6
Р Е Ш Е Н И Е № 145 София, 26 юли 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седми юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 493/2016 година.
Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия К. С. М.-адв. Б. П. от АК-Бургас, против присъда № 62 от 18.03.2016год. по внохд № 92/2016год. по описа на Бургаския окръжен съд. В нея бланкетно са релевирани основанията по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК и се иска отмяна на обжалвания съдебен акт. В допълнението към жалбата са изложени доводи в подкрепа основно на оплакването за неправилно приложение на закона. Развиват се теоретични постановки за съучастието при извършване на умишлено престъпление и необходимостта от постигане на общ престъпен умисъл при тази престъпна дейност, насочен към постигане на желания от дейците престъпен резултат, каквато общност в случая по делото не е доказана и поради това, според защитата, подсъдимият К. М. следва да бъде оправдан.
Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по основанията и доводите в нея. При условията на алтернативност той прави искане за изменяване на присъдата и преквалифициране на извършеното от М. деяние по чл. 215 от НК и тъй като извършването му представлява ”вторична престъпна дейност”, уваженият граждански иск за имуществени вреди следва да се отхвърли, защото подсъдимият не е присвоил парите, предмет на деянието.
Гражданският ищец изразява становище за неоснователност на жалбата и моли обжалваната присъда да се остави в сила.
Прокурорът също даде заключение, че жалбата на касатора е неоснователна, тъй като релевираните в нея основания за отмяна /изменяване/ не са налице.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
На основание чл. 336, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 334, т. 2 от НПК по внохд № 92/2016год. по описа на Бургаския окръжен съд е отменена присъда № 35 от 03.12.2015год. по нохд № 249/2015год. на РС-Поморие и вместо нея е постановена присъда № 62 от 18.03.2016год., с която подсъдимият К. С. М. е признат за виновен в това, че на 10.08.2013год., около 14.30ч. в [населено място], в съучастие с неустановено по делото лице-извършител, с цел да набави за себе си и съучастника си имотна облага, като помагач, възбудил и поддържал заблуждение у А. Д. С., че дъщеря й К. Щ. К. е тежко пострадала от ПТП и за лечението й са нужни средства и с това причинил на С. имотна вреда в размер на 2399.50/две хиляди триста деветдесет и девет и 0.50/лв, поради което и на основание чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 4 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, като е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години.
Подсъдимият К. М. е осъден да заплати на А. Д. С. сумата от 2290/две хиляди двеста и деветдесет/лв., представляваща обезщетение за причинените й от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата, както и дължимата на държавата такса върху размера на уважения иск, като за разликата за претендирания размер до 2390/две хиляди триста и деветдесет/лв. искът е отхвърлен като неоснователен.
Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки присъдата в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия за частично основателна.
От страна на защитата не се оспорват приетите от въззивната инстанция фактически положения свързани с обстоятелствата, при които подсъдимият се е свързал по мобилния си телефон с неустановено по делото лице, което се е представило за работещо в сферата на недвижимите имоти и имащо нужда от помощник, който да изпълнява срещу възнаграждение куриерски услуги; за изявеното от М. съгласие да поеме предложената му работа; за възложената му на 10.08.2013год. поръчка от непознатия да посети [улица], № /номер/ в [населено място], откъдето да получи документи, които да занесе в [населено място]; за обстоятелствата, при които с приятеля си С. К. и с управляван от свидетеля Ю. Ц. автомобил отишли в [населено място], където М. получил от свидетелката А. С. увит в найлонова торбичка пакет, както и сумата от 250.00/двеста и петдесет/лв., за която непознатият му казал по телефона, че е възнаграждението му за доставката; за това, че след като излязъл на улицата пред посетения адрес и разбрал, че автомобилът, с който пристигнал е с повреда оставил приятелите си и потеглил с нает таксиметров автомобил към [населено място]; за това, че след като пострадалата С. се усъмнила в измама и повикала органите на реда и че по настояване на пристигналите полицейски служители, свидетелят К. осъществил мобилна телефонна връзка с подсъдимия, като му казал, че е включен в схема за измама и трябва да се върне обратно, за да върне пакета с парите на жената, от която го взел, но той не се върнал, а изключил телефона от мрежата на мобилния оператор и продължил към [населено място], където по-късно предал пакета на непознато нему лице.
Изложената фактическа обстановка е идентична с описаната в обстоятелствената част на обвинителния акт и е възприета от въззивната инстанция като подкрепена от събраните по делото писмени и гласни доказателства. По същите факти, изграждащи обвинението, подсъдимият е бил наясно и се е защитавал в стадиите на воденото срещу него наказателно производство. В хода му, включително и в съдебната фаза на процеса, подсъдимият е поддържал обяснения, че не е знаел за съдържанието на пакета до момента на обаждането на свид. К.. След като разбрал, че е бил използван в схема за измама, е бил притеснен и объркан, но е решил да изпълни докрай възложената му поръчка. Съдът не е кредитирал обясненията на подсъдимия, които възприел единствено като осъществено право на защита. Вярно е, че обясненията имат защитен характер, но същевременно те са и доказателствено средство, чрез което се излагат факти относими към предмета по чл. 102 от НПК. Изводи за тяхната достоверност съдът следва да направи след съпоставка и анализа им с останалите доказателствени източници и едва след това да прецени годността им като източник на доказателства. В тази задължителна процесуална дейност въззивната инстанция е допуснала пропуски, които са довели до неправилни изводи от правно естество и съответно до нарушение на материалния закон.
Безспорно е, че подсъдимият омаловажава своята съпричастност към деянието и дава обяснения, че не е знаел за съдържанието в полученият от свидетелката С. пакет, което узнал в таксиметровия автомобил, след телефонно обаждане от свидетеля К.. Тази теза, изключваща знанието на М. за съдържанието на пратката, която по наставление на неустановеното по делото лице получил от пострадалата, за да я достави спешно в [населено място], респ. че не е съзнавал участието си в извършваната измама като помагач на неизвестния извършител, е разгледана, но не е приета за достоверна от въззивната инстанция.
Изводът, че с действията по получаване на увития в рекламни материали пакет, пренасянето му до [населено място] и с предаването му на неустановено по делото лице, М. се явява помагач на извършителя, съдът е извел от съжденията, че преди инкриминираното деяние подсъдимият е работил в магазин за строителни материали и е бил недоволен от ниското трудово възнаграждение за тежката работа, която извършвал, поради което се съгласил да изпълни поръчката с целта за бърза и лесна печалба, съзнавайки, че участва в престъпната измамна схема.
Касационният съдебен състав не споделя тези съображения по отношение правната квалификация на инкриминираното деяние.
Поначало, обективната и субективната несъставомерност на деянието като престъпление по чл. 209 от НК е заложена още в обстоятелствената част на обвинителния акт. В него не са описани конкретните действия на подсъдимия по вмененото му във вина поведение като помагач на неизвестния извършител преди или по време на възбуденото и поддържано от извършителя заблуждение, създало у пострадалата неверни представи по основанието да се разпореди с имуществото си, в резултат на което й е причинена имотна вреда.
Липсват доказателства подсъдимият да е знаел, че пратката, която трябва да пренесе от [населено място] до [населено място] съдържа парични средства и обясненията му в тази насока не следва да бъдат игнорирани. Не са събрани и доказателства М. да е имал словесен контакт с пострадалата А. С., както и да е получил каквато и да е информация за съдържанието на пакета и какво той съдържа. Данни за тези обстоятелства се съдържат в обясненията на подсъдимия и такива могат да се изведат от показанията на пострадалата А. С. и на разпитаната от въззивната инстанция свидетелка К. К. - дъщеря на С.. При анализа на показанията на двете свидетелки може да бъде направен извод, че при контакта си с подсъдимия пострадалата С. не му казала, че в плика, който му предоставя се съдържат пари и защо същите се предават. Тук следва да се отбележи, че доводът на защитата за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила чрез допускането до разпит на свидетелката К., която е присъствала в съдебната зала на проведеното от първоинстанционния съд следствие е неоснователен, защото въззивната инстанция е суверенна в преценката си по допускане на доказателства по смисъла на чл. 327, ал. 3 от НПК.
На следващо място, формираното вътрешно убеждение и направените фактически и правни изводи съдът е изградил не само, и единствено въз основата на показанията на тази свидетелка, но и на останалия събран и проверен доказателствен материал, така че, в случая, нарушението по чл. 273, ал. 1 от НПК не е съществено.
В показанията си пред съда свидетелят А. Т.-таксиметров шофьор е потвърдил за проведен мобилен телефонен разговор на подсъдимия по пътя му към [населено място], след който той е проявил колебание дали да се върне обратно в [населено място] или да продължи пътя си за [населено място]. Тези показания по косвен начин потвърждават тезата на М. за незнание за съдържанието на пакета до момента на телефонното повикване от свид. К., което се подкрепя и от показанията на самия К..
При липсата на противоречие между показанията на посочената група свидетели и на разпитаните полицейски служители от РУП Поморие-Ю. Ц. и Г. Д. с обясненията на подсъдимия за момента, в който е узнал за съдържанието на пратката, съдът е следвало да кредитира последните, защото не се опровергават от други доказателства и представляват не само основно средство за защита, но и годно доказателствено средство, което не може да бъде игнорирано.
Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че по отношение на инкриминираното деяние липсват доказателства, които да установяват по несъмнен и категоричен начин по смисъла на чл. 303 НПК К. М. да е знаел, че предаденият му пакет са парични средства- предмет на престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. Безспорно, осъдителният съдебен акт не може да почива на предположения и той може да бъде постановен само въз основа на доказателствени материали, които установяват по несъмнен и категоричен начин факта на извършване на престъплението и авторството на привлеченото към наказателна отговорност лице. Доказателствата по делото ясно и категорично сочат за консумиран от подсъдимия престъпен състав по чл. 215, ал. 1 от НК, а не по чл. 209, ал. 1 от НК, защото с цел да набави за другиго имотна облага, той е спомогнал да бъдат отчуждени чужди движими вещи - български левове и чуждестранна валута, за които знаел, че макар да се намират във фактическата му власт като приносител, те са придобити от другиго чрез извършена наказателно-правна измама.
Неоснователен е доводът на защитата за нарушение на закона при постановяване на присъдата в гражданско-осъдителната й част, защото основанието на гражданския иск в наказателното производство е извършеното деяние, а не правната му квалификация. Безспорно установеното и извършено от подсъдимия виновно деяние, което е довело до причиняване на имотна вреда на пострадалата обосновава отговорността му да я възстанови, съобразно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД и като е присъдил исканото от ищцата обезщетение за възстановяване на причинената й имотна вреда, съдът не е нарушил, а е спазил закона.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК постановеният съдебен акт на въззивната инстанция следва да бъде изменен, като деянието на подсъдимия по чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 4 от НК се преквалифицира по закон за еднакво наказуемо престъпление – в такова по чл. 215, ал. 1 от НК, което не налага изменение на присъдата и в санкционната й част.
Ето защо, Върховният касационен съд, трето н.о.,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯВА присъда № 62 от 18.03.2016год. постановена по внохд № 92/2016год. на Бургаския окръжен съд като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието, за което подсъдимият К. С. М. е признат за виновен по чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 4 от НК, в престъпление по чл. 215, ал. 1 от НК, за това, че на 10.08.2013год. в Поморие, с цел да набави за другиго имотна облага спомогнал да бъдат отчуждени чужди движими вещи - български лева и чуждестранна валута в общ размер на 2399.50/две хиляди триста деветдесет и девет и 0.50/лв, за което следва да изтърпи определеното му наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години.
ОСТАВЯ В СИЛА обжалваната присъда в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |