по делото, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по шестия правен въпрос на ищците: ако касационната инстанция е разгледала касационната жалба в един сравнително разумен срок, за разлика от предходната инстанция, която съществено е забавила разглеждането на делото, но е постановила (касае се за касационната инстанция) решението след изтичане на законоустановения 30-дневен срок, следва ли съдът да ангажира с оглед на общата продължителност на делото, отговорността и на касационната съдебна инстанция на основание чл. 2б от ЗОДОВ. За да отхвърли исковете на двете ищци срещу ответника ВАС, въззивният съд не е обсъждал дали касационното решение на ВАС е постановено в рамките или след изтичане на законоустановения 30-дневен срок, каквато е същността на постановката на този въпрос. Поради това, и той не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за постановения от него краен резултат по исковете на двете ищци срещу ответника ВАС. Тъй като това е единственият въпрос на ищците относно исковете им срещу този ответник, няма основание да се допуска касационното обжалване срещу тази част на въззивното решение, с която исковете срещу ВАС са отхвърлени изцяло.
Съдът намира, че формулировката на третия правен въпрос на ищците е неточна и неясна, поради което той следва да бъде уточнен и конкретизиран (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: има ли право на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за цялата продължителност на забавеното производство страната, която е встъпила като наследник на починала страна по делото. Въззивният съд е дал разрешение на този въпрос, като е приел, че на ищцата В. се дължи обезщетение само за периода от датата на конституирането ѝ като страна в процесното административно производство на мястото на починалия ѝ наследодател Д. М. – с определението на СГС от 12.03.2014 г., до датата на изпращането на делото във ВАС на 13.05.2015 г. Това разрешение е в противоречие с посоченото от ищците решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че страната, която встъпва като наследник или правоприемник на досегашна страна по делото, има право да повдигне оплакване (респ. – да претендира обезщетение) относно цялата дължина на производството. С оглед на това, касационното обжалване следва да се допусне по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само по жалбата на ищцата В., тъй като въпросът не е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд и за постановения от него краен резултат по исковете на другата ищца М. (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Както вече беше посочено, при определяне размера на обезщетението, дължимо на ищцата М., въззивният съд е взел предвид общата продължителност на процесното административно производство, както и причините за забавянето на делото, подробно описани преди това в мотивите към въззивното решение, като е съобразил, че тази ищца участва в производството от образуването на делото до приключването му, и през целия този период е изпитвала притеснения, което е установено и от показанията на разпитания по делото свидетел. При това положение (предвид и посочените при предходния въпрос мотиви на окръжния съд относно обезщетението, дължимо на ищцата В.), независимо, че преди това в мотивите си въззивният съд е дал разрешение на четвъртия и петия въпрос в изложението на ищците (относно включването или не в общата продължителност на производството на периода на спирането на същото), това разрешение по никакъв начин не е взето предвид от съда при определянето размера на обезщетенията и на двете ищци, респ. – разрешението и на тези два правни въпроса е останало без отражение и значение за крайния резултат по спора. Поради това, също съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и тези два правни въпроса не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по деветия правен въпрос на ищците: допустимо ли е съдът да определи по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер, по-нисък от размера, който е предложен от МП за сключване на споразумение. Въззивният съд не е съпоставял определените от него размери на обезщетения с предложените такива на ищците в административното производство по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ, т.е. – по никакъв начин не е обсъждал и не е давал разрешение и на този правен въпрос, поради което и той не е такъв по чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да обуслови допускане на касационното обжалване по настоящото дело.
Настоящият съдебен състав намира, че останалите правни въпроси (№№ 7, 8, 10-14) в изложението на ищците и правният въпрос в изложението на ответника СГС, които са по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ, се припокриват по смисъл и съдържание помежду си, поради което, обобщени и уточнени от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), те се свеждат до последните два въпроса в изложението на ищците, които са идентични с въпроса на касатора-ответник, а именно: как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и задължен ли е съдът да обсъди и съобрази всички правно-релевантни факти и да оцени тяхното значение и тежест при определяне на размера на това обезщетение. Останалите въпроси (№№ 7, 8, 10-12) в изложението на ищците акцентират върху отделни аспекти на този по-общо формулиран и обобщен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ. Разрешение на този въпрос е дадено в трайно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. (сочено в изложенията и към двете касационни жалби), т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 222/12.02.2020 г. по гр. дело № 92/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (сочени от ищците), решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и много други решения на ВКС. В обобщение, в нея се приема следното: Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт.
Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от забавено разглеждане на граждански производства, също поначало от значение е общата продължителност на съдебното производство; възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции.
При обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по него, броят на обективно съединените искове в производството, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр. От значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца. Извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от самата страна поради злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Ищецът, предявил такъв иск, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. – не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на увреждането му.
Предвид цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че при определянето размера на обезщетението на ищцата М. окръжният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, поради което в тази негова част въззивното решение не е в противоречие с нея. При определяне размера на обезщетението на ищцата В. обаче, като е взел предвид само обстоятелствата за периода от встъпването ѝ в процесното административно производство на мястото на наследодателя ѝ до изпращането на делото във ВАС, въззивният съд очевидно не е взел предвид всички установени по делото правно-релевантни факти, които са от значение за размера на това обезщетение, с което уточненият и обобщен по-горе правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това е довело до присъждането на трикратно по-малко обезщетение на ищцата В. в сравнение с това на ищцата М. – за търпените от тях неимуществени вредите по едно и също административно съдебно производство, поради което е налице и сочената от ищцата В., очевидна неправилност по смисъла на чл. 282, ал. 2, предл. 3 от ГПК на обжалваната от нея отхвърлителна част от въззивното решение. С оглед на това, касационното обжалване по този въпрос следва да се допусне също само по жалбата на ищцата В., но не и по жалбите на ищцата М. и на ответника СГС.
Също съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Настоящият съдебен състав намира, че останалите доводи в изложението на ищците за очевидна неправилност на обжалваната от тях част от въззивното решение (че ВКС определял значително по-високи обезщетения за имуществени вреди, включително за лица, които се позовали само и единствено на обичайни обстоятелства, от които са почерпили правото на обезщетение, а в настоящия казус били установени многобройни факти и обстоятелства, освен обичайните; както и че обезщетението на ищцата В. било определено значително под предложения от МП размер на обезщетението) не попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а съставляват общи касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК, тъй като не сочат на особено тежък порок, който да може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на обжалвания съдебен акт.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само по жалбата на ищцата В. и само относно частичното отхвърляне на исковете ѝ срещу ответника СГС, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1) има ли право на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за цялата продължителност на забавеното производство страната, която е встъпила като наследник на починала страна по делото; и 2) как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и задължен ли е съдът да обсъди и съобрази всички правно-релевантни факти и да оцени тяхното значение и тежест при определяне на размера на това обезщетение.

По отношение на останалата част от въззивното решение, обжалвана с жалбите на двете ищци и на ответника СГС, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ГПК; като съдът не намира и други (ненаведени от жалбоподателите) основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване в тази част.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателката-ищца С. В. следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение


О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 198/07.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 113/2021 г. на Пернишкия окръжен съд, в частта, с която предявените от С. Д. В. срещу Софийския градски съд искове с правни основания чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени, съответно – за разликата над сумата 300 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и за разликата над сумата 40.08 лв. до сумата 1 335 лв., както и относно разноските по делото.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 198/07.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 113/2021 г. на Пернишкия окръжен съд, – в останалата част.
УКАЗВА на жалбоподателката-ищца С. Д. В. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната ѝ жалба – в допуснатата до разглеждане част, ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
За откритото съдебно заседание следва да бъдат призовани само ищцата С. Д. В., ответника Софийски градски съд и прокурор от ВКП; в същото не следва взимат участие и не следва да се призовават ищцата Т. Д. М. и ответника Върховен административен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: