Р Е Ш Е Н И Е № 17 гр. София, 13 февруари 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Антони Лаков разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1218 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Ц. С. Ц., чрез защитника му - адв. Б. и на частния обвинител А. К. срещу решение № 199 от 04.10.2017 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 334/2017 г. В жалбата на подсъдимия са изложени доводи за нарушение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения и за явна несправедливост на наложеното наказание. Оспорено е наличието на обстоятелства с юридическа значимост за квалификацията на извършеното посегателство срещу собствеността по чл. 198 и сл. НК. Според касатора липсват доказателства, позволяващи да се приеме, че упражнената от подсъдимия физическа принуда над А. К. е била подчинена и на намерение за отнемане на вещи, наред с намерението за осъществяване на блудство. Отмереното от първостепенния съд и потвърдено от въззивната инстанция наказание е определено като незаслужено тежко, като се настоява, че е игнорирано наличието на обстоятелства, способни да смекчат отговорността на подсъдимия, а вместо това е придадена неоправдана тежест на отегчаващите обстоятелства. Направено е искане въззивното решение да бъде изменено, като да бъде преквалифицирано инкриминираното отнемане на вещи от престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК в престъпление по чл. 194 НК. Направено е и алтернативно искане – за намаляване на размера на наложеното наказание. В касационната жалба на частния обвинител А. К. е направено искане за увеличаване на размера на наложеното на подсъдимия наказание, като се поддържа, че то е несъразмерно с тежестта на извършените престъпления и не гарантира постигане на поставените от закона цели пред наказателната санкция. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа подадената жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за неоснователност на всяка от касационните жалби. Подсъдимият Ц. заявява съгласие с казаното от защитника му и моли за намаляване на срока на наложеното му наказание. Частният обвинител А. К. и повереникът й, редовно призовани, не вземат лично участие в заседанието. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК повереникът - адв. Б. е представила молба, в която е взела отношение по касационната жалба на подсъдимия, като е оспорила нейната основателност. Поддържа, че подсъдимият е отнел инкриминираните вещи с ясното съзнание за предизвиканото чрез собствените му действия безпомощно състояние, в което се е намирала към този момент пострадалата. Акцент е поставила на факта, че напускайки офиса, той е заключил входната му врата. Счита, че фактът, че при упражняване на насилието подсъдимият словесно е изразил намерение единствено за блудство не изключва намерението му и за отнемане на вещите, което според повереника той е сторил незабавно при изпадането на пострадалата в безсъзнание. Подкрепя преценката на съдилищата от предходните инстанции, че в досъдебното производство подсъдимият е направил самопризнание именно за извършен грабеж. Поддържа направеното с касационната жалба на К. искане за увеличаване на размера на наложеното наказание. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 24 от 23.03.2017 г., постановена по НОХД № 255/2017 г., състав на Пловдивския окръжен съд е признал подсъдимия Ц. С. Ц. за виновен в това, че на 16.12.2016 г. в [населено място] отнел чужди движими вещи на обща стойност 1863,51 лв. от владението на А. Д. К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда , изразяваща се в счупване на челюст (горна и долна), поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода. С тази присъда подс. Ц. е признат за виновен и в това, че на 16.12.2016 г. в [населено място] е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – А. Д. К. чрез употреба на сила, поради което и на осн. чл. 150, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода, като го е признал за невиновен и го е оправдал по обвинението за това деянието да е извършено чрез привеждането на К. в безпомощно състояние и чрез използване на безпомощното й състояние. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо наказание от шест години лишаване от свобода, което на осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС е постановил да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. На осн. чл. 59, ал. 1 НК съдът е зачел и е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото и с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по воденето на делото разноски. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло. Касационната жалба на подсъдимия срещу това решение е основателна. Упражнявайки правомощията си по чл. 334 НПК, въззивният съд не е констатирал и съответно не е коригирал допуснатите от първата инстанция нарушения - на материалния закон и процесуални нарушения при интерпретирането на фактите и при извеждането на фактическите обстоятелства, въз основа на които е решено делото. Вместо това е затвърдил същите, отхвърляйки всички възражения на защитата, свързани с тях. Първоинстанционното съдебно производство е протекло по предвидената в чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК особена процедура, предпочетена от подсъдимия. Пред съда той е признал изцяло фактите по възведеното обвинение, така, както те са очертани в обвинителния акт и се е съгласил да не се събират допълнителни доказателства за тях. Съгласно тези факти на 16.12.2016 г. подсъдимият посетил офиса на агенция „Анонс“ в [населено място], в който работела свид. К.. След проведен кратък разговор със свидетелката по повод желанието му да си намери работа, той внезапно се приближил до нея, събул панталона си и поискал тя да извърши орален сексуален акт. След категоричния й отказ, подсъдимият я хванал, притеглил я към себе си и я целунал по устата. К. започнала да се дърпа, да крещи за помощ, при което подсъдимият започнал да я души, да я скубе за косата, да й повтаря да мълчи, ударил я неколкократно с юмрук в областта на лицето и тялото, държал я за косата и я блъскал в мебелите в офиса. Така я повалил на земята в близост до шкафче, на което имало флакон с лютив спрей. Свидетелката успяла да вземе флакона и направила опит да напръска лицето му, но не успяла. В резултат на това подсъдимият се озлобил и ожесточил още повече, като започнал да я удря още по-силно в областта на лицето и да я души. След неуспешен опит на свидетелката да избяга от офиса, откопчвайки се от подсъдимия, той отново я хванал и я повалил на земята, като при това К. изгубила съзнание. След като се свестила, установила, че е сама в офиса, че лежи на пода, че чорапогащникът и бельото й са свалени до коленете, че вратата на офиса е заключена отвън и че липсва дамската й чанта. При тези факти (съответни в пълна степен на събраните в досъдебното производство доказателства) дадената от прокурора и безкритично възприета от съдилищата наказателно-правна оценка на извършеното от подсъдимия отнемане на дамската чанта на свид. К., с намиралите се в нея вещи, е незаконосъобразна. Несъмнено е, че изпълнителното деяние на грабежа включва два акта: упражняване на принуда - физическа и/или психическа и отнемане на движими вещи. Несъмнено е и това, че в случая са налице и двата акта – упражнено е физическо насилие над пострадалата (прераснало в причиняване на средна телесна повреда) и от владението й са отнети вещи. Неоспоримо е и това, че упражнената принуда фактически е улеснила отнемането на вещите, като вследствие на нея пострадалата е изпаднала в безсъзнателно състояние, което я е лишило от възможност да реагира срещу действията на подсъдимия по отношение на дамската й чанта. Всичко това обаче не е достатъчно, за да се квалифицира извършеното като грабеж. Необходимо е двата акта - принудата и отнемането да са функционално свързани, като принудата трябва да е подчинена на отнемането, да служи като способ, улесняващ реализирането му, т.е. трябва да сломява налична съпротива на пострадалия срещу лишаването му от съответните вещи или да елиминира възможно такова противопоставяне от негова страна. Поради това отнемането трябва да съпътства упражняването на принудата или непосредствено да я следва. За да се установи дали всичко това е налице в конкретния случай, трябва точно да бъде изследвана фактическата обстановка, при която всеки от двата акта е реализиран. Въззивният съд е приел, че „във времево отношение използваната от подсъдимия принуда не се е ограничила само до извършване на блудствени действия с пострадалата, а едновременно с това е послужила и за отнемане на вещите“. Тази мисловна логика не съвпада с логиката на фактите такива, каквито са отразени в обвинителния акт и са признати от подсъдимия. Цитираният извод е направен след като въззивният съд е мултиплицирал допуснато от първата инстанция нарушение на чл. 373, ал. 3 НПК при формиране на изводите по фактите, като е приел, че след изпадането на пострадалата в безсъзнание подсъдимият е свалил чорапогащника и бельото й, а след това взел и дамската й чанта. Такива факти не са изложени в обвинителния акт и съответно не са обхванати от направеното от подсъдимия признание по чл. 371, т. 2 НПК. Няма съмнение, че той е признал отнемането на дамската чанта, но какъв е бил точния обем на действията му, извършени след изпадането на пострадалата в безсъзнание и в каква последователност са били реализирани те е въпрос, с отговор на който прокурорът закономерно не се е ангажирал предвид липсата на каквито и да е доказателства в тази насока. Практически съдилищата от предходните инстанции са принизили до степен на пълното им игнориране ценността на резултатите от доказването и процесуалната роля на отразените в обвинителния акт фактически положения при процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, като в съдебните актове (първоинстанционен и въззивен) са вложили субективна истина. Това е довело до едностранчивост и необоснованост и на практика до произволност на изводите, като чрез предположения са обогатени доказаните факти по обвинението и така е генерирана нова информация, допълваща обвинителния акт. Касае се за нарушаване на основните правила за формиране на вътрешното убеждение на съда, което не може да почива на вероятности. Наред с това е нарушено и изискването на чл. 373, ал. 3 НПК при проведено съкратено съдебно следствие с признаване на фактите по обвинението от подсъдимия в мотивите на присъдата съдът да приема за установени единствено обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на събраните в досъдебното производство доказателства, които го подкрепят. Нарушението на чл. 373, ал. 3 НПК, допуснато от първостепенния съд е изисквало и е могло успешно да бъде коригирано от въззивната инстанция чрез изолиране на допълващите обвинителния акт обстоятелства, като с това правата на подсъдимия биха били гарантирани в пълна степен, доколкото чрез въвеждането на тези обстоятелства не се е стигнало до съществена трансформация на фактическите констатации на прокурора, с които подсъдимият вече се е съгласил и до качествена тяхна промяна. От друга страна, оценъчната дейност на съда трябва да е ориентирана към изграждане на достоверни логически заключения, като всеки извод трябва да има своите доказателствени основания, за да е гарантирано съответствието му с действителността. В случая интерпретирайки фактите по обвинението за времето на отнемане на дамската чанта спрямо упражненото над К. насилие, въззивният съд е приел, че „… приложената от подсъдимия принуда във времево отношение не се е ограничила само до извършване на блудствени действия с пострадалата, а едновременно е послужила и за отнемане на чантата й … принудата не може да се разграничи във времево отношение между двете престъпни деяния, не се прекъсва и изначално употребена, е послужила както за извършване на блудствените действия, така и за отнемането на чантата.“ Тези изводи са произволни. Установените и описани от прокурора факти не обосновават съществуването на нужната функционална свързаност между двата акта - принудата и отнемането, като сочат, че побоя е бил подчинен не на идея на подсъдимия за отнемане на вещи от владението на К., а представлява реакция срещу нейния отказ да откликне на желанието му за интимност и активното й противопоставяне на предприетите от него блудствени действия с нея. Отнемането на вещите не само не е съпътствало принудата, както е приел въззивния съд. Съобразно с достъпните доказателства, упражняването й е ясно отграничено във времето спрямо блудствените действия и отнемането на дамската чанта. Невярно е и заключението на въззивния съд, че връзката между принудата и действията по отнемане на вещите не се прекъсва. Тъкмо напротив, описаните в обвинителния акт факти обосновават реална възможност за съществуването на времеви интервал между финализирането на принудата и отнемането на инкриминираните вещи, изпълнен от други събития, напр. продължаване на блудствените действия по отношение на К., като се има предвид състоянието, в което тя е установила облеклото си след идването си в съзнание. При това положение всеки извод, че не е нарушено единството на двете деяния, изпълващи състава на грабежа, в случая се явява произволен, основан не на установените факти, а на недопустими за наказателния процес интуитивни догадки. На следващо място, правната квалификация на деянието се обуславя не само от обективните действия на подсъдимия, както неправилно е приел въззивния съд, а и от субективното негово отношение към целения с упражняваната принуда престъпен резултат. Изискването за установяване на истината е важимо за всички елементи от състава на престъплението - както за обективните негови свойства, така също и за субективната му страна. Поради това изследването на въпроса за волята на подсъдимия и за мотивацията на престъпното му поведение изисква ниво на точност, съответно на пълнотата и точността при установяването на обективната страна престъпния акт. При грабежа принудата трябва не само обективно да създава благоприятни условия за отнемането на вещи. Тази нейна роля трябва да е отразена в съзнанието на дееца към момента на предприемането или в процеса на упражняването й – той трябва да съзнава, че чрез нея улеснява отнемането на вещи, към което се стреми в този именно, а не в по-късен момент. Ако това не е така, т.е. ако принудата е упражнена с друга цел, а не за отнемане на вещи, не би бил налице грабеж, а реална съвкупност на кражба и друго престъпление – било то телесна повреда, престъпление срещу половата неприкосновеност и пр. В случая няма факти, които да сочат умисъл на подсъдимия, обединяващ двата акта – принудата и кражбата на вещи. Наличието на воля у него за отнемане на дамската чанта към момента на нанасянето на побоя над свид. К. е прието от съдилищата като нещо естествено, предварително известно или подразбиращо се от самия факт на кражбата и упражненото насилие. Това схващане е неприемливо. Не е изследвано задълбочено и с оглед на действителните данни как е генериран волево и интелектуално процесът на проява на действията на подсъдимия, не са изследвани неговите представи с оглед на доказателствата, а не с оглед на субективното оценъчно отношение на съдебните състави. Според отразеното в обвинителния акт началото на насилието е било поставено след отказа на свид. К. да се подчини на желанието на подсъдимия за интимност. В процеса на побоя, от определен момент нататък (след като К. е използвала срещу него лютив спрей) подсъдимият е бил воден и от желание да я „накаже“ заради решителното й противопоставяне на блудствените му действия, като това не променя нито обективно, нито субективно целта на предприетата от него и упражнявана принуда - да преодолее противопоставянето на пострадалата на действията му, които към този момент и до изпадането й в безсъзнание са били ориентирани единствено и само към удовлетворяване на желанието за интимност. Разбирането си, че наред с блудството в случая е извършен и грабеж съдилищата са основали на принципно съществуващата възможност една и съща принуда да способства едновременно извършването както на едното, така и на другото престъпление. Това е вярно, но при горепосоченото важно условие - към момента на упражняването й деецът трябва да съзнава, че тя улеснява и едното, и другото посегателство, съответно трябва да има намерение и да се стреми и към отнемането на вещи, и към блудство, защото при тези престъпления принудата или преодолява действително противопоставяне на пострадалия срещу кражбата, съотв. срещу блудствените действия, или елиминира възможността за оказване на съпротива срещу тези, а не срещу други действия на дееца. Настоящият случай обаче не е такъв. Напълно произволен на фона на установените по делото факти е извода на въззивния съд (подкрепящ по същество приетото и от първостепенния съд), че подсъдимият, целейки отнемането на дамската чанта на свид. К. е нанесъл серията от удари по лицето и тялото й. Според описаното в обвинителния акт деяние, умисълът на подсъдимия в процеса по нанасяне на побой над пострадалата е бил ориентиран единствено към сломяване на противопоставянето й на блудствените му действия. Последващото му намерение за отнемане на дамската й чанта остава извън първоначалните му намерения и тези, с които той е започнал и е нанесъл побоя над нея. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че некоректно са интерпретирани от въззивния съд обясненията, дадени от подсъдимия в досъдебната фаза, като е прието, че в тях се съдържа признание за извършен именно грабеж. Макар в тези обяснения Ц. да е заявил, че се признава за виновен „по първото обвинение“, т.е. по това по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК (според хронологичната последователност при описанието на двете престъпления в постановлението за привличането му като обвиняем), това не позволява генералния извод, че той е извършил именно грабеж. Ангажимент не на подсъдимия, а на съответните органи на наказателното производство е да квалифицират правно изводимите от събраните доказателства факти. А според фактите, възпроизведени в обясненията на подсъдимия от досъдебната фаза, препоръката на свид. К. към него да посети офиса друг път, а междувременно да проверява в интернет сайта на фирмата за работа го е ядосала, двамата се скарали, той я ударил с юмрук в лицето, после взел дамската й чанта и си тръгнал. Преди всичко такова развитие на ситуацията не е описано в обвинителния акт, съответно не е обхванато от направеното при условията на чл. 371, т. 2 НПК признание на фактите по обвинението. А при процедурата, по която е протекло първоинстанционното производство признатите от подсъдимия факти са единствените, които обвързват съда при решаването на делото (арг. от чл. 373, ал. 3 НПК). Дори обаче описаната от подсъдимия фактология да бе възпроизведена в обвинителния акт, тя отново не осигурява фактически предпоставки за квалифициране на поведението на Ц. по чл. 198 и сл. НК, доколкото описва принуда, подчинена не на намерение за отнемане на вещи, а представляваща своеобразен отговор на отказа на свид. К. да откликне на желанието на подсъдимия да получи работа. Нищо по-различно като правен извод не следва от факта, че напускайки офиса, подсъдимият е заключил входната му врата, нито от факта, че отнемането е извършено докато пострадалата е била в безсъзнание. Ясно е, че в определен момент от развоя на събитията и вследствие действията на подсъдимия спрямо нея, К. е била лишена от възможност да възприема околната действителност и да реагира адекватно спрямо нея. За да е правно значимо това обстоятелство за правното квалифициране на поведението на подсъдимия обаче е необходимо, привеждайки пострадалата в състояние на безсъзнателност, той да си е давал сметка, че това й състояние ще му даде възможност да реализира съществуващо вече към този момент в съзнанието му намерение за отнемане на вещите и че ще му осигури възможност за безпрепятствено установяване на свое владение над тях. В случая, както вече бе отбелязано, побоят над К., довел в развитие до причиняването на средната телесна повреда и безсъзнателното й състояние е бил нанесен с друга цел. Що се касае до факта, че напускайки офиса на пострадалата, подсъдимият е заключил след себе си входната му врата, той също не е от естество да определи извършеното като грабеж. Касае се за деяние, което само по себе си е съставомерно (но не и по чл. 198 и сл. НК), доколкото е свързано с лишаване на пострадалата от възможност да се придвижва свободно извън рамките на офиса и да потърси помощ. За това деяние не е предявено обвинение, поради което то следва да бъде отчетено единствено като част от информационната база, характеризираща личността на подсъдимия и отношението му към правата на другите. Ако въззивният съд бе съобразил всичко това, той неизбежно би достигнал до извод за извършени от подсъдимия в съвкупност блудство, кражба и причиняване на средна телесна повреда, съответно други биха били изводите му за приложимото към инкриминираното поведение на Ц. право. С оглед необходимостта от точно прилагане на закона и охрана на правата и интересите на подсъдимия въззивната намеса се е явявала абсолютно необходима чрез извършване на корекция на първоинстанционната присъда в посочения смисъл, като тази намеса би била изцяло в рамките на правомощията на въззивния съд по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК и следва да бъде реализирана. Евентуалното удовлетворяване на отправеното от защитата към настоящата инстанция искане за преквалифициране на престъплението по чл. 199 НК в такова по чл. 194 НК би оставило несанкционирано престъпление, което е извършено и за което има повдигнато обвинение - това по чл. 129, ал. 1 НК, доколкото престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК включва в обема си кражба и причиняване на средна телесна повреда. ВКС не би могъл за пръв път да санкционира това престъпление, поради липса на такива правомощия. Решение в обратния смисъл би било в нарушение на чл. 354 НПК и би лишило подсъдимия от възможност за инстанционен контрол върху справедливостта на определеното му наказание по чл. 129 НК. Ето защо допуснатият порок при прилагането на материалния закон би следвало да бъде коригиран от въззивния съд, на който делото следва да се върне за ново разглеждане. Това на свой ред изключва обсъждането по същество на възраженията в двете касационни жалби срещу справедливостта на наложеното наказание. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 199 от 04.10.2017 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 334/2017 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.