Р Е Ш Е Н И Е № 21 гр. София, 04 февруари 2014 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 2278 по описа за 2013 г Производството е образувано по искане на осъдения М. Д. К., депозирано на 15.11.13 г, за възобновяване на ВНОХД № 1149/13 по описа на Софийски градски съд, по което е постановено решение № 984 от 18.07.13 г, с което е изменена присъда на Софийски районен съд от 30.01.12 г, по НОХД № 7173/10, като присъдата е отменена в частта, с която подсъдимият е признат за виновен по обстоятелството, че М. С. С. съзнателно устно е потвърдила неистината, че е присъствала лично на инцидент, станал на 7.04.06 г, между подсъдимия и бившата му съпруга А. Ц., и подсъдимият е оправдан по посоченото обстоятелство, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда молителят е признат за виновен в това, че на 17.04.2007 г в [населено място], в сигнал пред надлежен орган на властта / Софийска районна прокуратура / е набедил М. С. С. в извършване на престъпление по чл. 290, ал. 1 НК, знаейки, че е невинна, като е заявил, че на 22.11.06 г, в качеството й на свидетел по гр. дело № 1836/06 по описа на Софийски районен съд, Брачна колегия, 90 състав, съзнателно устно е потвърдила неистина, че познава лично К. от около 3-4 години и е присъствала на инцидент от 7.04.06 г между К. и бившата му съпруга А. Ц., с оглед на което и на основание чл. 286, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, както и е осъден да заплати на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 1 000 лв. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Сочи се, че събраните доказателства са тълкувани превратно, че вътрешното убеждение по релевантните факти е опорочено, че не е доказателствено обезпечен изводът относно познанството на осъдения и св. С., че не е взето предвид разбирането на осъдения за това какво съдържание се влага в познанството с друго лице, че не са анализирани противоречивите гласни доказателства, изводими от показанията на св. С. и св. Ц., че не са взети предвид близките отношения на свидетелите К. с пострадалата и със св. Ц., респективно, влошените им отношения с осъдения, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / че е налице хипотезата на чл. 55 НК, която не е приложена /. Иска се да бъдат отменени осъдителните съдебни актове, по реда на възобновяването, и осъденият да бъде оправдан, а предявеният граждански иск да бъде отхвърлен, или да бъде отменено решението и делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд, или да бъде изменено решението, като бъде намалено наложеното наказание и бъде редуциран размерът на присъденото обезщетение за вреди. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на искането. Осъденият моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП счита искането за частично основателно. Пледира за приложение на чл. 55 НК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо. Подадено е от легитимна страна, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. Релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Въззивният съд е извършил собствен анализ на събраните доказателства, спазвайки изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Вярно са интерпретирани показанията на св. Ц., св. С., св. К., св. К., св. Н., св. Н., установили обстоятелството, че осъденият и пострадалата се познават от времето, когато е сключен бракът между М. К. и А. Ц., а именно: от 2002 г. След като К. и С. са били представени един на друг, познанството им се е изразило в събиране в обща компания / осъденият се е обръщал към С. с умалителното име „М.” /, съвместно празнуване на празници / раждането на близнаците на свидетелите К., родени на 15.06.04 г /, семейно гостуване в дома на св. С. в [населено място]. Изяснено е, че пред св. Ц. осъденият е изразявал задоволство, че имат приятелка като св. С. / по това време свидетелката е работела на отговорна позиция в търговско дружество /. Следователно, с оглед на събраните гласни доказателства в тази насока, които са единни и непротиворечиви, изводът за познанството на осъдения с пострадалата е доказателствено обезпечен, съгласно изискванията на процесуалния закон. Правилно е становището на въззивната инстанция, че за съставомерността на деянието е ирелевантно изявлението на молителя К., изводимо от неговите обяснения, че „е виждал М. С., но не я познава”. В решението на Софийски градски съд подробно е обсъдено понятието „познанство” в общоприетия смисъл, и правилно е прието, че разбирането, влагано от осъдения в същото понятие, може да се прецени като негова защитна позиция. Взето е отношение и относно показанията на св. Д., майка на М. К., и св. Л., негов приятел, заявили, че не им е известно К. да е познавал М. С.. Правилно е отбелязано, че липсата на възприятия на цитираните свидетели в тази насока не се отразява на достоверността на установения факт, че такова познанство е съществувало. Неоснователно се твърди, че е налице противоречие в показанията на св. С. и св. Ц.. И двете свидетелки са изяснили, че познанството на М. К. с пострадалата М. С. датира още от времето, когато М. и А. са създали семейство. Единни и последователни са показанията на свидетелките и относно поводите, по които М. К. и М. С. са общували. Неоснователно се твърди, че свидетелите К. са проявили заинтересованост поради приятелските им отношения с пострадалата и св. А. Ц.. Показанията на семейство К. са последователни и еднозначни и напълно се вписват в останалите кредитирани гласни доказателствени средства. По делото не са събрани данни за влошени отношения на свидетелите К. с осъдения. Изяснено е, че те са престанали да общуват с него от момента, в който А. Ц. и М. К. са се разделили фактически, което се е случило през 2006 г. Липсата на нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК изключва възможността за отмяна на въззивния акт, по реда на възобновяването, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Касае се за деяние по чл. 286, ал. 1 НК и такава е възприетата по делото правна квалификация. Осъденият е отправил сигнал до Софийска районна прокуратура, с който е набедил св. С. в престъпление по чл. 290, ал. 1 НК, като е съзнавал, че тя е невинна / съзнавал е, че нейните показания като свидетел по гражданското дело отговарят на обективната истина, но въпреки това е сезирал надлежния орган с твърдението, че С. е лъжесвидетелствала /. Деянието е съставомерно от обективна, и от субективна страна, тъй като от обективна страна е налице приписване на престъпление по чл. 290, ал. 1 НК пред надлежен орган, а от субективна страна, съзнание, че такова престъпление не е извършено. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове, по реда на възобновяването, и оправдаване на осъдения, тъй като не е налице хипотезата на чл. 425, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / липсва осъждане за несъставомерно деяние /. Правилно са решени и въпросите относно гражданската отговорност на молителя. Инкриминираното деяние покрива признаците и на деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, за извършването на който се дължи обезщетение за вреди. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалата, а именно: 1 000 лв, отговаря на критерия за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Ето защо, не може да бъде уважено искането на молителя за отхвърляне на предявения граждански иск, респективно, за редуциране на присъденото обезщетение до по-нисък размер. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказанието е определено при хипотезата на чл. 54 НК, при превес на смекчаващите обстоятелства към минимума на санкцията по чл. 286, ал. 1 НК, а именно: „лишаване от свобода” за срок от една година / първата инстанция е пропуснала да наложи кумулативното наказание „обществено порицание”, а въззивното производство е проведено само по жалба на подсъдимия /. Като смекчаващи отговорността обстоятелства са отчетени данните относно личността на дееца: чисто съдебно минало, трудова ангажираност, висок образователен статут. Като отегчаващо обстоятелство е преценена високата степен на обществена опасност на деянието, която допълнително се завишава от настъпилите неблагоприятни последици, изразили се в изживения от св. С. емоционален и психически дискомфорт по време на извършената проверка срещу нея. Верен е изводът на съдилищата, че не са налице предпоставките на чл. 55 НК. От една страна, отчетените смекчаващи обстоятелства нямат характера на многобройни, респективно, нито едно от тях не е изключително, а, от друга страна, и най-лекото, предвидено в закона наказание, не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Ето защо, искането на молителя за смекчаване на наказателноправното му положение не може да бъде уважено. По тези съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 426 вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искане на осъдения М. Д. К. за възобновяване на ВНОХД № 1149/13 по описа на Софийски градски съд, по което е постановено решение № 984 от 18.07.13 г, с което е изменена присъда на Софийски районен съд от 30.01.12 г, по НОХД № 7173/10. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: