Р Е Ш Е Н И Е № 184 гр. София, 21 ноември 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 801 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител и граждански ищец В. Х. М. срещу решение на Военно-апелативния апелативен съд № 8 от 12.04.2019 г, по ВНЧХД № 2/19, с което е отменена наказателната част и гражданската такава на присъда, постановена от Софийски военен съд № 9 от 16.02.2018, по НЧХД № 55/17, и наказателното производство е прекратено, на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, предявените солидарно срещу подсъдимите А. И. В. и Н. И. Я., граждански искове, обезщетение за неимуществени вреди, първият, в размер на 10 000 лв, а вторият, в размер на 3 000 лв, са отхвърлени, а сторените по делото разноски са възложени на частната тъжителка. С първоинстанционната присъда подсъдимите А. И. В. и Н. И. Я. са признати за виновни в това, че на 15.06.2014 г в [населено място], в съучастие като съизвършители умишлено са причинили лека телесна повреда на В. Х. М., изразяваща се в причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето, като телесната повреда е причинена в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, от което са настъпили и е било възможно да настъпят тежки последици за виновните и техни ближни, поради което и на основание чл. 132, ал. 1, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, подсъдимият В. е осъден на „пробация”, за срок от шест месеца, включваща мерките „задължителна регистрация по настоящ адрес”, с периодичност, два пъти седмично, и „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, а по отношение на подсъдимата Я., е приложен чл. 78 а НК, като същата е освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно наказание глоба, в размер на 1 500 лв. На основание чл. 45 ЗЗД, подсъдимите са осъдени солидарно да заплатят на тъжителката обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 3 500 лв, заедно със законните последици, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 10 000 лв, както и е отхвърлен вторият иск за неимуществени вреди, в размер на 3 000 лв. Съдът от първата инстанция се е произнесъл и по сторените по делото разноски. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните съображения: Срокът на погасителната давност е изчислен, с оглед на престъплението, предмет на присъдата, въпреки че с тъжбата е инкриминирано престъпление по чл. 130, ал. 1 НК, за което срокът не е изтекъл. Налице е забавяне на съдебното производство от момента на произнасянето на присъдата до насрочване на делото пред въззивната инстанция, а преди това, от момента на изпращане на делото от Районен съд, Дупница, в Софийски военен съд, което забавяне е допринесло за изтичане на давностния срок. Превратно са тълкувани събраните по делото доказателства, при което се е стигнало до неверни изводи по релевантните факти. При формиране на доказателствените си изводи въззивният съд се е доверил на обясненията, депозирани от подсъдимите, и на показанията на св. П., която е тяхна близка, което я превръща в заинтересован свидетел, а са игнорирани показанията на частната тъжителка, дадени от нея в качеството на свидетел. Не може да бъде споделено становището на въззивния съд, че е недопустимо частният тъжител, пострадал от престъплението, да бъде разпитван като свидетел, а показанията му да бъдат ползвани при решаване на делото по същество. Решението е неправилно и относно произнасянето по гражданската отговорност. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Военно-апелативния съд. В съдебно заседание на ВКС повереникът на жалбоподателката пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателката частен тъжител и граждански ищец не участва лично в касационното производство. Защитата изразява становище, че жалбата е неоснователна. Подсъдимите се присъединяват към становището на защитника си. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Съгласно чл. 80 НПК, пострадалият от престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, може да повдига и да поддържа обвинение пред съда като частен тъжител. Частният тъжител е страна в съдебното производство / чл. 253, т. 3 НПК /, която осъществява обвинителната функция в процеса. В това си качество / на страна в процеса / частният тъжител е задължен да представи доказателства в подкрепа на предявеното от него обвинение, предмет на тъжбата. Съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, с тъжбата се излагат „обстоятелствата на престъплението”, тоест, фактите, имащи значение за правната квалификация на деянието, без да е необходимо тя да бъде посочена. Нещо повече, съдът не е обвързан от правната квалификация, сочена от тъжителя, когато такава е отразена в тъжбата, а единствено от фактите, описани в тъжбата, представляващи „обстоятелствата на престъплението” по смисъла на чл. 81, ал. 3 НПК. Изложените в тъжбата факти подлежат на доказване, по реда и със средствата на НПК, за което тъжителят носи доказателствена тежест. Съдът с присъдата дава правна квалификация на деянието, съставляващо престъпление от частен характер, и със съдебния акт решава въпросите относно вината и отговорността на лицето / лицата, срещу които е насочена тъжбата. От изложеното могат да бъдат направени следните изводи: Първо, по делата от частен характер, частният тъжител е страна в процеса, която предявява обвинението и го поддържа пред съда. НПК не допуска сливане на процесуални качества. Тъжителят е пострадал от престъплението от частен характер, но поради спецификата на процедурата при тази категория дела, той встъпва в процеса като страна, която осъществява обвинителната функция. Ето защо, макар и пострадал, в това наказателно производство тъжителят не може да бъде разпитан като свидетел именно поради наличието на несъвместимост между двете процесуални качества: страна и свидетел. При делата от общ характер винаги участва прокурор, който е ангажиран с обвинителната функция, а пострадалият може да участва като частен обвинител и граждански ищец, ако желае, и е допустимо да бъде разпитан като свидетел, включително и в случаите, когато встъпва като акцесорна страна, тъй като страната, изпълняваща обвинителната функция е друга / прокурорът /, а участието на пострадалия като страна е факултативно. По делата от частен характер участието на пострадалия като страна, която осъществява обвинителната функция, е императивно, а и процесуалният закон не допуска сливане на процесуални качества /на страна и свидетел/ в едно и също наказателно производство. Ето защо, като е изслушал тъжителката в качеството на свидетел, съдът от първата инстанция е допуснал съществено процесуално нарушение. То обаче е отстранено от въззивната инстанция, която е констатирала, че разпитът на тъжителката е недопустим и затова правилно е изключила нейните показания от доказателствената съвкупност, годна да обуслови изводите по релевантните факти. Второ, частният тъжител е задължен да изложи в тъжбата си обстоятелствата, имащи значение за съставомерността на деянието, без да сочи правна квалификация. Само съдът има правомощието да определи дали деянието, предмет на тъжбата, съставлява престъпление / от частен характер / и кой е приложимият материален закон. Възприетата от съда правна квалификация е определяща при решаване на въпросите, касаещи изхода на делото, един от които е този, свързан с изтичането на давностния срок за наказателно преследване. В случая, съдът е квалифицирал деянието по чл. 132, ал. 1, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК, откъдето следва, че тази квалификация има значение при преценка на давностния срок, а възражението на защитата в тази насока не може да бъде споделено. Инкриминираното деяние е извършено на 15.06.2014 г, а за престъплението, предмет на присъдата, е предвидено наказание „пробация” или „глоба”. При тази хипотеза е приложим чл. 80, ал. 1, т. 5 НК, съгласно който срокът за наказателно преследване е три години. В чл. 81, ал. 3 НК е предвидена хипотезата на „абсолютната” давност, визираща случаите, при които независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по чл. 80 НК. По настоящето дело, за престъплението, предмет на присъдата, „абсолютната” давност се равнява на четири години и половина, считано от датата на инкриминираното деяние, която е: 15.06.2014 г, откъдето следва, че е изтекла на 15.12.2018 г. Спазена е процедурата относно изискването подсъдимите да направят изявление за съдбата на наказателното производство: дали желаят да се ползват от закона за давността или желаят производството да продължи и да приключи с присъда, и те са изразили становище, че желаят да се ползват от правилата на давността. При това положение, законосъобразно въззивният съд е отменил присъдата и е прекратил наказателното производство, на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК. Що се отнася до причините за забавяне на делото, следва да се има предвид, че законът не се интересува от този въпрос, а е достатъчно да се констатира, че съответният срок е изтекъл, за да бъде приложен институт на давността. На следващо място, неоснователно се възразява срещу процесуалната издържаност на извършения от въззивната инстанция доказателствен анализ. Военно-апелативният съд е направил собствен анализ на доказателствените източници, като е спазил изискванията на чл. 14 НПК, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Вече беше отбелязано, че правилно са игнорирани показанията на тъжителката, дадени от нея в качеството на свидетел. Въззивната инстанция е приела нови фактически положения, на основание чл. 316 НПК, при което е извела и нови правни изводи, а именно: че извършеното от подсъдимата Я. деяние, не съставлява престъпление, а подсъдимият В. не би могъл да носи наказателна отговорност, тъй като е действал при условията на неизбежна отбрана по чл. 12 НК. Правилно е прието, че с оглед на приетите нови фактически положения, отпада основанието за носене на гражданска отговорност по чл. 45 ЗЗД, тъй като липсва деликт. Ето защо, законосъобразно е отменена присъдата и в нейната гражданска част, като са отхвърлени предявените солидарно срещу подсъдимите искове за вреди от непозволено увреждане. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Военно-апелативния съд № 8 от 12.04.2019 г, по ВНЧХД № 2/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: