7 Р Е Ш Е Н И Е № 260
гр. София,14.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев при секретаря Ванюша Стоилова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 449 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 290 -293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 234/ 10.07.2018 г. по гр.д. № 1195/ 2018 г., с което Окръжен съд – Стара Загора, изменяйки решение № 28/ 27.03.2018 г. по гр.д. № 747/ 2017 г. по описа на районен съд – Гълъбово, е отхвърлил иска на М. М. С. срещу „Център за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за сумата 5 100 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 30 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното задържане на личната карта на ищеца в периода 19.11.2013 г. – 09.01.2014 г. и от подлагането му на медицински дейности по установяване и лечение на негово психично заболяване в периода 07.01.2014 г. – 09.01.2014 г.
Решението е допуснато до касационно обжалване по следния процесуално-правен въпрос: Длъжен ли е съдът да обсъди какви са законовите условия и ред за подлагане на медицинска дейност по установяване и лечение на психично заболяване, когато по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД ищецът твърди, че те са били нарушени от лекари в състава на ответното лечебно заведение и претендира обезщетение за неимуществени вреди?
По въпроса настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в решението по предявения иск по чл. 49 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от противоправното поведение на лекари в състава на ответното лечебно заведение, изразено в подлагането на медицински дейности за установяване и лечение на психично разстройство на пострадалия не по условията и по реда, определени в закона, съдът е длъжен да обсъди какви са законовите условия и ред за извършената медицинска дейност и дали медицинският състав на лечебното заведение ги е нарушило.
Мотиви към отговора:
Съгласно чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България, държавата закриля здравето на гражданите, а съгласно чл. 52, ал. 4 КРБ, никой не може да бъде подлаган на принудително лечение и на санитарни мерки, освен в предвидените от закона случаи. Върховният закон възлага на обикновения законодател да уреди условията (материално-правните предпоставки) и реда (процедурата) за принудително установяване, лечение и санитарни мерки на лицето, което страда от психично заболяване. Без такава детайлна правна уредба, а и при нейното нарушаване, принудителната медицинска дейност е посегателство върху правото на лична свобода и неприкосновеност, а и върху правото на свобода в избора на местожителство – основни права на всеки български гражданин. Ограничаването им оправдава единствено законът, стига да постига друга, също конституционно обоснована цел – защита на народното здраве и на свободите на останалите български граждани (чл. 30, ал. 1 и 2 и чл. 35, ал. 1 КРБ).
Отговорността по чл. 49 ЗЗД за лечебното заведение възниква, когато лекари в неговия състав виновно са извършили действия или бездействия, които противоречат на законовите условия и ред при или по повод принудителното установяване и лечение на психично разстройство, а от нарушението са произтекли вреди. Медицинската дейност на територията на Република България е регламентирана от закона, а за редовността на исковата молба е достатъчно ищецът да опише действията и бездействията на лекарския състав на ответното лечебно заведение, да твърди че законът е бил нарушен и да конкретизира вредите, за които претендира обезщетението. Противоправността е материално-правна предпоставка (условие) за гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на лечебното заведение. Когато в исковата молба се твърди, че е възникнала поради нарушения на закона на медицинския екип, пострадалият е длъжен да уточни, в какво се изразяват действията и бездействия на медицинския екип, но няма задължение да детайлизира правната уредба. Задължението е на съда. В решението съдът по иска по чл. 49 ЗЗД е длъжен да обсъди какви са законовите условия и ред, за да бъде подложено едно лице на медицинска дейност за установяване или лечение на негово психично разстройство и дали са били нарушени.
В случая, дейността на касационния състав е ограничена от определение № 415/ 28.05.2019 г. по настоящото дело. С определението по чл. 288 ГПК касационната жалба от ищеца М. М. С. е допусната до разглеждане в частта, с която въззивният съд е отхвърлил частичния иск по едно от двете заявени основания – за неимуществените вреди от незаконни медицински дейности по принудително установяване и лечение на психично разстройство на ищеца в периода 07.01. – 09.01.2014 г. от лекари в състава на „Центъра за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД (Центъра).
Настоящият състав установи, че решението е валидно и допустимо, а е основателно оплакването в касационната жалба, че решението е необосновано и материалният закон е нарушен. Въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 49 ЗЗД, без да изследва какви са законовите условия и ред за извършените спрямо ищеца медицински дейности по установяване на психично разстройство в релевантния период. Основателно е и оплакването, че при съществено нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обсъдил противоречивите твърдения на страните по релевантните факти и противоречията в събраните доказателства. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по аргумент от обратното от ал. 3, неправилното решение следва да се касира, а настоящият състав е длъжен да реши спора по същество. Не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
Ищецът е твърдял, че в релевантния период в нарушение на закона е бил подложен на медицински дейности за установяване и лечение на психично разстройство от лекари в състава на Центъра, а от накърнените поради това негови конституционни права (по чл. 30, ал. 1, чл. 32, ал. 1 и чл. 35, ал. 1 КРБ) му се дължи обезщетение.
Ответникът е оспорил основанието на иска с твърденията, че на 07.01.2014 г. ищецът е дал информирано съгласие да бъде регистриран и лекуван като пациент на Центъра, евентуално, че в периода 07.01. - 09.01.2014 г. му е била оказана спешна психиатрична помощ при спазване на условията и реда, предвидени в Закона за здравето, за която съгласието на ищеца не е било необходимо. Ответникът е твърдял, че на 08.01.2014 г. на ищеца е било разрешено да напусне лечебното заведение за посещение при зъболекар, а ищецът се е завърнал и доброволно е пренощувал в психиатричния стационар на Центъра.
Настоящият състав намира, че с оглед твърденията на страните, помежду им няма спор за това, че: 1) в периода 07.01. – 09.01.2014 г. ищецът е бил пациент на Центъра (по смисъла на чл. 84 от Закона за здравето) и 2) Центърът е сред адресатите на чл. 149, ал. 1 от Закона за здравето, които законът оправомощава да извършват медицински дейности по установяване и лечение на психични разстройства. По останалите релевантни факти страните спорят.
Съгласно чл. 84 ЗЗ, пациент е всяко лице, което е потърсило или на което е била оказана медицинска помощ, а регистрацията на лице като пациент става с неговото информирано съгласие, освен в случаите, посочени от закона. Когато лекари в състава на психиатричен център, какъвто е статутът на ответника, установят и лекуват психиатрично разстройство при съгласието на пациент, дееспособен български гражданин (такова е гражданското състояние на ищеца), последният не може да твърди, че е бил подложен на принудителни медицински дейности.
Ответникът е твърдял, че ответникът е отказал да подпише писмения образец за информираното съгласие на пациента, но с постъпването си е дал съгласие за извършената спрямо него медицинска дейност.
Законът за здравето не изисква форма за даването на това съгласие от пациента на център за психично здраве, - арг. от обратното от чл. 89, ал. 1 ЗЗ. Единственото доказателство обаче, че ищецът се е съгласил с извършените медицински дейности от лекарите в състава на Центъра в релевантния период, е представена от ответника епикриза, съставена след престоя на ищеца в Центъра в релевантния период.
Епикризата е здравна документация по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗ. Съгласно чл. 100, ал. 4 ЗЗ тя обобщава съставените медицински документи за извършените диагностични, консултативни и лечебни дейности на пациента. Епикризата не се ползва с материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК (обратно становището на ответника). Първо, тя няма за издател държавен орган. Второ, фактът, която представената удостоверява (ищецът да се е съгласявал с медицинските дейности), е извън фактите, които законът изисква епикризата да засвидетелства. Следователно представеният документ е частен удостоверителен с издател ответника. Неговата доказателствена сила не надхвърля предвиденото в чл. 180 ГПК. Оспореният от ищеца факт, поставя в тежест на ответника да докаже, че ищецът се е съгласил с извършените медицински дейности в релевантния период. Доказването не е проведено успешно. Напротив, свидетелят М. Ж. С., бащата на ищеца, присъствал при приемането на ищеца в Центъра, дава показания за обратното. Съгласно чл. 154 ГПК касационният състав е длъжен да приеме, че ищецът не е изразявал такова съгласие. Основното възражение е неоснователно, доколкото ответникът го базира на неверни твърдения.
Съгласно чл. 147 ЗЗ, никой не може да бъде подложен на медицински дейности за установяване или лечение на психично разстройство освен при условия и ред, определени със закон. Законовата норма е проекция на чл. 52, ал. 3 от основния закон. Чл. 147 ЗЗ е специална спрямо нормата на чл. 84 ЗЗ, а задължава съдът по предявения иск по чл. 49 ЗЗД да изследва какви са били условията и реда за подлагането на ищеца на извършените медицински дейности. Ответникът твърди, че в релевантния период му е била оказана спешна психиатрична помощ, за която съгласието на пациента не е необходимо.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЗ, спешната психиатрична помощ е съвкупност от медицински правила и дейности, които се прилагат спрямо лица с очевидни признаци за психично разстройство, когато поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за собственото им здраве или живот или за здравето и живота на други лица. Съгласно ал. 2, спешната психиатрична помощ се оказва от центровете за психично здраве … Съгласно ал. 3, спешната психиатрична помощ се оказва съгласно утвърдените медицински стандарти, а медицинският стандарт „Психиатрия“ е утвърден с Наредба № 24 от 07.07.2004 г. на министъра на здравеопазването.
По делото е установено, че на 07.01.2014 г. в 11.50 ч. ищецът е бил доведен принудително от полицейските органи в изпълнение на постановление на прокурор при Районна прокуратура – Стара Загора от 23.12.2014 г. Законността на прокурорското постановление, а и на действията на полицейските органи за неговото изпълнение, не е и не може да бъде поставена в заявеното основание на иска (обратно становището на ищеца след представеното от ответника прокурорско постановление). Центърът може да отговаря на основание чл. 49 ЗЗД е за допуснатите от лекарите в неговия състав нарушения на закона, но не и за незаконосъобразните действия на прокуратурата и/ или на полицейските органи. За нуждите на делото е достатъчно да се посочи, че предпоставките за спешната психиатрична помощ, когато е дадена без съгласието на пациента, съгласно чл. 153 ЗЗ са в компетентност на лекаря, приел и прегледал ищеца на 07.01.2014 г.
От съставената медицинска документация се установява, че при прегледа лекарят е установил съдържание на алкохол в кръвта на ищеца 0.5 промила, вътрешно напрегнат, подчертано стеничен, дълбоко некритичен към състоянието и постъпките си, с ускорено протичащ мисловен процес, в съдържанието – систематизирани параноидни и хипохондрични налудности, емоционално – лабилен, с дисфорична готовност и гневна зареденост. Лекарят е установил синдром параноялен и е поставил на ищеца диагноза персиращо налудно разстройство. Предписано е медикаментозно и рехабилитационно лечение. В тази част медицинската документация не е оспорена и доказва предпоставките по чл. 153 ЗЗ. Диагноза установява, че при постъпването си в Центъра ищецът е имал очевидни признаци за психично разстройство, а поведението и състоянието му е представлявало пряка и непосредствена опасност за неговото и на околните здраве. Поставената диагноза доказва също, че оказаната спешна помощ е предполагала ищецът да бъде настанен за лечение в психиатричния стационар на Центъра. Съгласно чл. 154, ал. 1 ЗЗ, това е станало с решение на ръководителя на Центъра, но законният срок за това е не по-дълъг от 24 часа. За лечението и пребиваването на ищеца в Центъра след 11.50 ч. на 08.01.2014 г. до 16.00 ч. на 09.01.2014 г., когато е бил изписан, е било необходимо разрешение на съдия от Районен съд – Стара Загора - така чл. 154, ал. 2, вр. чл. 156, ал. 1 ЗЗ. Ответникът не е изложил твърдения, а по делото не са събрани доказателства ръководителят на Центъра да е отправял подобно искане, а съдия при Районен съд – Стара Загора да е дал такова разрешение. Следователно медицинските дейности, на които ищецът е бил подложен след 11.50 ч. на 08.01.2014 г., са в нарушение на условията и реда в Закона за здравето. За накърнените неимуществени блага на ищеца на основание чл. 49 ЗЗД следва да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на Центъра.
По делото е установено, че през деня на 08.01.2014 г., на ищеца е разрешено да напусне територията на лечебното заведение, за да посети зъболекар (така показанията на свидетеля М. Ж. С.). Достоверността на свидетелските показания се обосновава от съпоставката им с писмения отговор на исковата молба, в който ответникът излага същите твърдения. Разпитаният свидетел е в кръга на лицата по чл. 172 ГПК, но съдът следва да базира своите констатации на събраните гласни доказателства. От показанията на свидетеля се установява също, че лекар при Центъра е уведомил ищеца, че ако след посещението при зъболекаря не се завърне, ще бъде доведен принудително от органите на полицията. Следователно опровергани са и твърденията на ответника, че ищецът доброволно се е върнал и е останал да пренощува в психиатричния стационар на 8-ми срещу 9-ти януари 2014 г.
Неверни са и твърденията на ответника, че ищецът като пациент на Центъра не е бил подлаган на унизително отношение. От свидетелските показания се установява, че когато му е било разрешено посещението при зъболекаря, той е напуснал Центъра без тиранти и колан на коженото яке. Те са му били отнети при настаняването в психиатричния стационар по спешност, без съгласието на ищеца. Така той е бил принуден да се показва в обществото през деня на 08.01.2014 г. в неугледен вид и със закарфичен панталон. Такива мерки законът допуска да се вземат спрямо пациенти със суицидни намерения, но законът е изисквал в 11.50 ч. на 08.01.2014 г. ищецът да бъде изписан като пациент и да му се върнат отнетите лични вещи. Следователно и взетите мерки по задържаните личните вещи на ищеца са незаконосъобразни, а са накърнили неговите чест и достойнство (чл. 32, ал. 1 КРБ).
При определяне размера на обезщетението съдът съобрази, че незаконните действия на лекарите в състава на Центъра са нарушили неимуществени права на ищеца с конституционно основание – чл. 30, ал. 1, чл. 32, ал. 1 и чл. 35, ал. 1 КРБ. От друга страна, съдът съобрази сравнително краткия незаконен престой незаконен престой в психиатричния стационар на Центъра - през нощта на 8-ми срещу 9-ти януари 2014 г. През деня на 09.01.2014 г. е присъствал в открито съдебно заседание в Районен съд – Стара Загора, а не е пребивавал в Центъра. При завръщането си в 16.00 ч. е бил изписан.
При съобразяване на всички тези обективно проявени обстоятелства и като съобрази икономическата обстановка в страната към 09.01.2014 г., съдът намира, че справедливото обезщетение за понесените неимуществени вреди е за сумата 500.00 лв. Това е размерът, до който искът по чл. 49 ЗЗД следва да бъде уважен, а касационната инстанция е длъжна съответно да измени въззивното решение.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 6 Центърът следва да заплати сумата 130 лв. – съответните на основателната част от иска държавни такси за разглеждането на делото от три инстанции по иницатива на ищеца, от заплащането на които той е бил освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК (разпореждане от 1512.2017 г. по гр.д. № 747/ 2017 г. на Гълъбовски районен съд).
При тези мотиви, съдътР Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 234/ 10.07.2018 г. по гр.д. № 1195/ 2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която искът е отхвърлен до сумата 500.00 лв.
ОСЪЖДА „Център за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на М. М. С. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], на основание чл. 49 ЗЗД сумата 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от подлагането на медицински дейности по установяване и лечение на психично разстройство в периода 07.01.2014 г. – 09.01.2014 г., ведно със законната лихва от 08.01.2014 г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 234/ 10.07.2018 г. по гр.д. № 1195/ 2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Център за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати чрез сметката на Върховния касационен съд сумата 130 лв. – държавни такси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|