О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60636 гр. София, 19.11.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на първи ноември две хиляди и двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ изслуша докладваното от съдията Чаначева т.д. № 255/2021 година. Производството е по чл.288 ГПК, образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място], против решение №260039 от 19.10.2020 г. по в.гр.д. № 302/2020 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касация – И. М. И., чрез особен представител е подал отговор със становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. С. М. е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като е формулирал въпроса- 1.“ Може ли въззивният съд служебно да повдига, да обсъжда и да се произнася по въпроса за липсата на доказателства, че Гаранционен фонд е платил обезщетението на Г. Т., като мотивира тези си действия с преклудирано възражение на ответника, заявено едва с въззивната жалба? Твърдял е, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР№1/2013 на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК. Поставен е въпросът – 2/ „Може ли въззивният съд служебно да повдига, да обсъжда и да се произнася по въпроса за липсата на доказателства, че лицето, на което Гаранционен фонд е платил обезщетението - Г. Т., е направило волеизявление, с което да е изразило съгласие обезщетението да му бъде платено по сметка на адвокат Р. П., като мотивира тези си действия с преклудирано възражение на ответника, заявено едва с въззивната жалба?“. Страната е твърдяла противоречие с ТР №1/2013-ОСГТК-ВКС и Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК. Поставен е въпросът – 3/“ Ограничен ли е в обсега на въззивната си дейност въззивният съд при установяване на фактическата страна на спора, изразяващо се в произнасяне по въпросите:“ Дали Г. Т. е бил надлежно представляван от адвокат Р. П. при получаването на платеното от Гаранционен фонд обезщетение; Дали Г. Т. е направил волеизявление, с което да е изразил съгласие обезщетението да му бъде изплатено чрез плащане по сметка на адвокат Р. П.?“. Поставени са още въпросите- 5/“ Налице ли е изключение от ограниченията в дейността на Пловдивския апелативен съд, по смисъла на точка 1 от ТР№1/2013- ОСГТК-ВКС, при положение, че съдът не е посочил изрично приложението на кой точно императивен материален закон, установен в обществен интерес, счита, че следва да се осигури от въззивния съд?“, 6/ „Може ли въззивният съд служебно да иска да бъдат установявани факти и обстоятелства по делото, които не са били спорни между страните в първата инстанция, на основание преклудирано възражение на ответника, заявено от особения му представител едва с въззивната жалба?“ По тези въпроси също е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и е сочено лаконично противоречие с ТР №1/2013-ОСГТК-ВКС. Поставен е въпроса – 7/“ Може ли въззивният съд служебно да иска да бъдат установявани факти и обстоятелства по делото, в случай, че едва с въззивната жалба и в нарушение на чл.133 ГПК ответникът за първи път направи възражение, че липсват доказателства, че плащането от Гаранционен фонд е направено на Г. Т. чрез неговия адвокат Р. П.?“.Поставен е въпроса- 8/„ Може ли въззивният съд да разгледа и уважи преклудирано поради незаявяването му в срока за отговор на исковата молба и в нарушение на чл.133 ГПК възражение на ответника за липса на доказателства за плащане на обезщетението на пострадалото лице Г. Т. (нарушение на т.4 от ТР№1/2013-ОСГТК-ВКС), без да е налице оплакване във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с това възражение?“ По всичките тези въпроси е поддържано противоречие с т.4 от ТР№1/2013 на ВКС, ОСГТК. Поставен е въпроса – 9/“ Може ли въззивният съд да се позове на изключенията в ограниченията на дейността му, изразяващи се в това да осигури прилагането на императивен материален закон, установен в обществен интерес (арг. от т.1 на ТР№1/2013-ОСГТК-ВКС), без да е посочил изрично кой е точно този материален закон?“ Сочено е също общо противоречие с т.1 от ТР №1/2013-ОСГТК на ВКС. Противоречие със същата тълкувателна практика е сочено и по отношение на въпрос № 10/“ Как следва да действа въззивният съд при едновременно наличие на хипотезите на точка 1 от ТР№1/2013-ОСГТК-ВКС и точка 4 от същия тълкувателен акт на ВКС и дали служебното начало в действията на въззивния съд може да има приоритет пред категоричната законова забрана за навеждане и разглеждане на преклудирано възражение от ответника, заявено за първи път от особения представител едва с въззивната жалба пред въззивната инстанция?“ Поставени са въпросите: № 11/“ Може ли въззивният съд да се позовава и да действа в рамките на изключенията от ограниченията на дейността му, касаещи служебното начало, след като тези му действия са мотивирани единствено от преклудирано възражение на ответника, заявено за първи път във въззивната жалба, а не са извършени по почин на съда?“№12/“ Длъжен ли е въззивният съд, при липса на направено обосновано оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? 13/ „Длъжен ли е въззивният съд, при констатирана служебно от него непълнота на доклада по делото, въпреки липсата на направено обосновано оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?“ Страната е твърдяла и по тези въпроси противоречие с т.4 от ТР №1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Поставен е въпрос № 14/“ До какъв порок на въззивния съдебен акт водят процесуалните действия на съда, изразяващи се в това, че въззивният съд не е предоставил на Гаранционен фонд процесуална възможност да събере доказателства по негова преценка, с които да установи факта, че обезщетението е било валидно платено на надлежно упълномощен адвокат от лицето Г. Т. при положение, че този въпрос не е бил спорен между страните и за него първата инстанция не е указвала и разпределяла доказателствена тежест на Гаранционен фонд да установява този факт, респ, когато въззивният съд също не е разпределял доказателствена тежест за установяване на това обстоятелство от Гаранционен фонд?“,№15/“Може ли въззивният съд да повдига служебно и да се произнася по въпроса за валидността на упълномощаването на адвокат Р. П. от лицето Г. Т., на което Гаранционен фонд е изплатило обезщетение или такова право има само и единствено представляваният Г. Т.?“ поддържано е противоречие с ТР ОСГТК 5/14г. Поставен е въпрос - №16/ „Може ли въззивният съд да изследва и да се произнася по въпроса за валидността на упълномощаването на адвокат Р. П. от лицето Г. Т., на което Гаранционен фонд е изплатило обезщетение, във връзка с преклудирано възражение на ответника, заявено едва с въззивната жалба, или такова право има само и единствено представляваният Г. Т.?“ Поддържано е противоречие с ТР ОСГТК № 5/14г., като са развити оплаквания за неправилност на изводите на състава съобразно поддържаното от страната по основателността на иска. Поставен е въпрос № 17/ „Длъжен ли е въззивният съд да формира вътрешното си убеждение, като се подчинява на съдопроизводствените правила и до какъв порок на съдебния акт води нарушаване на задължението на съда при формиране на вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила когато законодателят урежда отделно последиците от неизпълнение на това задължение и когато това задължение не е уредено отделно в закона?“ Поддържано е противоречие с Решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., ГК, Поставен е въпроса № 18/ „ Длъжен ли е въззивният съд при формиране вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност?“ , № 19“ Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти и да посочи в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не?“ Изброена е практика на ВКС – както казуална, така и тълкувателна. Поставени са въпросите №20/“Длъжен ли е въззивният съд, в случай, че е приел, че следва да се осигури приложение на императивен материален закон,, установен в обществен интерес, да укаже изрично на Гаранционен фонд, че носи доказателствената тежест да установи факта на плащане на обезщетението, както и длъжен ли е въззивният съд да предостави на Гаранционен фонд възможност да ангажира доказателства, каквито той прецени?“ и №21/“До какъв порок на въззивния съдебен акт води противоречието в изводите на въззивния съд със събраните по делото доказателства и следващите от техния анализ правни изводи-„ Поддържано е противоречие с ТР № 2/2004 г., ОСГК и ТК. Други доводи не са развити. С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд, след отмяна на решение по т.д. № 179/19г. на Пловдивски окръжен съд, в частта му, с която е бил уважен предявеният от Гаранционен фонд, [населено място] против И. М. И. иск с правно основание чл.288 КЗ /отм/ за сумата 30645,13лв., е отхвърлил иска в тази част. За да постанови този резултат, съдът е приел, че регресното право на ищеца е пряко обусловено от изплащането на дължимото обезщетение на пострадалото лице. В тази връзка е мотивирано, че отговорността на ищеца е функция от отговорността на деликвента, която в случая е призната от съда с влязло сила решение, с което е било определено и обезщетението за претърпените вреди от ПТП, като в производството пред СГС настоящият ответник / водач на увреждащия автомобил/ не е участвал. Това обстоятелство, поради неоспорване от негова страна на основанието за възникване на отговорността на Фонда, съставът на ПАС е счел за непрепятстващо възможността да се търси регресно платената от ищеца сума. Съдът, обаче, с оглед направеното във възивната жалба възражение за липса на валидно плащане на пострадалия е приел иска за недоказан. Този извод е направил, след като е отчел, че сумата определена като обезщетение е преведена по сметката на представляващия пострадалия адвокат, при отбелязване на представеното пред първостепенния съд доказателство за наличие на изрично пълномощно за получаване й именно по този начин. В производството пред него, решаващият състав е дал възможност на Гаранционния фонд да представи това пълномощно с определение от съдебно заседание от 24.07.2020г. Такова не е било представено, тъй като делата пред СРС и СГС са били унищожени, а ищецът е заявил, че не разполага с такъв документ. Така искът е счетен за недоказан и поради това отхвърлен. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поставил редица фактически въпроси/ такива са 1,2,3,4,7, 8,10,13,14,15,16,19 и 20 по номерацията използвана в изложението/, като не е съобразил правно установената дефинитивност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, основавайки въпросите на конкретни факти по спора, а не на правните изводи на съда. Въпроси № 17 и 18 не са обосновани с конкретни доводи относно това кой правнорелевантен факт, въззивният съд не е обсъдил в контекста на това, че за да формират общо основание тези въпроси следва да бъдат свързани с конкретен правен извод на състава и с конкретно доказателство, което не е било обсъдено но ако е било би променило правният резултат по спора. Останалите въпроси могат да бъдат обобщени с въпрос № 5 / по номерацията в изложението/, а именно - „Може ли въззивният съд служебно да изиска да бъдат установявани факти и обстоятелства по делото, които не са били спорни между страните в първата инстанция, въпреки преклудиране на възможността за възражения на ответника и заявяването им за първи път с въззивната жалба?“. Поддържано е, че въпросът е бил решен при отклонение от разрешенията дадени по него с ТР ОСГТК № 1/13г. Този довод е основателен. С т.4 на ТР ОСГТК № 1 /13г. е изяснено, че възраженията на ответника срещу предявения иск не могат да бъдат направени за първи път пред въззивната инстанция с въззивната жалба, освен ако страната не е могла да ги заяви пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Т.е. въззивникът, за да въведе валидно възражение срещу претенцията с въззивната си жалба е следвало да обоснове именно такова допуснато нарушаване на процесуалните й права пред първата инстанция, респективно нарушения във връзка с доклада по делото или разпределяне на доказателствената тежест, което е довело до незаявяване на възражението по надлежния ред в сроковете по чл.133 ГПК. В случая във въззивната жалба липсва твърдение за конкретно процесуално нарушение от страна на съда, което да обосновава възможност за въвеждане на възражение относно активната материалноправна легитимация на ищеца. Ответникът пред първоинстанционния съд и в сроковете по чл.133 ГПК е въвел единствено възражение за изтекла погасителна давност, което първостепенния съд е разгледал. Приет е и доклада без възражения относно фактите, като искането за счетоводна експертиза е било направено от ищеца във връзка с оспорване на размера на изплатеното обезщетение. Съдът, в отклонение от цитираната задължителна практика е приел за валидно въведено възражението за липса на плащане в полза на увреденото лице от Фонда, не е констатирал наличие на процесуално нарушение,но въпреки това е дал служебно възможност за представяне на доказателства, като не е посочил на какво основание и по какъв процесуален ред допуска представянето им. По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване по посочения обобщен въпрос. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът - Гаранционен фонд, [населено място], следва да внесе държавна такса в размер на 612.90лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 306 от 23.12.2019 г. по т. дело № 653/2019 г. на Варненски апелативен съд. УКАЗВА на касатора – „Гаранционен фонд+ [населено място], в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер от 612.90лв, в противен случай производството ще бъде прекратено. След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: