Р Е Ш Е Н И Е № 92 гр. София, 17 май 2018 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 295 по описа за 2018г.г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по касационна жалба на подсъдим чрез защитника му срещу решение № 216/29.01.2018г. по ВНОХД № 267/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд. В жалбата се ангажира касационното основание относно допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като се твърди и неправилно прилагане на материалния закон. Оспорва се попълването на доказателства при решаване на делото, като се твърди липса на такива. Твърди се, че експертът по назначената и изслушана съдебноикономическа експертиза не се бил запознал със счетоводството на фирмата и не бил даден отговор, дали са били използвани получените стоки и услуги по процесните фактури в последващата дейност на дружеството. Твърди, че тези стоки и услуги в действителност били използвани в тази последващата дейност на представляваното от подс.П. дружество, като се излагат доводи , че тези стоки и услуги били влагани при реализация на проект при клиенти на дружеството на подсъдимия – [фирма], [фирма]-Нова Загора и [фирма]- П.. Тъй като били приложени документите по изпълнението тези проекти и съответно влагането на получените стоки и услуги, била поискано и съответно отказано назначаването на съдебноикономическа експертиза, която да отговори на това противоречие. Ако такава експертиза е била назначена, щяло да се установи, че тези получени доставки са били използвани в последващата дейност на дружеството, представлявано от подс.П.. Защитата се позовава на реално извършвана стопанска дейност, което довело до неправилно прилагане на материалния закон. Развива се теза, че подсъдимият не бил длъжен да знае кои са регистрирани в данъчната служба касови апарати, както и дали представените от пълномощник (какъвто се признава, че дружествата контрахенти не са имали) документи са подписани от собствениците на тези дружества. По същество се иска отмяна на атакуваното въззивно решение, макар в касационната жалба да се иска „оставяне“ на това решение. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание моли да се остави без уважение касационната жалба, като твърди, че въззивният съд не е нарушил материалния закон. Според прокурора, подсъдимият е извършил при реална съвкупност две деяния, първото по чл.255, ал.3 от НК, като при условията на продължавано престъпление е избегнал плащане на данъчни задължения в особено големи размери и е потвърдил неистина пред НАП- Бургас в 9 бр. справки-декларации по ЗДДС, както и по ЗДДФЛ. На второ място подсъдимият бил използвал неистински документи – данъчни фактури и при подаване на информация пред данъчните власти. Фактурите и доставките не били реални и били документи с невярно съдържание, тъй като доставките не са извършвани от посочените лица. Нямало документи, които да доказват съставяне на приемо-предавателни протоколи и в които да е удостоверено получаване на стоките, тяхното транспортиране и заприходяване. Прокурорът твърди, че от субективна страна подсъдимият е съзнавал извършеното деяние, като било установено и второто деяние по чл.313, ал.2 от НК, като с цел да избегне плащане на данъци е потвърдил неистина в справка-декларация, като е установено, че фактурите по нея са неистински документи и сделките са фиктивни. Умисълът на подсъдимия според прокурора и при двете деяния бил пряк. Съдебният акт според прокурора е правилен и законосъобразен, не били допуснати процесуални нарушения, изложени са мотиви, обосноваващи доказаността на двете деяния. Подсъдимият П., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба. Поддържа тезата си, че въззивната инстанция се е произнесла при липса на доказателства, като относно субективната страна на деянието по чл.255 от НК се изисквало събирането на информация за последващата дейност на дружеството, което не било сторено въпреки настояването пред съда от втората инстанция. Моли да се отмени като неправилно въззивното решение и незаконосъобразно, а делото да бъде върнато в предходната инстанция със задължителни указания. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 11/15.06.2017г. по НОХД № 267/2016г. на Сливенски окръжен съд подс.П. Й. П., като управител и представител на фирма [фирма], [населено място], е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.255, ал.3, вр.ал.1, т.2, пр.1-во, т.6 и т.7, вр.чл.26, ал.1 от НК за периода от 16.08.2010г. до 24.03.2043г. Наложено му е наказание от 3 години лишаване от свобода, с приложение на чл.66, ал.1 от НК за срок от 4 години и е постановена конфискация на ½ идеална част от л.а.“О.“, модел „В.“ с рег. [рег.номер на МПС] . По това обвинение е подсъдимият е оправдан за разликата над 87 989.11 лв. до 91 529.11лв.- дължим данък по ЗДДС и за сумата над 44 755.55лв. до 46 545.55лв. – дължим данък по ЗКПО. Подсъдимият П. е признат за виновен и в извършване на престъпление по чл.313, ал.2, вр.ал.1 от НК и му е наложено наказание от 6 месеца лишаване от свобода, с приложение на чл.66 от НК за срок от 3 години. Съдът от първата инстанция е приложил чл.23, ал.1 от НК, като е определил за изтърпяване по-тежкото наказание по първото посочено по-горе обвинение. Подсъдимият П. е бил осъден да заплати и направените по делото разноски. С атакуваното решение присъдата е потвърдена изцяло. Касационната инстанция констатира, че жалбата е подадена в срок и е допустима. Възраженията, разгледани по същество, се определят от настоящия съдебен състав неоснователни. Въззивната инстанция е подложила на подробен и детайлен анализ доказателствата по делото, за да приеме, че възприема установената от съда от първата инстанция фактическа обстановка по делото. Възраженията на защитата са фокусирани не върху фактическите констатации, че търговците, сочени като издатели на процесните фактури, не са извършвали реални доставки и изобщо не са ги издавали. В това отношение не съществува спор. Защитната теза се основава на липса на субективна страна и незнание от страна на подсъдимия за неистинността на издаваните фактури и за наличие на мними действия по пълномощие. Също така се поставя акцент и върху твърдението, че по процесните фактури имало съответстващи стоки и услуги, които били влагани в последващата дейност на фирмата на подсъдимия. Тези възражения и доводи не се споделят от касационната инстанция и се отхвърлят като изцяло неоснователни. Подсъдимият е бил пълномощник на управителя (неговата майка) на фирмата [фирма]-град Нова Загора, като не се спори, че дружеството е извършвало търговска дейност по смисъла на ТЗ. Установено е обаче, че липсата на реални доставки по процесните фактури е повтаряща се дейност, която е невъзможно да се случи в действителност с различни фирми и управители и без подсъдимият да не установи това обстоятелство. Обратното е житейски неправдоподобно и алогично, освен това е послужило на дееца за намаляване на данъчните задължения, каквато е и целта при извършване на престъпление по чл.255 от НК. Отчетливо се установява, че част от съконтрахентите на подс.П. по процесните сделки не са извършвали никаква търговска дейност и именно поради тази своя „особеност“ по същество са представлявали част от верига за данъчни измами. В подобен аспект са обсъдените показания на св.К., К.(П.) и Ц.. Друга част от контракторите са извършвали търговска дейност, но пък никога не са издавали такъв тип фактури, а дейността им е различна от описаните сделки. Въззивната инстанция е проверила всеки един факт от възприетата от съда от първата инстанция фактическа обстановка. Тази дейност на съдилищата по същество не търпи процесуална критика, тя е изцяло съобразена с правото и логиката, като интересите на подсъдимия не са били по никакъв начин не са били увредени , а правото му на защита не се ограничава. Спорните въпроси се изчерпват с неуваженото желание на подсъдимия и защитата за назначаване на експертиза, която да установи влагането на материали и услуги в последващата след закупуването им дейност. Не може да бъде отправен упрек към инстанциите по същество за отказа да уважат подобно процесуално искане, тъй като установяването на тези обстоятелства е извън предмета на доказване по делото. Няма никакво правно значение и за съставомерността на деянието дали подобни стоки и услуги, като описаните във фактурите, са били влагани в търговската дейност на дружеството, чийто пълномощник е бил подсъдимия. Всъщност това е и закономерно, доколкото не се спори по делото, че това дружество е извършвало реална търговска дейност, при което стремежа на подсъдимия е бил да намали счетоводно положителните си финансови резултати. Подсъдимият е получавал доставки от контрахенти, които не издават данъчни фактури и не са регистрирани по ЗДДС и не е имал право да приспада данъчен кредит (обяснено добре от въззивната инстанция при установяване на фактите по делото – стр.9-та от мотивите на въззивното решение). Очевидно е, че поне част от издаваните фактури „покриват“ не дейност на регистриран по ЗДДС търговец, а на именно такива доставчици, за да може представляваното от подсъдимия дружество да претендира приспадане на данъчен кредит от общия дължим за внасяне данък върху добавената стойност. Това обстоятелство – „влагане“ на стоки и услуги в последващата дейност на дружеството, не се отразява на съставомерността на действията на подсъдимия, който е ползвал неистински документи и е потвърдил неистина в изискуемите се справки-декларации пред съответните данъчни власти. Формалното позоваване на защитата на обстоятелството,че подсъдимият не бил длъжен да знае представителите на контракторите си, както и дали използваните фискални устройства, издавани фактури, полагани подписи и печати съответстват на действителните, не може да се противопостави на стройната верига от опровергаващите тезата доказателства, на логическата им взаимовръзка. Като цяло защитната теза се основава на пълна житейска неправдоподобност, доколкото представя пълномощника като напълно незаинтересован относно качествата и възможностите на контрахентите си. Забележителното е, че твърдяната липса на „знание“ за тези особености на контракторите е в негова, на дееца (разбира се, и на дружеството), финансова изгода, че именно с тези сделки, които напълно логично от съдилищата са определени като привидни, той е извличал финансовата полза. Не може да има никакво съмнение и касационната инстанция също няма, че получаването на тази изгода несъмнено е целено обстоятелство. Това е достатъчно, за да определи по един категоричен и безусловен начин субективната страна на деянието, както правилно е сторено и от контролираната инстанция. Законът е приложен правилно по отношение на неспазването както на ЗДДС, така и на ЗКПО (с подаването на годишните данъчни декларации), отговорено е на всички възражения на защитата, включително и относно вида на издаваните документи, на двойствената природа на фактурите и наличието едновременно както на неистински документ, така и на такъв с невярно съдържание. Касационната инстанция не намира какво повече да добави, като напълно се солидаризира с изложените от въззивната инстанция доводи. Това се отнася и до втората част от обвинението- за деяние по 313, ал.2, вр.ал.1 от НК, в която част присъдата по същество не е обжалвана. Доводите на втората инстанция относно това деяние са съобразени с прилагането на закона и съответните различия между това деяние и по чл.255 от НК, относно наличието или не на определен резултат. Деецът е подал чрез св.И. справка-декларация, в която е отразено наличието на доставки по данъчни фактури, издадени привидно от [фирма] от [населено място]. Това в действителност не се е случило, като трите броя фактури са неистински в частта им, в която е придаден вид, че са издадени от св.Т., собственик на предприятието и която го е продала много преди твърдяното им издаване. Правилно и законосъобразно решаващите по същество инстанции са заключили, че с включването на тези три фактури в справката – декларация е потвърдена неистина в последната, следователно отговорността на дееца е ангажирана при спазване на материалния закон. По отношение на оправдателната част не е постъпил протест, но изложените съображения от въззивната инстанция са напълно споделими и не се налага допълнителен коментар. По отношение на наказанията, определени поотделно за двете деяния и приложението на чл.23, ал.1 от НК касационната инстанция, независимо от липсата на съответна жалба, по аргумент от чл.347, ал.2 от НПК, намери, че те не са постановени в явно несъответствие със степента на обществената опасност на деянията и на дееца. Взети са предвид всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като те са изложени последователно и аналитично. Наложеното наказание за всяко едно от деянията е достатъчно снизходително, като са изтъкнати и споделими аргументи защо не е било необходимо налагането на пробационни мерки по смисъла на чл.67, ал.3 от НК. Касационната инстанция не намери основание за по-нататъшно снизхождение, и вземайки предвид гореизложеното относно липсата на допуснати процесуални нарушения, правилното приложение на материалния закон при наличието на събрани всички необходими доказателства за това, счете, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 216/29.01.2018г. по ВНОХД № 267/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: